Определение № 3297 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1733/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. С., чрез особен представител адв. Ц., срещу въззивно решение № 1367 от 16.12.2025 г., постановено по гр. д. № 2043/2025 г. на Варненския окръжен съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение № 2851 от 25.07.2025 г. по гр. д. № 6126/2024 г. на Районен съд – Варна и производството е прекратено на основание чл. 299, ал. 2 ГПК. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на съществени процесуални правила – основание по чл. 281, ал. 1, т.3 ГПК. Претендира се отмяната му и връщане на делото за разглеждане на спора по същество. В изложението по чл.284, ал. 1, т.3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, приподписана от особения представител, както и в изготвената от адв. Ц. касационна жалба, се сочи да е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. При твърдения за решаване на делото в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, се поставя въпросът, налице ли е пълен обективен и субективен иднетитет между дела за непозволено увреждане между същите страни и за същия деликт, но образувани по искове за поправяне на вреди, причинени в различни, последователни периоди от време. Наред с посочения правен въпрос се твърди и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. Ответникът по касация Министерство на правосъдието в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна. Третото лице - помагач на страната на ответника В. К. Г. не ангажира становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото Варненският окръжен съд, действащ като въззивна инстанция, е приел, че ищецът С., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в затвора в [населено място] и длъжник по изпълнението по изпълнително дело № 4078/2022 г. на СИС към Районен съд – Варна, е предявил срещу Министерството на правосъдието искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от извършено принудително изпълнение от държавен съдебен изпълнител върху негов несеквестируем доход. Посочил е, че по иска за поправяне на имуществените вреди се претендира присъждане на сумата 130 лв., които са били принудително събрани от трудовото възнаграждение на затворника въз основа на запорно съобщение рег. № 24822/29.07.2022 г., а по иска за неимуществените вреди – заплащане на сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за търпените в периода от 11.09.2023 г. до 20.05.2024 г. притеснения, напрежение, безпокойство, страх, чувство на безпомощност, неудобство и затруднение от това, че заради незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител ищецът С. е бил лишен от правото си да разполага с несеквестируемите си средства и да се разпорежда с тях. Заедно с това съдът е взел предвид, че с влязло в сила решение № 254 от 11.03.2025 г. по гр. д. № 1857/2024 г. на Варненски Окръжен съд е потвърдено решение № 2169 от 10.06.2024 г., постановено по гр. д. № 2725/2023 г. на Районен съд – Варна, с което са били отхвърлени предявени от ищеца С. срещу Министерството на правосъдието обективно кумулативно съединени искове по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 6000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 108 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение върху суми от трудовото възнаграждение на ищеца в резултат на същото запорно съобщение рег. № 24822/29.07.2022 г. по същото изп. дело № 4078/2022 г. на СИС към Районен съд – Варна. Съдът е приел, че е налице пълен идентитет по страни, основание и петитум между двете дела (настоящото и приключилото), като и по двете производства наведените от ищеца твърдения за факти относно източника на причинени вреди, респ. относно твърдяното вредоносно деяние, са едни и същи. С оглед на това съдът е счел, че е налице хипотезата на чл. 299, ал. 1 ГПК, като разликата в пренедираните размери на имуществените вреди не налага обратен извод, щом твърденията за факти са идентични. При тези мотиви съдът обезсилил първоинстанционното решение, с което исковете са били отхвърлени, и прекратил производството по делото. Решението на въззивния съд в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено по иска за имуществените вреди в размер на сумата от 130 лв., не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, с оглед цената на този иск, която е под 5000 лв. В тази част касационното производство следва да бъде прекратено. По отношение на останалата част от въззивното решение касационното обжалване следва да бъде допуснато по поставения от касатора въпрос, който, уточнен от касационния съд съобразно с дадените му правомощия, се свежда до това, налице ли е пълен обективен и субективен иднетитет и съответно - процесуална пречка по чл. 299 ГПК за допустимост по дела за непозволено увреждане между същите страни и от същия деликт, но образувани по искове за поправяне на вреди, причинени и търпени в различни, последователни периоди от време. Въпросът е обуславящ, тъй като даденият от въззивния съд положителен отговор го е мотивирал да обезсили решението на първоинстанционния съд, който се е произнесъл по същество на спора. Обжалването се допуска за извършване на преценка за съответствие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, т.3, както и с казуалната практика на ВКС, обективирана напр. в решение № 60172 от 22.06.2021 г. по гр. д. № 3640/2020 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 255 от 21.07.2015 г. по гр. д. № 6714/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и др. В цитираната съдебна практика е прието, че делата между същите страни за поправяне на вреди от един и същ деликт, но настъпили в различни, последователни периоди от време, не са напълно идентични, поради което, ако такива дела са едновременно висящи, по-късно заведеното от тях не подлежи на прекратяване и чл. 126, ал. 1 ГПК е неприложим. Приема се, че на практика в такива случаи се касае до последователно предявяване на частични искове, към които относими са постановките на т.3 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, относно претендирането на отделни части от вземането с отделни частични искове, едновременната висящност на делата по които или приключването на някое от тях с влязло в сила решение, не съставлява процесуална пречка за разглеждането на останалите. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,