Определение № 50691 от 12.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2508/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото "ВГ-6" ЕООД срещу решение № 41/11.06.2021г. по в.т.д. № 214/2021г. на Апелативен съд -Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 260263/02.10.2020г. по т.д. № 1976/2019г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявените от касатора обективно съединени осъдителни искове срещу „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ" АД, с правно основание чл.79 ЗЗД, вр. чл.31, ал.5 ЗЕВИ и чл.86 ЗЗД за присъждане на: 53 108.04 лева, представляваща дължима и незаплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа енергия, произведена от собствената на ищеца ВяЕЦ „ВГ-4" и „ВГ-5", през м. октомври 2016 г., обективирана в дебитно известие № 99/30.11.2016г. към фактура № 98/14.11.2016г., дължима по силата на договор за изкупуване на ел.енергия № 91/17.02.2010г., 15681.66 лева - обезщетение за забава за периода: 01.01.2017г. - 02.12.2019г., 201 138.50 лева, представляваща дължима и незаплатена преференциална цена за изкупуване на ел. енергия, произведена от собствената на ищеца ВяЕЦ, през м. ноември 2016г., обективирана във фактура № 100/30.11.2016г., дължима по силата на договор за изкупуване № 91/17.02.2010г. и 59 391.76 лева - обезщетение за забава за периода: 01.01.2017г. - 02.12.2019г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на предявяване на иска - 02.12.2019г. до окончателното им изплащане. Касаторът твърди, че обжалваното решение е вероятно недопустимо, като постановено в противоречие на Тълкувателно решение № 1/2017г. от 09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК наВКС, поради нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а именно - при наличие на преюдициален спор предвид висящото производство по проверка за законосъобразност на Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР. Пояснява, че с Решение № 6355/29.10.2019г. по адм.д. № 4422/2019 г. на 55 с-в на @@6@ [населено място] СП-5 е обявено за нищожно, като съставът на АССГ е стигнал до извода, че е налице пълната липса на възможност за КЕВР да издаде акт с такова съдържание. Същевременно се поддържа, че обжалваното решение било неправилно, като постановено в противоречие с чл.31, ал.5 от ЗЕВИ, във вр. с параграф 17 от ПЗР на ЗИД на Закон за енергията от възобновяеми източници Претендира присъждане на разноските по делото за всички инстанции. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, ал.2 от ГПК с въпросите: „1/ Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка? Твърди се противоречие с: определение №410/27.09.2019г. по ч.т.д. № 1813/2019г. на 1во т.о. на ВКС, определение № 10/06.01.2021г. по ч.т.д. № 2479/2020г. на 2ро т.о. на ВКС, определение № 25/10.01.2013г. по ч.гр.д. № 795/2012г. на 4то г.о. на ВКС, определение № 410/27.09.2019г. по ч.т.д. № 1813/2019г. на 1во т.о. на ВКС, определение № 340/22.07.2019г. по ч.т.д. № 1250/2019г. на 1 т.о. на ВКС, определение № 456/03.08.2015г. по ч.т.д. № 1826/2015г. на 2ро т.о. на ВКС, определение № 40/18.01.2018г. по ч.т.д. № 2586/2017г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 212/23.12.2015 г. по т.д №2956/2014 г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на 2ро т.о. на ВКС, решение № 157/11.06.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на 2ро т.о. на ВКС, решение № 7/26.04.2016 г. по т.д. № 3196/2014 на 2ро т.о. на ВКС и решение № 28/28.04.2016 г. по т.д. № 353/2015 г. на 2ро т.о. на ВКС.; 2/ При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 от ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; 3/ Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно правомощие на съда?; 4/ Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 от ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?; 5/ Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 6/ Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор?". Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по жалбата и по делото, „Енерго-Про Продажби" АД, счита, че не са налице наведените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване, съответно намира жалбата за неоснователна. Претендира сторените в настоящото производство разноски, съобразно приложен към отговора списък по чл. 80 ГПК. Третото лице - помагач - „НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ“ ЕАД - [населено място] е подало писмен отговор, с който моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е счел, че основният спорен правен въпрос е, дали може след изменението на чл.31, ал.5 - ЗЕВИ и приемането на Решение №СП-1 /31.07.2015 г. на КЕВР ВяЕЦ да попадне последователно в две ценови категории в рамките на едногодишен период, определени в т. 1.7 и 1.8 от същото решение, съответно произведената от централата електроенергия да подлежи на преференциално изкупуване от обществения доставчик и от крайните снабдители по т.8 и по т.9 от Решение №Ц-10/30.03.201 г. на КЕВР за достигнато нетно специфично производство на ел.енергия, съответно до 2000 и до 2300 kWh, като едва след изчерпване и на втория праг за определяне на преференциални цени, изкупуването да стане по цени за излишък на балансиращия пазар. За да потвърди първоинсатнционното отхвърлително решение, въззивният състав е достгинал до извода, че на този въпрос следва да се отговори отрицателно. Аргументирал се е, че новата правна уредба предвижда заплащането на произведена електрическа енергия от възобновяем източник чрез енергиен обект - ВяЕЦ по преференциални цени да става не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство на ел.енергия, а съобразно технологичната годност за работа на обекта през календарната година до 2250 часа и над 2250 часа, съобразно зонирането в две ветрови зони още с Решение №Ц-13/28.06.2006 г. на ДКЕВР. Посочено е, че доколкото по делото не се спори, а и се установява от договор № 91 от 17.02.2010 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, че страните са определили, че технологичната годност за работа на обектите - ВяЕЦ „ВГ-4“ и „ВГ-5“ в с .Могилище, [община], с обща инсталирана мощност - 4000 kWh през календарната година е до 2250 часа, поради което е счел, че произведените над НСП от 2000 kWh количества електроенергия следва да се заплащат по цени за излишък на балансиращия пазар. Намерил е, че няма основание за присъждане на преференциална цена от 188.29 лева/МWh без ДДС за произведеното количество през м.октомври 2016 г. ел.енергия над НСП от 2000 kWh – 244.473 МWh. Също така няма основание и за присъждане на преференциална цена от 188.29 лева/МWh без ДДС за произведеното количество през м.ноември 2016 г. ел.енергия над НСП от 2000 kWh – 755.527 МWh и от 172.95 лева/ МWh без ДДС за произведеното количество през м.ноември 2016 г. ел.енергия – 200 М Wh, след достигане на 2250 годишни часа работа на електрическата централа, без достигане на прага от 2300 kWh НСП. Посочено е, че от една страна, процесната ВяЕЦ няма технологична годност за работа повече от 2250 годишни часа. От друга страна, в сила е изменената норма на чл. 31, ал.5 – ЗЕВИ, съгласно която общественият доставчик, съответно крайните снабдители изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници при следните условия: т.1. - по преференциална цена за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР; т.2. - по цена за излишък на балансиращия пазар за количествата, надхвърлящи производството по т. 1. Налице са и вече стабилизараните административни актове на КЕВР – решения Ц-10/30.03.2011 г. и Ц13/28.06.2006 г., с които преференциалните цени на ел.енергия, произведена от ВяЕЦ, са определени съобразно приетото зониране в две ветрови зони и в две ценови категории, като приложима в случая е тази от тях, съответна на характеристиката на процесната ВяЕЦ - технологична годност за работа на обекта до 2250 часа годишно. Изложени са съображения, че обжалването пред ВАС на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР за установяване на нетното специфично производство на ел.енергия, взето след отмяна на т.1.7 от Решение №СП-1/31.07.2015 г., не променя тези изводи, тъй като съгласно чл.13, ал.9 ЗЕ оспореното по съдебен ред решение е предварително изпълняемо, без оглед на предприетото обжалване. В правомощията именно на КЕВР е да постанови нов административен акт, който да замести отменената уредба по т.1.7 на Решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, в случая - с Решение № СП-5/28.03.2019 г., без което приложението на ЗЕВИ би станало невъзможно. При отмяна на административния му акт КЕВР е длъжна да попълни незабавно липсващата уредба, като новото му решение има действие към датата на първоначалното определяне на НСП, съгласно §17 от ПЗР на ЗИЗ на ЗЕ, доколкото не може да има прекъсване в регулацията на НСП при изкупуването на ел.енергия, произведена от възобновяем източник, от регулаторния орган – КЕВР. Ако само хипотетично би се приело твърдението за липса на валидно определено НСП от КЕВР, това би лишило иска от основание, тъй като предпоставките на чл.35 ал.5, т.1 - ЗЕВИ, предвиждащ заплащане по преференциална цена за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, няма да са налице, а гарантирано изкупуване на цялото произведено количество електроенергия по преференциални цени законът не допуска. Прието е, че решението по спора не е обусловено от съдбата на Решение № СП-5/2019 г. на КЕВР, обявено от закона за предварително изпълняемо, предвид което не се налага спиране на производството по делото до приключване на обжалването му. Ако при отмяна на административния акт, след като е започнало неговото изпълнение, са увредени права на адресатите по него, съгласно чл.301 – АПК административният орган приема нарочни възстановителни мерки Предвид изложеното, решаващият състав е заключил, че искът за сумите по процесните дебитно известие №99/30.11.2016г. към фактура №98/14.11.2016г. и фактура №100/30.11.2016г. при заплатена цена за излишък електрическа енергия на балансиращия пазар от ответника, се явява неоснователен и следва да се отхвърли изцяло, ведно с претенцията за обезщетение за лихви за забава. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Първият и последният въпрос, касаещи приложението на чл.229, ал.1,т.4 ГПК, са относими към преценката за евентуалната недопустимост на обжалваното решение по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че липсва поддържаната от касатора евентуална недопустимост на атакувания акт, като той не е постановен в противоречие с даденото в Тълкувателно решение №1/09.07.2019г. по тълк. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС разрешение и е в пълно съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60073 от 16.11.2021г. по т.д. № 1184/2020г. на І т.о., определенията по ч.т.д. № 1628/2019г., ч.т.д. № 985/2021г., ч.т.д. № 429/2021г. на II т.о. на ВКС, както и определенията по ч.т.д. № 926/2021г., ч.т.д. № 595/2021г. на I т.о. на ВКС и други. В цитираната практика на ВКС е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Такива са и издадените на основание §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ (ДВ бр.56/2015г.) решение № СП-1/31.07.2015г. и решение № СП-5/28.03.2019г. (след отмяна на решение № СП-1/31.07.2015г. в частта относно т.1.7., касаеща вятърни централи работещи до 2250 часа). С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила решение №Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР, във вр. с решение №Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Следва да се има предвид, че цитираните от жалбоподателя определения по чл.288 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, съгласно разяснителната част на т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 2011г. по тълк. д. № 1/ 2010г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а посочените решение – неотносими към поставените въпроси. С оглед горното, не са налице сочените предпоставки по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Останалите въпроси, касаещи приложението на чл.17, ал.2 ГПК, също не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като не са обуславящи за изхода на спора, поради което не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият състав на апелативния съд, противно на съдържащите се във въпросите твърдения, не е отрекъл задължението за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на ИАА при наличие на предпоставките на чл.17, ал.2 ГПК, нито е изложил мотиви за необходимост от „нарочен иск“, за да бъде осъществен този контрол, но по същество е счел, че процесните решения № СП-1 от 31.07.2015 г. /в действаща му т. 1.8 / и № СП-5 от 28.03.2019 г. /заменило отменената т. 1.7/ имат пояснителен характер и само оповестяват цените на точни количества на стимулирано с преференция производство. При отчитане на предварителното изпълнение на още нестабилното второ решение, така и при възприемане на всички възражения срещу актовете на КЕВР, в това число и липсата на окончателно произнасяне по действителността на второто решение, е прието, че няма основание за фактуриране на горница над цена за излишък за централа, доставяла производството си по цени за работа до 2 250 часа. Следва да се има предвид, че с решение № 1873/12.02.2021г. по адм.д. № 2016/2020г. на ВАС, с което е отменено решението на АССГ, на което касаторът се позовава, е приело, че решение № СП-5/27.03.2019г. на КЕВР не е нищожно, тъй като с разпоредбата на §17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ не се установява изрично времева рамка на административния орган, а единствено се цели своемвременно регулиране на изменените отношения, поради което изтичането на срока няма за последица погасяване на материалната компетентност на органа. На основание чл.302 ГПК влязлото в сила решение на ВАС има задължителна сила за гражданския съд. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани наведените във връзка с тези въпроси допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, въззивното решение, в частта с която е потвърдено отхвърляне на исковете, не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Постъпила е и частна жалба от „Енерго - Про Продажби“ АД,срещу решение № 41/11.06.2021г. по в.т.д. № 214/2021г. на Апелативен съд –Варна в частта, с която се потвърждава определение № 216052/29.12.20г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решение № 260263/02.10.2020г. по т.д. № 1976/2019г. на Окръжен съд – Варна в частта за разноските. Частният жалбоподател твърди, че изводът на апелативния съд, че адвокатското възнаграждение се дължи съобразно общия материален интерес по делото, като същият е един, поради това, че предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти, е незаконосъобразен. Счита, че в случая са предявени два главни иска по чл.79, ал.1 ЗЗД за реално изпълнение - заплащане на продажната цена по две фактури по договора за изкупуване на ел. енергия и два акцесорни иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като основателността им произтича от реализирането на отделни фактически състави в различен период от време, поради което приложение намира разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и за всеки един от искове се изчислява отделно адвокатско възнаграждение, съобразно материалния интерес на всеки един от тях. Във връзка с цитирана практика на ВКС счита, че когато процесуалният представител на страната е предоставил защита на довереника си за различни интереси -предмет на обективно съединени искове, материалният интерес, като основа за определяне на минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, е идентичен с този, по който се определят дължимите държавни такси. Претендира направените в настоящото производство разноски за платена държавна такса в размер на 15 лева. Ответникът по частната жалба „ВГ-6“ ЕООД не представя отговор на същата. Възивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 2, ал.5 от Наредба № 1/ 2004г.на ВАС за определяне на възнагражденията съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно т.е. съобразно цената на съответните претенции, не намира приложение в случая, тъй като е приложима при искове в защита на различни интереси т.е. при заявени с тях различни фактически основания, налагащи различна защита по всеки от исковете. Доколкото в случая предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти, които предполагат еднаква защита, няма основание адвокатското възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете за главници и лихви, съответно за м. октомври и м. декември 2016г. Мелодавен е общият интерес по делото, така както предвижда чл. 7, ал.2 от наредбата. Прието е, че правилно окръжния съд е счел, че търсеният от ответника адвокатски хонорар за прекомерен, предвид серийния характер на делата с идентичен предмет, между които и настоящето, поради което дължимият размер на възнаграждението е минималният, определен по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните възнаграждения в размер на 10 000 лева с вкл. ДДС. Частинят касатор счита, че са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния значим за изхода на спора правен въпрос – „ Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл. 78, ал.5 ГПК, във връзка с чл. 36 от Закон за адвокатурата, при направено възражение за прекомерност по дело, чийто предмет са няколко обективно съединени искове - на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск по отделно?“ Твърди, че е постановено в противоречие с: решение № 208/29.06.2016г. по гр. д.№ 1261/2016 г. на 4-то г. о. на ВКС, определение № 8/8.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4838/2019 г. на 3-то г. о. на ВКС, определение № 56/06.02.2013г. по ч. гр. д.№ 36/2013г. на 1-во г. о. на ВКС, определение № 178/05.03.2019г. по гр. д. № 3320/2018г. на 4-то г. о. на ВКС. По поставения въпрос е формирана трайна практика на ВКС, материализирана в определение № 388/16.08.2022г. по ч. т. д. № 1840/2021г. на II т.о., определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч. гр. д. 2883/20 г. на IV г.о., определение № 146 от 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022г.,, ІІ т.о. и определение 178 от 05.03.2019г. по гр.д. № 3320/2018г. на IV г.о. В нея е прието, че на основание чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, минималните адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански и търговски дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Посочено е, че разпоредбата на чл.7, ал.2 от наредбата трябва да тълкува във връзка с чл.2, ал.5 от същата, като при прилагането й следва да се вземе предвид вида на съединяване на исковете, с оглед на което под „материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се има предвид цената на всеки обективно съединен иск по отделно, като за всеки от така съединените искове по отделно се определя минимално възнаграждение, след последните се събират при определяне на отговорността за разноски. В определението по ч.т.д. № 1840/2021г. на ВКС е пояснено още, че при претендирани размери за заплащане на допълнителен размер на цена за доставена електроенергия за два месеца, не става въпрос за обективно съединяване на искове по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на цена за всеки месец, тъй като основанието на иска е един договор и се търси заплащане на цена на доставки по него, поради което цената на иска за реално изпълнение се формира от стойността на доставките за двата месеца, а обективно съединяване е налице между иска по чл.79, ал.1 ЗЗД и иска за заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата за период преди исковата молба. Предвид дадените разрешения от ВКС, въззивното решение, в частта, с която се потвърждава определението на първоинстанционния съд по чл.248, ал.1 ГПК, следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулирания от частия касатор въпрос, тъй като в противоречие с цитираната практика на ВКС, решаващият състав е приел, че в хипотеза на обективно съединен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД с такъв по чл.86, ал.1 ЗЗД, размерът на минималното адвокатско възнаграждение не се определя по отделно съобразно цената на всеки от тези два иска, а върху сбора на двете цени. В настоящия случай при два обективно съединени иска - по чл.79, ал.1 ГПК за 254 246,54 лева и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за 75 073,42 лева, минималното възнаграждение за първия се определя по чл.7, ал.2, т.5 от наредбата в размер на 6 614,93 лева без ДДС, а за втория – по чл.7, ал.2, т.4 от наредбата и е в размер на 3082,20 лева без ДДС. С оглед на това, минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство по двата обективно съединени иска по делото е в размер общо на 9 697,13 лева без ДДС или 11 636,56 лева с ДДС. Въззивният съд незаконосъобразно е възприел извода на първоинстанционния съд, че на основание чл.78, ал.5 ГПК заплатеното от ответника възнаграждение от 11 220 лева с вкл. ДДС следва да бъде редуцирано до размера на 10 000 лева с ДДС, тъй като този размер е под минималния, дължим по наредбата. С оглед изложеното, решението на апелативния съд в частта, с която се потвърждава определението по чл. 248, ал.1 ГПК на ОС - Варна, следва да бъде отменено, ведно с потвърденото определение, като в полза на частния касатор се присъди адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер още на 1220 лева с вкл ДДС. Предвид изхода на спора по касационната жалба, на ответника по касацията следва да бъдат присъдени разноски в размер на 11220 лева с вкл. ДДС - заплатено адвокатско възнаграждение, а с оглед изхода на спора по частната касационна жалба – разноски в размер на 15 лева – заплатена държавна такса. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд