Определение № 971 от 17.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1589/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ПЛАИН И ВЕ“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник – адв. К. В., срещу решение № 70/16.03.2023г., постановено по в.т.д. № 130/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение №260003 от 02.02.2022г. по т.д. №392/2020г. на Окръжен съд – Русе и касаторът е осъден да заплати на „Вивамед“ ЕООД сумата 89 961,18 лева, получена на отпаднало основание, заедно със законната лихва и направените разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че въззивният съд бланкетно и без мотиви е отхвърлил доказателствените му искания. Твърди, че съдът неправилно е приел, че въпреки релевираните в отговора четири отделни възражения за прихващане, в съдебно заседание бил заявил различно по основание и не била съобразена молбата за уточняването им. Счита, че мотивите на апелативния съд са взаимоизключващи се. Според касатора не е съобразено твърдението му, че ако е имало неуточненост на заявените възражения за прихващане, първоинстанционният съд е следвало да му даде указания и възможност да отстрани констатираните нередовности. Твърди, че въпреки неговата процесуална активност, съдът неаргументирано е оставил без разглеждане направените възражения, с което го лишил от достъп до съд и е нарушил правото му на справедлив процес. Поддържа и че не е съобразено уговореното между страните по чл.12, т. 1 от сключения договор. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК –очевидна неправилност, и по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Представлява ли процесуално нарушение отказът на съда да разгледа направени под условие неликвидни възражения за прихващане?“, който въпрос поддържа, че въззивният съд е разрешил в противоречие с цитираната практика по ТР №2/18.03.2022г. по т.д.№2/2020г. и решение №3289/15.12.1978г. по гр.д.№ 2496/1978г. на ВКС.

2. „Следва ли второинстанционният съд да вземе предвид обстоятелството, че първоинстанционният съд не е дал указания на страната, ако наистина е установил противоречие между обстоятелствената част и искането й досежно направените възражения за прихващане в отговора на исковата молба? В такъв случай следва ли на свой ред да даде ясни указания за отстраняване на нередовностите и може ли да приеме, че същите са отстранени предвид извършените процесуални действия на страната, с които de facto се отстранят неясноти/нередовности?“, като се позовава на действия от въззивния съд в противоречие с практиката, обективирана в решение № 84/03.06.2013г. по т.д. №1300/2021г. на ВКС, опр. № 3/06.01.2017г. по ч.гр.д. №5389/2016г., 4 г.о. и др.

3. „Като част от задълженията му да постанови мотивиран съдебен акт следва ли решаващият съд да мотивира ясно, подробно и безпротиворечиво изводите си за недопускане на направените възражения за прихващане? Мотивирано ли е едно въззивно решение, с което аргументите за недопускане на направените възражения за прихващане са коренно различни и взаимоизключващи се с тези, представени с определението за насрочване на открито съдебно заседание?“, за който поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по решение № 17/14.09.2022г. по гр.д.№1926/2021г. на ВКС, 4 г.о., решение № 157/08.11.2011г. по т.д.№823/2010г., 2 т.о., решение №127/05.04.2011г. по гр.д.№1321/2009г., 4 г.о.

4. „Представлява ли отказ от право на защита по чл. 56 от Конституцията на Република България обезсилването на пръвоинстанционното решение под предлог, че исковата молба е нередовна, дори и след като са направени изрични уточнения на същата, което е довело до непроизнасянето на въззивния съд по същество?“, за който въпрос поддържа, че е налице основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.2, предл.1 от ГПК, а именно актът е постановен в противоречие с актове на Конституционния съд и конкретно с решение №3/15.05.1994г. по к.д.№1/94г. относно правото на съдебна защита и достъп до правосъдие, от които счита, че е бил лишен.

5. „Ограничават ли се правата на ответника и нарушава ли се правото му на справедлив съдебен процес и достъп до правосъдие по смисъла на чл. 6, параграф 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, когато при пълно игнориране на процесуалната активност на страната, съдът, без да даде указания, не приеме направените възражения за прихващане, аргументирайки се с различни и взаимоизключващи се мотиви?“, за който поддържа, че е налице основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.2, предл.2 ГПК, а именно действия в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, и конкретно Решение Beles и др. срещу Република Чехия, Perez De Rada Cavanilles срещу Испания, делото Yagtzilar и др. срещу Гърция, като счита, че подходът на АС-В.Търново е явна проява на „самоцелен формализъм“ и го лишава от достъп до правосъдие.

6. „Налице ли е „легитимна цел“, обосноваваща ограничението на правото на достъп до съд и правото на разрешаване на спора от съда, при недопускане на възражения за прихващане, с неясни и противоречащи аргументи, дори и след депозиране на уточняващата молба, с която се поясняват твърдени неясноти, без да бъдат давани указания в този смисъл?“, за който също поддържа, че е налице основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.2, предл.2 ГПК, а именно действия в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, и в частност решенията Markovic and Others v. Italy, пар.99, Ashingdane v. The Unated Kingdom, пар.57, Fayed v. The Unated Kingdom, пар.65.

7. „Редовно извършено ли е направено възражение за прихващане с неликвидно вземане, без да е посочен конкретен размер на вземането, с което се иска прихващане, доколкото към момента на релевирането му, точният размер не е известен, а подлежи на съдебно установяване посредством изслушването на експертиза?“, за който касаторът сочи, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, като счита, че с ТР 2/18.03.2022г. по т.д.№2/2020г. на ВКС, ОСГТК не бил даден отговор на този въпрос, а той се явява от значение за развитие на правото и прилагането на закона.

Ответникът по касационната жалба – „Вивамед“ ЕООД не е подал отговор и не изразява становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, АС – Велико Търново е приел, че е безспорно, че между страните е сключен договор от 16.06.2017г. за доставка и закупуване на оборудване за сеялка SUMO DD6 G&F – демонстрационна, като касаторът е доставчик. Договорена е цена в размер на 92 000 евро и 18 400 евро за ДДС. За начина на плащане е предвидено, че сумата от 27 600 евро или 30% следва да се заплатят в 3-дневен срок от подписването на договора и тази сума не подлежи на връщане; сумата 18 400 евро - дължимото ДДС, която следва да се плати до 12.08.2017г.; сумата - 27 600 евро или 30% от цената да се плати до 01.09.2017г. и остатъкът от 36 800 евро – 40% от цената – до 30.11.2017г. Приел е, че доставчикът се е задължил да осигури гаранционно обслужване на оборудването, а клиентът /ищцовото дружество/ да извършва сервизно обслужване при определен дилър. Приел е, че е уговорено, че оборудването, предмет на договора, е собственост на доставчика до пълното изплащане на цената, както и че в чл. 12 от договора са уредени случаите на прекратяване на същия, а именно: от доставчика – при неизпълнение задължение на клиента след 48-часово предизвестие, като всички платени суми остават в полза на доставчика.

Апелативният съд е приел за установено, че страните са сключили анекс №1/13.09.2017г., с изменение на чл.12.2, съгласно който договорът се прекратява по взаимно съгласие и направените до момента плащания от общо 46 000 евро по фактура №17/20.06.2017г. се считат част от плащането по новия договор №3672/13.09.2017г. за доставка и закупуване на сеялка SUMO DD9, а за фактура №17/20.06.2017г. ще бъде издадено кредитно известие за цялата стойност от 215 924,33 лева, с включен ДДС. Въззивният съд е посочил, че е издадена фактура №17/20.06.2017г., като е изготвен и приемо предавателен протокол №959/07.11.2017г., съгласно който ищецът е предал на ответника процесната демонстрационна сеялка в [населено място], в агробаза на „Вивамед“ ЕООД. Счел е, че от констативен протокол от 02.11.2017г., е видно, че страните са констатирали липсващи части от машината, както и са посочили, че засятите декари ще бъдат заплатени от ищеца по договор за наем № 3701/13.09.2017г.

С оглед горното, АС –Велико Търново е достигнал до правния извод, че искът по чл. 55 от ЗЗД е основателен, тъй като страните са сключили договор за доставка на сеялка, платена е сумата от 89 961,18 лева, с анекс №1/13.09.2017г. страните са прекратили процесния договор по взаимно съгласие, а нов договор не е бил сключен. Апелативният съд е счел за недоказано твърдението на ответника, че договорът е прекратен по реда на чл.12.1. Възприел е, че не може да се приеме, че от посочването в анекса на чл.12.2 следва извод, че прекратяването е в зависимост от уреждането на всички финансови задължения на клиента към доставчика, т.е. прекратяването не възниква едва след уреждане на тези финансови взаимоотношения. Въззивният съд е счел, че с оглед прекратяването на договора по взаимно съгласие, несключването на нов договор за доставка на нова сеялка, основанието ответникът да задържи заплатената му продажна цена се явява отпаднало и претендираната сума се дължи.

Апелативният съд е приел, че в отговора на исковата молба са описани четири възражения за прихващане, без да са посочени сумите, които следва да бъдат прихванати между страните, а в първото открито съдебно заседание „Плаин и Ве“ ЕООД заявил различно по основание възражение за прихващане, поради което направеното възражение е след срока по чл. 367, ал. 1 ГПК, и се явява преклудирано, като не следва да бъде разглеждано по същество. АС –Велико Търново е посочил, че възраженията и доводите на въззивника относно пороци на обжалваното решение, направени във въззивната жалба, не са основателни и не са доказани, поради което следва да бъдат оставени без уважение, тъй като обжалваното решение не страдало от такива пороци и с оглед горното, го е потвърдил.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен процесуален въпрос дали представлява процесуално нарушение отказът на съда да разгледа направени под условие неликвидни възражения за прихващане, не съставлява общо основание за достъп до касация съгласно чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел, че е налице отказ от разглеждане на надлежно и редовно предявени възражения за прихващане. Не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът, тъй като възражението за прихващане е защитно средство, но за да бъде надлежно въведено в процеса и да е налице задължение съдът да го разгледа по същество, същото следва да е уточнено, като бъдат ясно и точно посочени фактите, от които произтича вземането, както и размерът на вземането. В този смисъл е налице практика на ВКС, обективирана в решение №156/15.11.2019г. по т.дело № 2875/2018 г., 2 т.о. и др., че възражението за прихващане, надлежно предявено във висящо исково производство, съставлява допустимо процесуално действие за защита срещу предявения иск и съдът следва да го приеме и да се произнесе по него и при неликвидно вземане. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, че на разглеждане подлежат само надлежно предявените, т.е. конкретизирани и индивидуализирани претенции по възраженията за прихващане, като съществен белег на соченото вземане е неговия размер и няма пречки за титуляра му да посочи такъв, а с оглед събраните доказателства в хода на производството да заяви неговото изменение. С оглед горното така поставеният въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението.

Вторият поставен въпрос относно задължението на второинстанционния съд да отчете липсата на указания за уточнение на възражението за прихващане и да даде такива, също не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Всички съдебни актове от цитираната от касатора практика на ВКС относно процесуалните задължения на въззивния съд при констатирана нередовност се отнасят към исковата молба, тъй като това е претенцията, с която съдът е сезиран и по която дължи валидно произнасяне. Възражението за прихващане е защитно средство и се въвежда в процеса от ответника при условията на евентуалност, в преклузивни срокове – с отговора на исковата молба, а по изключение в случаите на чл. 371 от ГПК, до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато не се налага събиране на доказателства или ако е съдебно признато – пред възззивния съд. Следователно дори и да е допуснато процесуално нарушение по отношение на възражението за прихващане от първоинстанционният съд и да не е указано съдействие на страната за уточняването му, то няма как въззивният съд да отстрани тези нередовности, тъй като срокът за надлежно предявяване на възражението за прихващане е изтекъл. Въззивният съд се явява инстанция по същество, а не контролно-отменителна и не би могъл да отменя и връща делото за ново разглеждане от първата инстанция заради неуточнено възражение, а и не би могъл за първи път да разгледа ненадлежно предявени и неприети за разглеждане в процеса защитни възражения. В случая довод за неуточненост на възраженията за прихващане е повдигнат от ищеца с допълнителната искова молба, но в допълнителния отговор на исковата молба касаторът не само не ги е уточнил, но и изрично е посочил, че счита, че размерът на вземанията ще подлежи на установяване със съдебно-счетоводна експертиза. С оглед горното поставеният въпрос не може да обуслови допускане до касация на въззивното решение, тъй като не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Третият поставен въпрос относно задълженията на въззивният съд да мотивира ясно, подробно и безпротиворечиво изводите си за недопускане на направени възражения за прихващане и мотивирано ли е решението, ако аргументите са коренно различни, не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Изтъкнатите от касатора доводи за процесуално нарушение във връзка с недопускане на възраженията му за прихващане и противоречиви мотиви са изцяло относими към действията на първоинстанционния съд, който е оставил възраженията за прихващане без разглеждане, а не към тези на апелативния съд. Следователно поставеният въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като въпросът за допускане до разглеждане на възраженията за прихващане не е разрешен от въззивния съд. По отношение на възраженията относно мотивите на акта, настоящият съдебен състав намира, че в тази част въпросът не изпълнява и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като апелативният съд е обсъдил доводите на касатора и няма основание да се счита, че решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора биха се повлияли от по-подробно обсъждане, а волята му е изложена достатъчно разбираемо и ясно.

Четвъртият поставен от касатора въпрос, формулиран по следния начин: „Представлява ли отказ от право на защита по чл. 56 от Конституцията на Република България обезсилването на пръвоинстанционното решение под предлог, че исковата молба е нередовна, дори и след като са направени изрични уточнения на същата, което е довело до непроизнасянето на въззивния съд по същество?“, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал.1 от ГПК за допускане до касация, тъй като въззивният съд не е обезсилвал акт на първоинстанционния. Също така ответникът не е уточнил надлежно възраженията си за прихващане дори не само в срок, но и пред втората инстанция, тъй като дори и във въззивната жалба, касаторът е преповторил неконкретизираните си възражения, без да посочи размер на претенцията си. Следователно такъв въпрос не е разрешаван от апелативния съд и не може да се приеме, че представлява общо основание за достъп до касация съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице и противоречие със соченото решение на Конституционният съд, тъй като неприемането за разглеждане на претенцията по защитното възражение за прихващане не преклудира и не препятства по никакъв начин правото на титуляра на твърдяното вземане да го предяви в самостоятелен процес и да получи съдебна защита на спорното си материално право.

Следващият въпрос относно това дали се ограничават правата на ответника и нарушава ли се правото му на справедлив съдебен процес и достъп до правосъдие по смисъла на чл.6, пар.1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, касаторът сочи, че поставя с оглед основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2, предл. 2 от ГПК, като твърди противоречие с актове на Съда на европейския съюз. Разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, която визира касаторът, предвижда, че „Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело, в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“. В този контекст са и посочените от него решения на ЕСПЧ, на които се позовава страната, но същите са неотносими, тъй като за касаторът няма никаква пречка да предяви пред съд и да получи съдебна защита на твърдяните си права по процесните вземания по неприетите възражения. Заявяването на тези права чрез възражение за прихващане е само опция и защитно средство, но не преклудира правото и възможността страната да ги предяви по исков ред и да получи съдебна защита. В този смисъл не може да се приеме, че въпросът относно недопускането за разглеждане на неуточнените с размер на вземанията възражения за прихващания е в нарушение на актове на Европейския съюз и конкретно посочените от касатора, касаещи правото на защита и справедлив процес, тъй като по никакъв начин не е преклудирана възможността му да предяви вземанията си по исков ред, за защита в самостоятелен процес.

Последният поставен от касатора въпрос дали е редовно извършено възражение за прихващане с неликвидно вземане, без да е посочен конкретен размер на вземането, когато се твърди, че размерът подлежи на установяване чрез експертиза, не отговаря на сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК. Съгласно приетото ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк.дело № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по възражението за прихващане съдът се произнася в диспозитива на решението само когато възражението е основателно. С отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализират пасивното, но и активното вземане по основание и размер. В цитираното ТР ВКС приема, че активното вземане внася допълнителен предмет на делото и върху същото се формира сила на пресъдено нещо, но погасителният ефект на прихващането настъпва в пределите на вземането, установено с иска – до размера, необходим за прихващането. От горното следва недвусмислен извод, че след като при разглеждане и уважаване на възражението за прихващане ще се формира СПН върху активното вземане /на прихващащият/, то безспорно това вземане следва да е надлежно индивидуализирано, включително и по размер. Няма пречка страната да заяви вземането си частично и при приблизителен размер, който да бъде уточнен след изслушване на експертиза в хода на съдопроизводството, но не е редовно и допустимо предявяване на една претенция, било искова, било чрез възражение за прихващане, без изобщо да е посочен размер на същата. Настоящият съдебен състав не споделя мотивите на касатора, че уредбата била неясна, непълна и не можел да се изведе отговор на въпроса от горецитираното ТР, поради което намира, че не е налице сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, без да е налице необходимост от анализ. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Сочените от касатора доводи за очевидна неправилност са несъстоятелни и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, тъй като очевидната неправилност не е идентична с неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност като основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато преценка може да бъде направена от ВКС само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, които не са налице по настоящото дело.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че решението не следва да се допуска до касация. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски, а ответникът не претендира такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.