Определение № 679 от 20.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1227/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. О. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 3864 от 16.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1328/2022 г. на Софийски градски съд, ІІ-Е състав, с което е потвърдено решение № 3749 от 12.11.2021 г. по гр. д. № 35087/2021 г. на Софийски районен съд, 157 състав. С първоинстанционното решение е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В. О. К. дължи на „Дайнърс Клуб България“ АД на основание чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 7 648.34 лв. - главница по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта, сключен на 21.10.2016 г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 100.08 лв. - лихва за забава за периода от 01.02.2020 г. до 28.08.2020 г., и сумата 774.18 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода от 01.02.2020 г. до 28.08.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 41280/2020 г. на Софийски районен съд; Осъден е В. О. К. да заплати на „Дайнърс Клуб България“ АД разноски за заповедното производство в размер на 170.45 лв. и за исковото производство в размер на 285.48 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за отхвърляне на предявените искове като недоказани и неоснователни. Касаторът поддържа, че въззивният съд е признал за дължими вземания за период, за който ищецът не е представил доказателства за съществуваща договорна връзка между страните. Навежда оплакване, че липсата на представен договор за времето преди 21.10.2016 г. е препятствало възможността да се проследи балансът между вноски и тегления, както и да се установи по несъмнен начин, че именно той, в качеството на титуляр на кредитна карта, е теглил претендираните суми (предвид ежедневно ставащите грешки и измами). Излага и оплакване, че след като по делото не е представен договори за периода преди 21.10.2016 г., вещото лице от съдебно - счетоводната експертиза не е могло да провери обосноваността на счетоводните записи на ищеца, отразени в компютърната система, които той е оспорил надлежно с аргументи за евентуална хакерска атака. Посочените оплаквания, според касатора, съставляват основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация „Дайнърс Клуб България“ АД - [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск на „Дайнърс Клуб България“ АД против В. О. К., съставът на Софийски градски съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до извод, че паричното вземане, предмет на установяване с иска, е възникнало валидно и съществува в размера, посочен в издадената въз основа на заявление по чл.410 ГПК заповед за изпълнение. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че между „Дайнърс Клуб България“ АД в качеството на издател и В. К. като титуляр е сключен договор от 21.10.2016 г. за издаване на револвираща международна кредитна карта Diners Club и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт). С договора издателят се е задължил да предостави на титуляра кредитен лимит (овърдрафт) в размер на 7 600 лв., който може да бъде усвояван с използване на кредитна карта при условия и ред, предвидени в приети от титуляра Общи условия. В общите условия е предвидено, че титулярът е задължен до 15-то число на месеца, следващ изтичането на отчетния период (от 1-во до последно число на всеки календарен месец), да погасява формираните през изтеклия отчетен период задължения или не по-малко от минималната погасителна вноска. Общо дължимата от титуляра сума към момента на сключване на договора е в размер на 9 242.64 лв., след прибавяне на предвидените в общите условия такси и ГПР. Страните са уговорили срок за използване на кредитния лимит - 31.10.2017 г., с възможност за автоматично удължаване за още една година при условие, че никоя от тях не уведоми другата за прекратяване на договора най-малко 30 дни преди изтичане на текущия период. В т.7 на договора е уговорено, че при непогасяване на падежа на пълния размер на задълженията титулярът заплаща на издателя годишна лихва върху непогасените суми съгласно действаща към датата на прилагане тарифа (19 %), а в т.8 - че при просрочие на минималната погасителна вноска титулярът дължи и наказателна лихва. Към датата на подаване на исковата молба - 18.06.2016 г., е настъпил падежът на всички задължения, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Във връзка с оплакванията на ответника във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е взел предвид всички извършени плащания за погасяване на задължения по кредитната карта, включително погашението от 01.07.2019 г. със сумата 8 327 лв., въззивният съд е обсъдил приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно - счетоводна експертиза, както и представените по делото писмени доказателства за състоянието на дълга по месеци и за постъпилите погасителни вноски. Според експертното заключение, което въззивният съд е кредитирал като обективно и обосновано, договорните правоотношения между страните датират от 23.11.2007 г.; Към датата на сключване на договора от 21.10.2016 г. по издадената на ответника кредитна карта са усвоени чрез теглене от АТМ, покупки на ПОС и начисляване на месечни такси общо 66 637.98 лв., а погасените от ответника суми са в размер общо на 58 751.44 лв.; След подписване на договора общият размер на разходите и непогасената главница са възлизали на 38 605.60 лв.; Ответникът е погасил част от дълга - 30 083 лв., и е останал непогасен остатък от 8 693.05 лв.; Общата стойност на начислените лихви е 5 547.19 лв., а на лихвите за просрочие - 239.78 лв. Предвид обстоятелството, че ответникът не е твърдял и не е доказал, че при извършване на плащанията е посочвал за кое от задълженията се отнася плащането (чл.76, ал.1, изр.1 ЗЗД), въззивният съд е приел, че ищецът правилно е отнасял постъпилите плащания, в т. ч. и последното плащане от 01.07.2019 г., за погасяване на задълженията в поредност разноски, лихви и главница. Съобразявайки експертното заключение и писмените доказателства, въззивният съд е направил извод, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, при отчитане на всички извършени от ответника погасителни плащания, е останал непогасен остатък от главница в размер на 7 684.34 лв.; Задълженията за лихви към същия момент са в размер на 774.18 лв. - револвираща лихва, и 100.08 лв. - лихва за просрочие. В съответствие с така направения извод въззивният съд е приел, че от заключението и от представените писмени доказателства на ищеца се доказва съществуването на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение. Поддържаното във въззивната жалба оплакване, че при изготвяне на заключението вещото лице е изследвало неотносим към спора период от правоотношенията между страните и че е работило на база „манипулирани счетоводни данни“, е счетено за неоснователно от въззивния съд. Изложени са съображения, че заключението е съобразено изцяло с поставените задачи и е изготвено в съответствие с представените по делото месечни извлечения, без да са налице данни за вмешателство в счетоводните записвания на ищеца. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният от „Дайнърс Клуб България“ АД против В. О. К. установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с поддържаните в касационната жалба оплаквания за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, произтичаща от нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и на доводите във въззивната жалба доводи, както и за необоснованост на решението в резултат на възприемане на заключението на съдебно - счетоводната експертиза, основано - според касатора, на недостоверни счетоводни записвания. От мотивите към въззивното решение е видно, че въззивният съд е обсъдил в съвкупност доказателствата, въз основа на които е формирал решаващия си извод за съществуване на установяваните с иска по чл.422, ал.1 ГПК парични вземания, отговорил е аргументирано на доводите на ответника - сега касатор, свързани с погасителния ефект на извършеното с преводно нареждане от 01.07.2019 г. плащане, и е изложил съображения защо възприема заключението на експертизата като обективно и обосновано. Евентуалните грешки на съда при обсъждането и преценката на доказателствата, а също и обосноваността на изводите, до които е достигнал съдът при разрешаване на правния спор, са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на проверка в стадия на производството по чл.281, т.3 ГПК. Дори да са допуснати от въззивния съд, тези грешки не могат да бъдат подведени под разпоредбата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и да предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване като очевидно неправилно. По изложените съображения съставът на ВКС приема, че не са осъществени предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1328/2022 г. на Софийски градски съд на поддържаното от касатора основание - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,