Определение № 1154 от 21.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 488/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частни касационни жалби на С. Д. С. и Р. Х. С. срещу определение № 3251 от 05.12.2025 г. по ч. гр. д. № 3064/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 30.07.2025 г. по гр. д. № 14261/2017 г. по описа на СГС в обжалваната част, с която са отхвърлени молбите им да бъдат освободени от заплащане на държавни такси над дължимата по исковата молба за горницата над сумата 1 738,05 лв. до дължим размер от 3 476,10 лв. и от разноски по делото.

Частните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с процесуалния закон и практиката на ВКС. Излагат, че въззивният съд не е съобразил, че всички притежавани от тях имоти са продадени или възбранени от ответната банка, че от 2017 г. до момента не разполагат с нито един ликвиден актив, както и че съдружието им в търговски дружества е формално – дружествата не реализират дейност, нямат доходи и не подават ГФО. Изтъкват, че съдът не е съобразил и динамиката на имущественото им състояние от подаване на исковата молба през 2017 г. и до произнасянето на съда по молбата им за освобождаване от дължимата държавна такса и разноски по делото, като подчертават, че ищецът е пенсионер със заболявания без прогноза за оздравяване, а ищцата е безработна. Сочат, че отказът на съда е приравним на отказ от достъп до правосъдие. По тези доводи молят за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг, с който молбите им за освобождаване от задължение за внасяне на дължимите по делото държавни такси и разноски да бъдат изцяло уважени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли при преценка по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът да изхожда от формалното наличие на имущество или от реалната, фактическа възможност това имущество да осигурява средства за заплащане на държавни такси и разноски, когато същото е обременено с възбрани, ипотеки и е предмет на принудително изпълнение?

2. Допустимо ли е съдът да приеме много добро материално положение, при положение че от години всички активи на страната са реализирани или са в процес на реализиране от един и същ кредитор, а страната е лишена от доходи и ликвидни средства?

3. Следва ли съдът да отчете настъпилата във времето промяна в имущественото състояние на страната, когато производството продължава повече от осем години и междувременно имуществото е напълно разпродадено в изпълнителни производства?

4. Представлява ли нарушение на правото на достъп до съд по чл. 6 ЕКПЧОС отказът от пълно освобождаване от държавни такси и разноски при доказана трайна и обективна финансова невъзможност на страната?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че правилно СГС е установил от представена пред него декларация, че ищецът С. е декларирал, че притежава следните недвижими имоти: незастроено дворно място от 600 кв.м. в [населено място] и второ дворно място от 600 кв.м. в [населено място], ведно с находяща се в него двуетажна масивна сграда със застроена площ от 85 кв.м., които са ипотекирани от ответната банка, както и двуфамилна жилищна сграда в [населено място], [улица], която е продадена на публична продан; не притежава моторни превозни средства, нито влогове на свое име; не притежава дялове и акции в търговски дружества; че получава възнаграждение от [община] като общински съветник, без да е посочил размер на възнаграждението; че здравословното му състояние е влошено - страда от цирвикоартроза, спондилоартроза, остеохондроза, блок прешлен на гръбначен стълб С5 - С6. Съобразил е, че ищцата С. е декларирала, че притежава същите недвижими имоти, заедно със съпруга си; че не притежава моторни превозни средства, нито влогове на свое име; не притежава дялове и акции в търговски дружества; не получава заплата. Посочил е, че от представеното с частната жалба влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот от 19.01.2021 г. по изп. дело 1232/2018 г. по описа на ЧСИ В. П. с район на действие Окръжен съд – Ловеч е видно, че имотите в [населено място] също са продадени и вече не са в патримониума на ищците. Позовал се е на служебно събраните от първоинстанционния съд доказателства, от които се установява, че ищецът се е осигурявал през 2017 г. на осигурителен доход, който варира от 461,16 лв. до 600 лв., че към датата на подаване на декларацията ищецът притежава мотопед „Спийд“ с дата на регистрация 15.06.2007 г. и лек автомобил „Мерцедес С 220“ ЦДИ, дата на регистрация 12.06.2003 г.; че е съдружник в търговските дружества „България хаус“ ООД и „Симдекс строй“ ООД, а освен това е имал банкови сметки в „Първа инвестиционна банка“ АД, „Обединена българска банка“ АД, „Централна кооперативна банка“ АД, „Сибанк“ ЕАД, „Юробанк България“ АД, но в повечето от сметките не е имало средства, като единствено в „Първа инвестиционна банка“ АД е установена наличност по сметката в размер на 1447,42 лв., а в „ОББ“АД - наличност от 5,98 щатски долара. Съобразил е, че от служебно събраните от първоинстанционния съд доказателства се установява, че ищцата С. е съдружник в „Д. - РТ“ ООД, както и че е имала банкова сметка в „Юробанк България“ АД, по която няма наличност, и банкова сметка в „ОББ“ АД, по която наличността към датата на подаване на декларацията е 237,62 щатски долара. Посочил е, че първоинстанционният съд е установил и че към датата на подаване на декларациите, въпреки че не са го декларирали, ищците са собственици на имот от 1 000 кв. м., ведно с постройки върху него в [населено място], обл. Ловеч, върху който е наложена възбрана. Отчел е и представения резултат от извършено рентгеново изследване на ищеца от 06.04.2017 г., в което е направено заключение от лекар за наличие на данни за цервикоартроза, спондилартроза и остеохондроза, блок на прешлен.

Изложил е, че възприема изводите на първоинстанционния съд, че не следва да освобождава изцяло ищците от внасянето на държавната такса за разглеждане на исковете им и от разноски, тъй като преценката за наличие на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК в конкретния казус обосновава именно този извод. Изтъкнал е, че безспорно ищците са в трудоспособна възраст и не оспорват, че са съдружници в търговски дружества. Посочил е, че твърдят, че дружествата не извършват търговска дейност, за което обаче не представят доказателства. Подчертал е, че доказателствената тежест за установяване на всички факти в подкрепа на искането им за освобождаване от такси и разноски е тяхна. Допълнил е, че е установено, че притежават недвижими имоти, което сочи на добро материално състояние, макар да не са в състояние да генерират ежемесечни доходи от тях. Приел е, че представените доказателства за здравословното състояние на ищеца са с голяма давност, а също и не съдържат информация, че то оказва влияние върху трудоспособността на ищеца. Заключил е, че при липсата на доказателства за значително затруднено материално положение на ищците, недекларирането на притежавано имуществото в декларациите им за имотно състояние пред СГС и неизлагането на обстоятелства за това по какъв начин генерират доходите, с които осигуряват издръжката си, обосновава извод, че преценката на СГС, че не са налице основания за освобождаване от внасянето на цялата държавна такса за разглеждане на исковете и от разноски, е правилна.

Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по обобщения въпрос за предпоставките за освобождаване на молител физическо лице от задължение за внасяне на държавна такса и разноски по делото, който е включен във формулираните от частните касатори въпроси и е обсъден от въззивния съд.

По въпроса е налице утвърдена съдебна практика, включително по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 50408 от 04.10.2022 г. по ч. т. д. 1995/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и определение № 3794 от 23.07.2025 г. по ч. гр. д. 1487/2025 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Съобразно константната практика на съдилищата в производството по искане за освобождаване от държавна такса и разноски по делото съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК - страната разполага ли с достатъчно средства да ги заплати. Тази преценка винаги е конкретна, т. е. извършва се по конкретното дело въз основа на декларация от молителя и доказателства за релевантните факти. Съдът следва да вземе предвид обстоятелствата, посочени в разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК – доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудовата му заетост, възрастта му и всички конкретни обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси и на разноски за производството по делото. Тази преценка се извършва въз основа на декларация, подадена от молителя, на посочени и представени от него доказателства, като съдът може да го задължи да представи и други доказателства, както и служебно да събере такива. След изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими в конкретния случай обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответните дължими за производството държавни такси и разноски, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от такси и разноски, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на молителя. Когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че не би могла да упражни предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането на дължимите такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд се е отклонил от утвърдената съдебна практика, като не е анализирал обстоятелствата по чл. 83, ал. 2, т. 1 - т. 7 ГПК в пълнота, нито е извършил комплексна преценка за възможността на ищците с единствено доказаните разполагаеми средства да заплатят дължимите по делото държавни такси и разноски. Не е съобразил и че доказаното имущество на молителя не обосновава извод за възможност да бъде реализиран доход от него, който да е достатъчен за заплащане на дължимите държавни такси и разноски по делото. Вместо това е приел, че след като ищците са в трудоспособна възраст и притежават дялове от капитала на търговски дружества, то могат да заплатят дължимите такси и разноски. По вече изложените правни мотиви преценката за възможността на молителя да плати дължимите по делото такси и разноски следва да е конкретна, прави се към момента на самото искане и въз основа на декларацията по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК и доказателствата за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2, т. 1 – т. 7 ГПК, като се държи сметка и за размера на дължимия разход. В конкретния случай молителите са декларирали при информираност за наказателната им отговорност, че само единият има доход, установен от съда в размер на до 600 лв., а че другият не получава никакви доходи. Последното ведно с липсата на доказана по делото възможност за реализиране на приход от притежаваното имущество, достатъчен за заплащане на дължимите по делото такси и разноски, обосновава извод за основателност на молбите по чл. 83, ал. 2 ГПК.

По тези мотиви обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което ищците С. Д. С. и Р. Х. С. бъдат освободени от задължение за внасяне на държавни такси и разноски по делото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение