Определение № 2220 от 09.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 555/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Адвокат В. И. като пълномощник на П. И. С. обжалва решение № 1153/16.10.2023 г. по гр.д. 896/23 г., САС, ГК, 1 състав, с което съдът е оставил без уважение частната му жалба срещу определение от 29.08.2022 г., СГС, ГО, I-17 състав по гр.д. 3717/20 г., СГС. Излага съображения, че определението е незаконосъобразно, необосновано, в противоречие на процесуалния и материалния закон.

Счита, че й се дължат разноски за първоинстанционното производство в размер на 9400 лв. Излага съображения, че са приложими правилата на чл. 78, ал. 3 от ГПК. Изцяло неоснователни били аргументите, че тъй като разноските били направени от ответника П. И. С., а титуляр на вземането за адвокатския хонорар е адвокатът, предоставил правна помощ, то не следва да бъдат присъждани разноски. В случая, с представения по делото пред САС, ГК 1 състав, списък на направените разноски, като адвокат В. И. била упражнила точно и добросъвестно процесуалните си права. Направеното искане от страната, а не от процесуалния й представител не препятствало присъждането на разноските. Излага подробни съображения. Моли да се отмени определението. Претендира разноски за настоящето производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Относно правото на разноски, при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата и чл. 78, ал. 3 от ГПК, на всеки от ответниците, когато са представлявани от един и същи адвокат, включително и при условията на чл. 38 от ЗАдв. Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и счита, че по посочения правен въпрос, частният жалбоподател се е произнесъл в противоречие на определение № 511/20.09.2010 г. по ч.гр.д. 243/10 г., ВКС, IV ГО, определение № 347/10.05.2013 г. по ч.т.д. 17/13 г, ВКС, II ТО, определение № 82 от 19.02.2009 г. по ч.т.д. 60/09 г, ВКС, ТО, I ТО, определение № 89 от 22.10.2010 г. по ч.т.д. 752/09 г.

Сочи, че ответникът по евентуално субективно съединен иск също има право на разноски, като се позовава на практиката, обективирана в определение № 347/10.05.2013 г. по ч.т.д. 17/13 г., ВКС, II ТО, определение №82/19.02.2009 г. по ч.т.д. 60/09 г, ВКС, I ТО, определение № 89 от 22.01.2010 г. по ч.т.д. 752/09 г., ВКС, I ТО.

Ответникът не е депозирал отговор на частната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да остави без уважение частната жалба срещу определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, от първоинстанционния съд, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че искането е допустимо, но е неоснователно, тъй като страната не е направила разноски и не й се следват. Направен е извод, че липсва формулирано искане от адвоката, предоставил правна помощ, на основание чл. 38, ал.1 т 2 от ЗАДВ, титуляр на вземането е само адвокатът, но не и страната.

Допускането на касационно обжалване на определенията, на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК, се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Предвид това, с оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, частният жалбоподател следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. С оглед разяснението в посоченото тълкувателно решение, касационната инстанция не може да поставя служебно правен въпрос, но с оглед посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК обстоятелства, касационната инстанция може да уточни поставените правни въпроси. С оглед това правомощие настоящият съдебен състав намира, че посоченият от касатора правен въпрос следва да се уточни в следния смисъл: относно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАДв. Този правен въпрос е включеният в предмета на делото правен въпрос и въззивният съд го е разгледал, по начин, че да обуслови изхода на този въпрос по същество. При произнасянето му съдът се е отклонил от трайната практика на ВКС, така както е обобщена в множество определения, включително цитираните от частния жалбоподател и ред други определения като например определение № 60338 от 07.10.2021 г. по ч. т. д. № 1226/2021 г., I ТО на ВКС, с което е налице основание за допускане на определението до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в посочените актове на ВКС, адвокатът, предоставил правна помощ на страна на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв, има право да получи възнаграждението от насрещната страна тогава когато страната има право на разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3, респ. ал. 4 от ГПК и едновременно с това е доказано, че е предоставил правна помощ и това е установено с представено по делото договор за правна помощ, в което изрично е посочено, че между страната и нейния процесуален представител е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ.

Въззивният съд не е установил наличието на отправено искане от пълномощника, осъществяващ процесуално представителство в качеството му на адвокат, както и е приел, че липсват направени разноски от страната и не се дължи заплащането на такива. Подхождайки формално се е отклонил от тълкуването на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. в посочения смисъл С оглед това отклонение е постановено определение в нарушение на чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАДв.

Видно от данните по делото, налице са предвидените предпоставки в закона. П. С. е бил ответник по предявения иск от В. А. в условията на субективно евентуално съединение на искове. В хода на производството пред първоинстанционния съд, П. С. е бил представляван от адвокат В. И..

Формулираното искане, на основание чл. 248 от ГПК изхожда от адвокат И., като представител на П. С.. Въззивният съд е подходил формално, за да приеме, че липсва формулирано искане от адвоката за присъждане на адвокатско възнаграждение. Искането е допустимо, представен е списък с разноски, на основание чл. 80 от ГПК.

Видно от представения договор за правна защита и съдействие и пълномощно за осъществяване на процесуално представителство, сключен между адв. И. и П. С., е посочено, че дължимото възнаграждение за осъществяване на правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство по делото, се предоставя при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Обстоятелството, че искът не е разгледан спрямо ответника, не означава, че на същия не се дължат разноски. Съгласно трайната практика на ВКС, при тълкуване по аналогия на чл. 78, ал. 4 от ГПК, с оглед целта на закона евентуалният ответник, като участник в производството, извършва процесуални действия, по които заплаща разноски, включително и за защита на адвокат. В този смисъл процесуалните му права следва да са приравнени на процесуалните права на ответник, по отношение на когото производството по делото е прекратено. Ето защо при установено право на разноски на страната, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК и предоставена безплатна правна помощ, на процесуалния представител-адвокат се следва заплащане на адвокатско възнаграждение. Доказано е предоставянето на правна помощ и предварителното й уговаряне в сключения между страната и адвоката договор. В случая посоченият в списъка по чл. 80 от ГПК пред първоинстанционния съд, размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 4 680 лв. С оглед крайния изход на спора, разрешен от въззивния съд, на страната се дължат разноски съразмерно, като този размер е 3 182 лв. Следователно на адвоката се дължи заплащане на посоченото адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

По отношение на пълния размер на разноските на страната следва да се присъдят 17 лв разноски за заплатена държавна такса за издадени удостоверения пред първоинстанционния съд.

По отношение на формулираното искане в частната жалба за присъждане на разноски за производството по реда на чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК, пред ВКС, настоящият съдебен състав намира, че не се дължат разноски, с оглед характера на производството.

По изложените съображения Върховният касационен съд