Определение № 4076 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1630/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. П., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 12 от 06.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 543/2024 г. от Апелативен съд-Пловдив, Трети Граждански състав, с което е потвърдено решение № 347 от 18.10.2024 г. по гр. д. № 78/2024 г. по описа на ОС - Пазарджик, с което са отхвърлени предявените против Прокуратура на Република България искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност, необоснованост на въззивното решение и постановяването му при съществени процесуални нарушения. Твърди се, че втората инстанция не се е произнесла по всички доводи и искания на въззивника. Сочи се, че въззивният съд не се бил произнесъл по довода, че следва да бъде съобразено гр. д. № 658/2022 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик, в което било прието, че наказателното производство е приключило на 03.01.2023 г. Твърди се, че това дело било между същите страни и за същия спор и има сила на пресъдено нещо по отношение на настоящия спор. Излага се становище, че съдът не бил установил съдържанието на двете удостоверения, получени от ищеца на 16.08.2018 г. и на 27.09.2019 г., които били от значение по делото. Твърди се, че съдът не бил съобразил, нито адекватно приложил практиката на ЕСПЧ, като присъденото обезщетение не отговаряло на изискванията за справедливост, която не е абстрактно понятие. Цитират се решения на ЕСПЧ без посочена дата и номер на дело. Въззивният съд не бил отчел и това, че ищецът бил задържан под стража и при какви условия е изтърпявал тази принудителна мярка. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следния въпрос: „За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК“. Посочени са и конкретни решения, включително и тълкувателни, на които, според касатора, въззивното решение противоречи. Касаторът сочи, че въззивното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови своето решение, въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Посочил е, че в първоинстанционното решение окръжният съд е приел, че продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство от близо 24 години е в нарушение на изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, с оглед на което е счел, че за претърпените душевни страдания от посоченото нарушение справедливият размер на обезщетението следва да бъде 10 000 лв. Въззивният съд е посочил, че от Прокуратура на РБ не е постъпил отговор на въззивната жалба, съответно не са релевирани оплаквания досежно приетото от първостепенния съд за наличие на кумулативно изискуемите предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата. Поради което и с оглед нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК е приел, че не следва служебно да излага свои фактически и правни изводи по тези въпроси, тъй като не се касае за императивна правна норма в публичен интерес. Посочил е, че пред въззивната инстанция единственият спорен въпрос е свързан с началния момент на погасителната давност, т. е. относно моментът, в който постановлението за прекратяване на наказателното производство по ДП № 3623/ на ОСлО при ОП - Пазарджик е влязло в сила. В тази връзка е посочил, че напълно споделя извода на окръжния съд за неоснователност на предявения иск, поради погасяването му по давност. Приел е, че от материалите по посоченото досъдебно производство било установено, че воденото срещу ищеца наказателно преследване е било прекратено с Постановление от 02.01.2014 г. Посочил е, че напълно споделя приетото от първоинстанционния съд, че ищецът е узнал за прекратяването на наказателното производство на 18.04.2017 г. с получаване на удостоверението от ОП – Пазарджик, чието съдържание е обсъдил. Направил е извод, че към датата на подаване на исковата молба на 01.02.2024 г. е изтекъл 5 годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ, поради което е посочил, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена като погасена по давност. Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения: Поставеният в изложението на касатора въпрос е относим към дейността на въззивния съд и е обусловил крайните му изводи, но не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайната съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, въззивният съд като втора решаваща инстанция, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, следва да изготви собствени мотиви, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страните доводи по делото и заявените пред него оплаквания. В настоящия случай съставът на въззивната инстанция е обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания, касаещи прилагането на материалния закон, респективно правилността на обжалваното решение, изготвил е собствени мотиви, като при постановяването на решението е направил анализ на събраните пред първата инстанция писмени доказателства. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт, са дадените задължителни разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство, с които в конкретния случай въззивният съд се е съобразил. Като е приел, че основният спорен въпрос пред въззивната инстанция е свързан с обстоятелството дали предявеният иск е погасен по давност, съдът е мотивирал решението си, като е установил релевантните факти и е направил свои правни изводи въз основа на тях. Обсъдил е всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил съдържанието на първото удостоверение, получено от ищеца на 18.04.2017г., както и на другите две последващи удостоверения, но е приел, че те са с идентично съдържание и не установяват различни факти, в сравнение с първото получено от ищеца удостоверение. Действително въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви по отношение на гр. д. № 658/22 г. по описа на ОС-Пазарджик, но в тази част е препратил към фактическата обстановка, установена от първата инстанция. В решението на първоинстанционния съд, към което въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК, е прието, че въпросното дело е приключило с определение за прекратяване на производството, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Направен е извод, че приетите в мотивите на определението за безспорни факти не се ползват със сила на пресъдено нещо в настоящото производство. По релевираните от касатора доводи настоящият касационен състав следва да отбележи, че в ГПК /чл. 299, чл. 300 и чл. 302/ изрично е посочено кои актове се ползват със задължителна сила за гражданския съд. Определението за прекратяване на производството, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ не е сред посочените. За разлика от влязлото в сила съдебно решение определението за прекратяване, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ не формира сила на пресъдено нещо по отношение на спорното материално право и не погасява правото на ищеца да получи търсената с иска защита в последващ процес. Както се посочи по-горе, по гр. д. № 658/2022 г. производството е приключило с определение за прекратяване, а не с влязло в сила съдебно решение. Ето защо, въпреки липсата на изрично произнасяне от въззивния съд, то това не може да доведе до допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като на първо място въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция и по този начин ги е направил свои и на второ място приетото в прекратителното определение не формира сила на пресъдено нещо, поради което цитираното гражданско дело е без значение за изхода на спора. Отделно от това – в касационната жалба са изложени оплаквания, които не са свързани с решаващите изводи на въззивната инстанция. Въззивният съд не е излагал мотиви, касаещи предпоставките, за да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата по чл. 2б ЗОДОВ, тъй като е приел, че не са налице оплаквания от нито една от страните. Единственото оплакване е било свързано с погасяване по давност на исковата претенция. В отговор на това оплакване въззивният съд е извършил своя преценка на доказателствата и е изложил собствени мотиви, които са точни и ясни. Във връзка с тези изводи на въззивния съд обаче няма поставен от касатора правен въпрос. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Липсата на формулиран правен въпрос, свързан с решаващите мотиви на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване, съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Цитираните от касатора решения на ЕСПЧ също не касаят мотивите на въззивния съд за отхвърляне на иска като погасен по давност. Същите са свързани с размера на обезщетението за неимуществени вреди и критериите за определянето му – все въпроси, по които въззивният съд, с оглед ограничението по чл. 269 ГПК, не се е произнасял. В заключение: Доколкото въззивният съд е изпълнил задължението си съобразно установеното в съдебната практика, касационното обжалване не следва да бъде допуснато по единствения поставен въпрос. По оплакването на касатора за наличие на основанието по чл. 280, ал.2, предл. трето от ГПК. Решението не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗЗД и ЗОДОВ, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в техните действащи редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Доколкото не е налице соченото от касатора основание по поставения от него въпрос, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение