Определение № 3147 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 89/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 242 от 23.05.2023 г. по гр.д.№ 393/ 2022 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Великотърновски районен съд по гр.д.№ 2336/ 2021 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Д. Й. М. сумата 14 437,68 лв. - главница, представляваща вземане, с което при извършено от Д. М. частично погасяване на 07.12.2017 г. със сумата от 35 619,06 лв. по изпълнително дело /ИД/ № 20137280400452 по описа на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ рег.№728 е надвишена припадащата му се част от общото й задължение с М. М. по Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 01.03.2005 г., изменен с Допълнително споразумение от 02.09.2010 г., сключени с „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.08.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, М. М. е осъден да заплати 577,50 лв. - дължима държавна такса за предявения иск и е осъден на основание чл.38 ал.2 ЗА да заплати на адвокат В. К. адвокатско възнаграждение 862,78 лв за първата инстанция и 963,12 лв за въззивната инстанция. Като основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол касаторът формулира процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“ и материалноправните въпроси „Допустимо ли е съдлъжник по висящо изпълнително дело да заведе иск по чл.127 от ЗЗД към друг съдлъжник, ако текущо, към някакъв момент, е заплатил в някаква част по-голяма сума от другия съдлъжник, без да е изплатил изцяло дълга към взискателя, като при изчисляване на плащането съдът не е взел в предвид, дължимата лихва и разноските по изпълнителното дело към момента на плащането?“ и „Следва ли да се вземат в предвид при изчисляване на размера на дълга при частично платена сума от единия съдлъжник към взискателя, при иск по реда на чл.127, ал.1 и т.3 от ЗЗД, на законната лихва и разноските по изпълнителното дело?“. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е формулирано и питане „Като се вземе в предвид факта, че процесуалният представител на ищцата, подал Исковата молба в съда е неин процесуален представител и по процесното изпълнително дело, допустимо ли е първоинстанционният съд да изисква служебно, съдебният изпълнител да предоставя доказателства за размера на дълга, по искане на ищеца, който очевидно е проявил процесуално нехайство и представлява ли това процесуално действие на съда нарушение на чл.9 от ГПК, при положение че чл.186 от ГПК изрично посочва, че официалните документи и удостоверения се предоставят от страните?“. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Д. М. оспорва жалбата като поддържа, че първият и последният от поставените въпроси са разрешени в съответствие с трайната практика на ВКС, а материалноправните въпроси счита за неясно формулирани и съставляващи правни твърдения на касатора. Тези твърдения били отхвърлени с въззивното решение също в съответствие с трайната практика на ВКС. Поради това моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а излага и съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявените срещу касатора искове, въззивният съд приел, че срещу ищцата и ответника, като солидарни длъжници, бил издаден изпълнителен лист от 28.01.2013 г. по ч.гр.д.№ 237/ 2013 г. на Великотърновски районен съд в полза на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД за сумите 42 901,27 евро главница, 4 608,44 евро лихва от 01.05.2012 г. до 23.01.2013 г., законната лихва върху главницата от 24.01.2013 г. до окончателното й изплащане, както и 1 858,42 лв. разноски и 1 379,21 лв. юрисконсултско възнаграждение. С договор за продажба на вземане от 11.04.2013 г. „Банка ДСК“ ЕАД прехвърлила тези вземания на „Турист инвест 2000“ ЕООД. Въз основа на листа било образувано ИД № 20137280400452 на ЧСИ рег.№ 728. Към 29.04.2013 г. задължението по ИД възлизало общо на 105 013,65 лв. Била извършена публична продан на недвижим имот, предмет на принудително изпълнение, собственост на ищцата и ответника, за сумата от 84 115 лв., която била приспадната от размера на дълга на солидарните длъжници на 03.10.2013 г. На 07.12.2017 г. ЧСИ съставил протокол за извършено разпределение по ИД №121/ 2015 г., като от постъпилото плащане в размер на 39 962,57 лв., платени на 06.12.2017 г. от Д. М., сумата от 35 619,06 лв. била разпределена за погасяване на задължението към „Турист инвест – 2000“ ЕООД. Към 28.01.2022 г. размерът на дълга по ИД № 452/ 2013 г. бил главница в размер на 6 743,71 лв., законна лихва в размер на 2 834,23 лв. за периода 07.12.2017 г. – 28.01.2022 г. и разноски по ИД 7 500 лв. С Постановление от 20.01.2022 г. изпълнителното производство по ИД № 20137280400452 било прекратено по отношение на длъжника М. М.. При така установената фактическа обстановка, съдът извел от правна страна, че искът е основателен до размер 14 437,68 лв. Посочил, че на основание чл.127 ал.2 ЗЗД, всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата, а доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Ищцата и ответникът били солидарни длъжници за задълженията, произтичащи от сключен с „Банка ДСК“ ЕАД договор за кредит за покупка на недвижим имот и срещу тях /при условията на пасивна солидарност/ бил издаден изпълнителен лист за вземанията на банката по този договор. Платеното на кредитора трябвало да се понесе от страните по делото по равно. Регресното право на солидарен длъжник срещу останалите съдлъжници за разликата възниквало, когато е изпълнил повече от своята част, която се определяла при съпоставка между размера на извършеното плащане и този на дълга към момента на погасяването, а не с размера на дълга към момента на възникване на задължението или към този на разглеждане на делото. В случая от размера на дълга на солидарните длъжници по ИД № 452/ 2013 г. била приспадната сумата от 84 115 лв., получена от извършена публична продан на недвижим имот. Тази сума съставлявала общи парични средства на страните по делото, тъй като продаденият имот бил тяхна обща собственост. Погасяването на дълга по ИД № 452/ 2013 г., извършено на 07.12.2017 г. със сумата от 35 619,06 лв. станало с лични средства на ищцата Д. М.. Размерът на дълга по ИД №452/ 2013 г. към момента на погасяването от ищцата на 07.12.2017г. на част от дълга със сумата от 35 619,06 лв., представляваща нейни лични средства, бил 42 362,77 лв. Припадащата се част на всеки от солидарните длъжници била в размер 21 181,38 лв. В размера на дълга не се включвали законната лихва в размер на 2 834,23 лв. за периода 07.12.2017г. – 28.01.2022 г., следващ датата на погасяването, както и разноските по ИД от 7 500 лв., защото същите не били част от солидарния дълг спрямо взискателя по ИД. С плащането на 35 619,06 лв лични средства на ищцата тя изпълнила в повече от припадаща й се част от дълга към момента на погасяването в размер на 14 437,68 лв., който ответникът следвало да й заплати. Прекратяването на ИД спрямо ответника на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК не изключвало регресното вземане по чл.127 ал.2 ЗЗД на ищцата против ответника. Съдът отхвърлил доводите на ответника за допуснато в първата инстанция съществено нарушение на съдопроизводствените правила, състоящо се в неправилно уважено доказателствено искане на ищцата по чл.186 ГПК. Посочил, че искането било своевременно направено - до приключване на първото по делото съдебно заседание и било уважено законосъобразно, съгласно изричното правило по чл.186 изр.2 пр.1 ГПК. За неоснователно било счетено и оплакването във въззивната жалба, че за да възникне регресно право по чл.127 ал.2 ЗЗД следва солидарният длъжник доброволно да е изпълнил в повече от своята част на кредитора, а не посредством принудително събиране на вземания от актива на имуществото му. Съдът приел, че е достатъчно солидарният длъжник да е изпълнил повече от своята част от солидарния дълг, без оглед дали платеното в повече от припадащата му се част е в резултат на осъществено доброволно или принудително изпълнение върху имуществото му. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос обуславя обжалваното решение, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с установената практика на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на правния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Не е прието нещо различно в обжалваното решение, затова по процесуалноправния въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Материалноправните въпроси също са обуславящи, но и те са разрешени в съответствие, а не в противоречие с установената практика на ВКС. Нито един от съдебните актове, на които се позовава касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не разрешава тези въпроси по противоположен начин в сравнение с разрешенията в обжалваното решение. Съдът е съобразил установената съдебна практика /срв. решение № 211/ 23.07.2012 г. по гр.д.№ 177/ 2011 г., IV г.о./, според която солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв какъвто е бил в момента на погасяването. Без значение е дали дългът е погасен чрез плащане, или чрез поемането на ново задължение от погасилия дълга. Релевантен е само моментът на погасяването, поради което касаторът не може да иска преценката каква част в повече е платил единия солидарен длъжник да се прави с оглед изтеклите след момента на погасяването лихви или с оглед задължения за разноски, които не са част от погасеното от другия съдлъжник солидарно задължение и за които не е установено били ли са дължими към момента на погасяването. Затова и по материалноправните въпроси няма основание за допускане на касационния контрол. Що се касае до последното формулирано в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК питане, то не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Жалбоподателят е трансформирал във въпросителна форма твърдението от касационната си жалба за допуснати в първата инстанция нарушения на процесуални правила, състоящи се в събиране на доказателства, въпреки настъпила преклузия. Евентуални процесуални нарушения обаче не са предвидени като основание за достъп до касационен контрол и проверка извършени ли са такива в производството по чл.288 ГПК не може да бъде осъществявана. По тези съображения ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и