Определение № 358 от 17.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1740/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. П. В., М. Г. П. и С. М. С., чрез своите родители и законни представители Г. П. В. и М. С. А., всички чрез адв.Н.М. срещу решение №133 от 09.06.2021г. по в.т.д. №299/2020г. на Апелативен съд- Велико Търново, с което е потвърдено решение №433 от 08.07.2020г., постановено по гр.д.№969/2019г. на Окръжен съд – Плевен в обжалваната част. С първоинстанционното решение в потвърдената му част са отхвърлени предявените срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ вр. чл.519, ал.1, т.1 КЗ, както следва – искът от Г. В. за сумата 280 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й Б. Г. П., настъпила при ПТП на 05.11.2018г., причинено от Б. Ш. А. при управление на МПС, за което не е имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“; искът от С. С., представлявана от своите родители и законни представители за сумата 80 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат й Б. Г. П., настъпила при гореописаното ПТП; искът от М. П. за сумата над 5 000 лева до претендираните 80 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат й Б. Г. П., настъпила при гореописаното ПТП. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- постановено при съществено нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото и доводите на страните, не е изложил обосновани мотиви, а при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразил задължителната съдебна практика и решенията по чл.290 ГПК по приложението на чл.52 ЗЗД и в резултат е определил занижен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Намират за явно необосновани изводите на съда относно приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Молят да се отмени решението в обжалваните части, като им се присъдят претендираните суми в пълен размер, ведно със законната лихва от 05.11.2018г. до окончателното плащане. Претендират разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по три групи правни въпроси, обусловили изхода на спора: първият въпрос /в.1/- относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД; втората група въпроси /от в.2.1. до в.2.6./ - относно приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и третата група /в.3.1. и 3.2./- относно задълженията на въззивния съд да изложи мотиви, като обсъди всички доводи и възражения на страните и да постанови решение въз основа на събраните доказателства. Твърдят, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика- ТР №88/1962г. на ОСГК на ВС; ТР №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС; ППВС №4/1961г. и ППВС №5/24.11.1969г.; ТР №1/2001г.; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Поддържат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излагат и доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът Гаранционен фонд оспорва жалбата като неоснователна. Заявява, че въззивното решение е правилно по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Третите лица помагачи М. А. Ю. и Ш. А. Ш. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част, въззивният съд приема за установено, че при ПТП, настъпило през нощта на 05.11.2018г. на пътя [населено място]-с.Староселци, е загинал 14-годишният Б. П.- син на първата ищца и брат на другите две ищци, като виновен за катастрофата е водачът на лекия автомобил, в който се е возил пострадалия. За доказано е прието също така, че водачът Б. Ш. е бил неправоспособен и е управлявал автомобила с 2,70 промила алкохол в кръвта и без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Решаващият съдебен състав намира, че от събраните доказателства се установява, че ищците са претърпели и търпят неимуществени вреди от загубата на своя близък. Неочакваната смърт на Б. се отразила изключително неблагоприятно на психическото и физическото им състояние, като негативните усещания и чувства не са преодолени и понастоящем. Майката изпаднала в депресия, търсила медицинска помощ в Испания, имала болки в епигастриума, главоболие, мравучкане по цялото тяло, била с много ниско самочувствие и много потисната. Напуснала работа и се върнала в страната. Загиналият й син имал възможност за футболна кариера, което засилвало болката й от загубата му. Ищцата М. П., която била свидетел на процесното ПТП и видяла зловещата картина със загиналите, понижила успеха си. По-малката сестра С. страдала за брат си, казвали й, че той вече е звездичка в небето, всяка вечер отивала до прозореца и гледайки нагоре си говорела с него. По заведените претенции пред Гаранционен фонд е образувана преписка – щета №210451/28.11.2018г., по която доброволно са изплатени на ищците обезщетения за неимуществени вреди вследствие загубата на техния близък при процесното ПТП - на първата ищца като майка на загиналия Б. П. сумата 120 000 лева, а на другите две ищци- негови сестри- по 5 000 лева. Решаващият съдебен състав отграничава като спорни въпросите дали в случая е налице такава трайна и дълбока емоционална връзка между починалия Б. и неговите сестри, вследствие на която да търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания; както и какво по размер обезщетение за неимуществени вреди е необходимото, подходящото и достатъчното за случая. Съдът цитира разрешенията, дадени с Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, че е справедливо да бъдат обезщетени и други лица, извън близкия семеен и родствен кръг /по смисъла на Постановление №4/1961г. и Постановление №5/1969г. на ВС, а именно низходящите, възходящите, съпруг, фактически съпруг и отглеждан/, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, т.е. когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Апелативният съдебен състав приема, че с оглед събраните по делото доказателства и предвид малката им възраст втората и третата ищца не са доказали при условията на пълно и главно доказване съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка със загиналия им брат, надхвърляща нормалните отношения между братя и сестри, която да е довела до продължителни болки и страдания, които в конкретния случай да е справедливо да бъдат обезщетени. С оглед изложеното намира, че първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на втората и третата ищца е правилно. По отношение на иска, предявен от първата ищца, въззивният съдебен състав, на първо място, излага доводи, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от загиналия Б.. Приема, че водачът на лекия автомобил е имал 2,70 промила алкохол в кръвта към момента на ПТП, който процент алкохол означава, че е бил видимо пиян, т.е. това състояние е могло да бъде забелязано от пътуващия Б.. Предвид факта, че водачът му е бил биологичен баща, съдът намира, че няма как Б. да не е знаел, че той няма свидетелство за правоуправление на МПС. С оглед изложеното намира, че предвид възрастта на Б., който е бил на 14 години, не може да се приеме, че приносът му за крайния резултат е равен на този на употребилия алкохол пълнолетен неправоспособен водач на лекия автомобил и стига до извод, че съпричиняването от страна на пострадалия е 25%. На второ място, съдът излага мотиви, че размерът на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди на първата ищца Г. П. следва да се определи по правилата на чл.52 ЗЗД- по справедливост. Изтъква, че правно значимите обстоятелства за определяне размера на дължимото от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди са следните: вид, интензитет, продължителност на търпените болки и страдания, както и съществуването на такива и занапред, резултат на увреждането, възрастта на загиналия, това че същият е допринесъл за вредоносния резултат в размер на 25%, сравнително младата възраст на ищцата, житейски оправданото, присъжданите обезщетения за аналогични случаи, както и справедливостта, като се отчитат нивата на застрахователно покритие и обществено икономическите условия. Като се позовава на указаните в ППВС №4/1968г. и многобройните решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 от ГПК общи критерии и установените по делото специфични обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, отчитайки нивата на застрахователно покритие и обществено икономическите условия, въззивният съд приема, че справедливото обезщетяване на ищцата П. ще бъде постигнато с присъждане на обезщетение в размер на 160 000 лева. От тази сума следва да се приспаднат 25%, равняващи се на 40 000 лева, в какъвто размер е съпричиняването от страна на загиналия Б., поради което дължимото обезщетение е в размер на 120 000 лева. Доколкото няма спор, че тази сума е платена от ответника доброволно, съдът намира за неоснователен предявения иск. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационното обжалване по поставения от касаторите процесуалноправен въпрос - относно задълженията на въззивния съд да изложи мотиви, като обсъди всички доводи и възражения на страните и да постанови решение въз основа на събраните доказателства, тъй като е значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора, ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По отношение на този въпрос е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд цитира задължителната съдебна практика, обективирана в горепосочените постановления и тълкувателни решения, но не сочи конкретните факти и обстоятелства, обусловили изводите му относно търпените от ищците неимуществени вреди и размера на дължимото обезщетение, нито обсъжда доводите на ищците, относими към възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от непълнолетния 14-годишен Б. П., поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Останалите поставени от касаторите въпроси ще бъдат обсъдени с решението по съществото на спора. На основание чл.83, ал.2 ГПК касационните жалбоподатели не дължат държавна такса за касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд