Определение № 1192 от 24.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 414/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Частният жалбоподател „АБ12“ (предходна фирма „Св. В.“) ЕООД, представлявано от управителя В. Т. чрез адв. П. В. обжалва определение No 2576 от 14.10.2025 г. по в.гр.д. 673/25 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е оставена без уважение молбата му за допълване и изменение на решението в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК.

Моли да се отмени определението, както и присъдените разноски в полза на „К. резидънс“ ЕООД в размер на 4 319 лв., възложени на „АБ12“ ЕООД. Също така моли да се присъдят в негова полза направените разноски. В случай, че не бъде уважено искането, да се отмени присъденото възнаграждение на „К. резидънс“ ЕООД. Да се присъдят разноските на „АБ12“ЕООД, направени в първоинстанционното производство и да се намали присъденото възнаграждение на „К. резидънс“ ЕООД пред ОС – Бургас.

В изложението по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на делото, ако с действията си ответникът е дал повод за завеждане на иска? Твърди, че по отношение на поставения правен въпрос, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, е допуснато противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в определение No 277 от 21.05.2012 г. по т.д. 205/12 г. по описа на ВКС., ТР 15 от 18.02.1970 г. на ОСГК на ВКС, определение No 2813/07.06.2014 г. по гр.д. 2053/24 г., ВКС, определение No 786 от 12.03.2025 г. по ч.т.д. 31/25 г. на ВКС, в които е прието, че при произнасяне по искане за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, съдът не бил обвързан от определените с Наредба No 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения No 1 на ВАдвС. Твърди и наличието на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – поради това, че така поставения правен въпрос, разрешен от въззивния съд е разрешен със задължителното решение по дело С-438/22 г. на СЕС.

Ответникът по частната жалба „К. резидънс“ ЕООД чрез адв. З. М. оспорва частната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на определението до касационно обжалване. Изводът на съда бил, че искът на „АБ 12“ ЕООД, с предходна фирма „Св. В.“ ЕООД, бил недопустим, бил обусловил извода за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. Този извод обуславял извод, че на ответника се дължат разноски. Възнаграждението било съобразено с Наредба No 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Искането на жалбоподателя за присъждане на разноски било недопустимо и неоснователно.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

С обжалваното определение No 2576 от 14.10.2025 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, съдът е оставил без уважение искането, на основание чл. 248 от ГПК, за изменение на решението на въззивния съд в частта за разноските. За да постанови този извод, въззивният съд е приел, че с решението по делото No 637/28.07.2025 г. по гр. д. 673/25 г. по описа на БОС, е обезсилил решението на първоинстанционния съд No 2671/11.12.2024 г. по гр.д. 15/24 г., по описа на РС-Бургас, с което е признато за установено по иска с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК, предявен от „АБ 12“ ЕООД срещу „К. резидънс“ ЕООД и „Усмивка 51“ ЕООД, че „К. резидънс“ ЕООД няма вземания към „Усмивка 51“ ЕООД, в размера на разпределената му с Протокол за разпределение на ЧСИ № 800 от 01.12.2023 г. по изп.д. 552/23 г. сума, в общ размер 14 608 лв., на основание чл. 137 от ЗЗД, както следва: включващи изпълнителен лист № 1629 от 12.07.2023 г. – 6 533,25 лв. с ДДС и по изпълнителен лист № 2130/05.09.2023 г. – 8 075,45 лв. с ДДС. Също така е отменил определение No 793/05.02.2025 г. на първоинстанционния съд, постановено, на основание чл. 248 от ГПК. Със същото решение въззивният съд е прекратил производството по делото по предявения от „АБ12“ ЕООД против „К. резидънс“ ЕООД иск с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК и е осъдил „АБ 12“ ЕООД да заплати на „К. резидънс“ ЕООД сумата от 4 319 лв. Направил е извод, че на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, на ответника по иска се дължат разноски и при прекратяване на производството по делото. В случая решението на първата инстанция било обезсилено и производството по делото прекратено. Това обуславяло извод, че липсвали основания за отмяна на решението в частта за разноските и не могат да бъдат разделени производството пред първата и въззивната инстанция, като тези по първоинстанционното производство бъдат присъдени на „АБ12“ ЕООД, разноските за въззивната инстанция да бъдат намалени съобразно отправеното искане. Прието е, че делото е с правна и фактическа сложност. Представените по делото договори за правна помощ удостоверявали наличието на сторени разноски, които не били прекомерни. Направен е извод, че съдът може да прецени прекомерността на заплатеното възнаграждение и може да намали същото под предвидения минимум. Изложени са съображения за действие на решението на СЕС, С-438/22 г., на основание чл. 267 от ДФЕС. Съдът е обобщил извод, че може да се присъди възнаграждение под минимума в Наредба No 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като се прецени правната и фактическа сложност в процеса.

Настоящият съдебен състав констатира, че пред първоинстанционния съд са разгледани исковете от „АБ 12“ ЕООД, че не съществуват вземания на „К. резидънс“ ЕООД към длъжника „Усмивка 51“ ЕООД, разпределени с Протокол за разпределение по изп.д. 552/23 г. в размери както следва: общ размер 14 608 лв., по изп.д. № 1629/12.07.2023 г. – 6 533,26 лв. с ДДС, по изпълнителен лист № 2130/05.09.2023 г. – 8 075,45 лв. с ДДС. В частта по иск за недължимост на сумата от 238 лв., такси по ид по ТТРЗЧСИ и 1000 лв. за прието адвокатско възнаграждение за водене на изпълнително дело, такси по чл. 26 от Тарифа за таксите – 720,35 лв. с ДДС и такса по чл. 26 от същата Тарифа за събрано вземане 884,12 лв. с ДДС производството е прекратено. С молба № 4780 от 0.02.2024 г. пред първоинстанционния съд е уточнено, че сумата от 6 533,26 лв. с ДДС е част от вземане, в общ размер 40 844,37 лв. Общият размер на сумата от 40 844,37 лв., бил формиран от вземане за главница 18 000 лв., 1 333,51 лв., законна лихва върху главницата към 01.12.2023 г., 19 755,75 лв., лихва за забава, 1 000 лв. адвокатско възнаграждение. Оспорено е също така вземане в размер на 8 705,45 лв. с ДДС, което също е част от вземане от 40 844,37 лв.

С първоинстанционното решение, предвид уважаването на отрицателните установителни искове, първоинстанционният съд е възложил разноските на ответниците. Въззивният съд, с оглед извода за недопустимост на исковете, е приел, че отговорността за разноски е на ищеца и е осъдил същия да заплати сумата от 4 319 лв., представляваща 1 970 лв., разноски по делото за първа инстанция и сумата от 2 000 лв., адвокатско възнаграждение, заплатено за представителство пред въззивния съд, както и 349 лв., държавна такса по въззивната жалба.

С обжалваното в настоящето производство определение No 2576 от 14.10.2025 г., на основание чл. 248 от ГПК, въззивният съд е оставил без уважение искането на въззиваемата страна за изменение на решението на въззивния съд, в частта за разноските.

Настоящият съдебен състав съобрази вида на обжалвания в настоящето производство акт и прецени, че частната жалба е недопустима. Този извод следва от вида на постановеното решение на въззивния съд, с което е прието, че липсва право на иск поради отсъствие на абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, а именно наличието на правен интерес към момента на произнасянето на съда по съществото на спора. При така постановеното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл и е прекратил производството по делото. Това е обусловило и извод за преразглеждане на отговорността за разноски.

Предвид характера на постановеното решение от въззивния съд и съответно определението, постановено за изменение на същото решение, на основание чл. 248 от ГПК, следва да се приеме, че частната жалба, подадена срещу това определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, не подлежи на разглеждане.

Решението на въззивния съд, с което се е произнесъл по допустимостта на първоинстанционното решение и е преценил, че същото е недопустимо, поради отсъствие на положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, може да бъде обжалвано пред ВКС, при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д. 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, които съответно се прилагат и при действие на чл. 280 от ГПК, решението, с което е обезсилено решението на първоинстанционния съд поради това, че е недопустимо, подлежи на касационно обжалване. Този извод е направен като е взето предвид, че при така постановено съдебно решение, е възможно да има съществено процесуално нарушение на норми, които обезпечават постановяване на валиден и допустим съдебен акт и това обуславя извод, че следва да подлежи на касационно обжалване.

Следователно, общото правило е, че решения от вида на постановеното от въззивния съд в настоящия случай, с което е обезсилено решението на първата инстанция, поради това че искът е недопустим и производството по делото следва да се прекрати, могат да се обжалват пред касационната инстанция, при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията, постановени по търговски дела, когато цената на иска е над 20 000 лв. Аргумент на противното, търговските дела, с цена на иска под 20 000 лв., не подлежат на касационно обжалване.

В чл. 274, ал. 4 от ГПК е предвидено, че не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията, по които не подлежат на касационно обжалване. Предвид това правило, определението, постановено за изменение на решение на въззивния съд, неподлежащо на касационно обжалване, не може да се обжалва пред касационната инстанция.

В случая, настоящият съдебен състав взе предвид, че цената на всеки от отрицателните установителни искове, които са предявени, е под 20 000 лв. От значение е размера на предявеното вземане в процеса, в случая отрицателен установителен иск за недължимост на суми, всяка от които е под 20 000 лв. Видът на делото е търговско, съгласно определението, предвидено в чл. 365, т. 1 от ГПК, тъй като е относно несъществуване на вземания на търговско дружество към друго търговско дружество, произтичащи от търговски сделки, договори за посредничество. Следователно решението на въззивния съд за обезсилване на решението на първоинстанционния съд и прекратяване на производството по предявените отрицателни установителни искове, на основание чл. 464, ал. 1 от ГПК от „АБ12“ ЕООД срещу „К. резидънс“ ЕООД и „Усмивка 51“ ЕООД, не подлежи на касационно обжалване, предвид въведеното ограничение, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. След като определението по реда на чл. 248 от ГПК изменя или допълва решение, което не подлежи на касационно обжалване, то и определението не подлежи на касационно обжалване, по силата на изрично предвиденото от законодателя в чл. 274, ал. 4 от ГПК. След като законодателят е изключил обжалването на определенията от вида на обжалваното в настоящето производство от касационен контрол, то настоящата инстанция няма правомощия да се произнесе.

С оглед на изложеното, частната жалба, подадена, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК от „АБ12“ ЕООД е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Извън предмета на проверка на касационната инстанция остава неправилността на обжалвания акт.

Така мотивиран ВКС