Определение № 60357 от 18.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2361/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 94/13.08.2020 г. по гр. д. № 79/2020 г. на Никополския районен съд е допусната делба на поземлен имот с идентификатор ...........с площ 265 кв. м., както и на сграда с идентификатор .............със застроена площ 58 кв. м. на два етажа, с предназначение: жилищна сграда, еднофамилна, и на сграда с идентификатор ............със застроена площ 42 кв. м. на два етажа, с предназначение: жилищна сграда, еднофамилна, между съделители и при квоти: Т. И. К. - 1/4 ид. ч., К. Т. В. - 1/4 ид. ч. и Д. К. В. - 1/2 ид. ч.

С решение № 260075/22.03.2021 г. по в. гр. д. № 844/2020 г. Плевенският окръжен съд потвърдил това решение в обжалваната част относно правата на съделителите върху допуснатия до делба обект, представляващ сграда с идентификатор ..............

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Т. И. К. с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците по жалбата К. Т. В. и Д. К. В. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че Т. А. Д. е придобил през време на брака си с О. С. Д. недвижим имот от публична продан, който в н. а. № .../1943 г. е описан като дворно място с къща, находящи се в [населено място], от 115 кв. м., при посочени съседи, съставляващо част от парцел ... от кв. .., без допълнителен парцел от 37 кв. м., без придаваемото се по Закона за благоустройството от парцел № ... от ... кв. м. и без разликата в повече от 68 кв. м. по решение № 924/30.09.1942 г. на П. околийски съд и скица № 42 от септември 1942 г. Съдът приел, че съгласно чл. 102 вр. чл. 13 СК от 1968 г. /отм./ имотът е бил в режим на съпружеска имуществена общност като придобит от съпрузи по заварен брак.

Т. А. Д. е починал на 17.07.1982 г. и е оставил за наследници по закон: О. С. Д. - преживяла съпруга, и деца: И. Т. К. и К. Т. В.. Въззивният съд посочил, че тъй като бракът е прекратен при действието на СК от 1968 /отм./, съгласно чл. 14, ал. 7, изр. 2 преживялата съпруга, която наследява заедно с децата на починалия, не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество. Или - след смъртта на Т. Д. съпругата му притежава само своята 1/2 ид. ч. от имота, а двете му дъщери наследяват другата 1/2 ид. ч., т. е. всяка по 1/4 ид. ч.

С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с н. а. №..../26.08.1992 г., преживялата съпруга О. Д. прехвърлила на съделителката Д. К. В. - дъщеря на К. В., 1/2 ид. ч. от дворното място, цялото от 250 кв. м., с 1/2 ид. ч. от жилищна сграда и 1/2 ид. ч. от пристройката, представляващо парцел .......... от кв. ..... по плана на [населено място]. Към момента на възмездната придобивна сделка приобретателката не е била в брак и имотът е нейно индивидуално притежание.

И. Т. К. е починала през 1995 г. и е оставила за наследници по закон: съпруг И. С. К., починал през 1997 г., и син Т. И. К. - ищец по делото, който е единствен наследник на родителите си. През 1996 г. е починала преживялата съпруга О. Д. и е оставила за наследници по закон: съделителката К. В. - дъщеря, и съделителя Т. К. - внук, по право на заместване съгласно чл. 10, ал. 1 ЗНсл.

Между страните не е спорно, че поземлен имот с идентификатор ...........по кадастралната карта е идентичен с имотите, описани в н. а. № .../1943 г. и в н. а. № .../1992 г.

Не е спорно и обстоятелството, че сградата с идентификатор ..........по кадастралната карта със застроена площ 58 кв. м., с два надземни етажа, с предназначение: жилищна еднофамилна сграда, е идентична с описаната в н. а. №..../1992 г. жилищна сграда и с описаната в н. а. № ..../1943 г. къща.

С влязлата в сила част на решение № 94/13.08.2020 г. по гр. д. № 79/2020 г. на Никополския районен съд е допусната делба на ПИ с идентификатор ..........и жилищна сграда с идентификатор .............при квоти 1/2 ид. ч. за Д. В. и по 1/4 ид. ч. за Т. К. и К. В..

Спорен между страните е въпросът при какви части следва да се допусне делба на жилищната сграда с идентификатор ..............

Въззивният съд посочил, че макар описанията на делбените имоти в нотариалните актове от 1943 и 1992 г. да са оскъдни, въз основа на съвкупната преценка на доказателства приел, че спорната постройка е изградена след придобиване през 1943 г. на дворното място от наследодателя и неговата съпруга, поради което е в режим на съпружеска имуществена общност съгласно нормативната уредба, дадена със СК от 1968 г. /отм./. След смъртта на наследодателя през 1982 г. преживялата съпруга е притежавала съгласно чл. 14, ал. 7, изр. 2 СК от 1968 г. /отм./ 1/2 ид. ч. от целия недвижим имот, представляващ дворно място и намиращите се в него сгради: съществуващата при закупуването и изградената по-късно и евентуално други трайно прикрепени към имота вещи. Останалата 1/2 ид. ч. от сградата е била притежание в равни части на двете дъщери К. В. и И. К., като последната е наследена от ищеца /сега касатор/. Въззивният съд посочил, че ищецът също е имал съзнанието, че притежава 1/4 ид. ч. от сградата с оглед съдържанието на подадените от него данъчни декларации.

Въззивният съд приел, че в договора от 1992 г. спорната сграда е описана съгласно използваните тогава термини като „пристройка“, т. е. пристроена част към съществуващата жилищна сграда. Посочил, че този извод следва и от изображението на представената по делото скица, в която двете сгради 1 и 2 са разположени по лицето на урегулирания имот при сключено застрояване. Пристройка към съществуваща сграда може да бъде както отделно несамостоятелно помещение, така и цяла сграда, какъвто е разглежданият случай. Затова съдът счел за неоснователно твърдението на ищеца, че тази сграда не е била предмет на договора, сключен с н. а. №............/1992 г., с който Д. В. е придобила права върху имота.

Въззивният съд посочил, че в исковата молба ищецът твърди, че спорната сграда е построена впоследствие, но без да посочва кога. Ако има предвид, че е построена след сделката от 1992 г., становището, че част от нея принадлежи на преживялата съпруга и се наследява от наследниците по закон, е неоснователно. По делото не са представени никакви строителни книжа, от които да се направи извод, че сградата е собственост на лица, различни от собствениците на земята. При това положение съгласно чл. 92 ЗС по силата на приращението собствениците на земята ще станат собственици и на построената в нея сграда съгласно правата си. След прехвърлителната сделка от 1992 г. съделителката Д. В. притежава 1/2 ид. ч. от земята, наследниците по закон- по 1/4 ид. ч., а преживялата съпруга не притежава нищо от имота. Следователно, при всяко строителство без учредено право на строеж в полза на трето лице собствеността на сградата следва собствеността на земята. В случая при хипотеза на построяване след 1992 г. ищецът ще притежава 1/4 ид. ч., ответницата К. В. - също 1/4 ид. ч., а ответницата Д. В. - 1/2 ид. ч.

След като достигнал до извод, идентичен с този на първоинстанционния съд, и приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба по вече изложените съображения, въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е поставил следните въпроси:

1. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка и следва ли, когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът да изложи мотиви за това - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 17 / 03.04.2018 г. по гр. д. № 836/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., двете на ВКС, ІV-то г. о.;

2. За необходимостта в определени случаи при разглеждане на искове за собственост да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД волята на страните, изразена в договори, от които произтичат спорните права - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г., решение № 370/06.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. и решение № 1/24.07.2012 г. /неправилно посочено в изложението 2010 г./ по гр. д. № 777/2010 г., всичките на ВКС, І-во г. о.

По първия правен въпрос в решение № 17 / 03.04.2018 г. по гр. д. № 836/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., при позоваване на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решение по чл. 290 ГПК, е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на събраните по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът да изложи мотиви за това; съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други - за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните от съществено значение на делото. В решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., при позоваване на същия тълкувателен акт, е добавено, че, за да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните; при осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Аналогично разрешение на поставения процесуалноправен въпрос е даден и в решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о.

В хипотезата, пред която страните са изправени, спорен се е оказал фактическият въпрос за времето на построяване на жилищната сграда с идентификатор ............, а вследствие на това - и правният въпрос за квотите на съделителите по отношение на тази сграда. Ищецът, сега касатор, твърди в исковата молба, че с н. а. № .../1992 г. О. Д. е прехвърлила на Д. В. 1/2 ид. ч. само от дворното място и от жилищната сграда с идентификатор ............., а жилищната сграда с идентификатор ................е построена впоследствие /впрочем последното изрично се застъпва в касационната жалба/. Противното твърдение, че сградата е построена през 70-те години на миналия век, т. е. преди сделката от 1992 г. и 1/2 ид. ч. от нея е била част от предмета на сделката, е застъпено в отговора на исковата молба, подаден от останалите съделителки. Така въведените твърдения на страните са обсъдени подробно от въззивния съд и са изложени подробни съображения, основани на цялостен анализ на относимите към правнорелевантния факт доказателства, като последните са преценени поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване правилата на формалната и правната логика и не е посочено да е налице някое доказателство, което да се приема за недостоверно. Тезата на ищеца не е подкрепена от данните по делото, включително и от изходящата от самия него декларация по чл. 14, чл. 27 и пар. 2 от ПЗР на ЗМДТ - приложение № 3, в която е посочил, че къщата-жилище е построена през 1943 г., а пристройката - жилище - през 1970 г. Същевременно, видно от договора от 1992 г., 1/2 ид. ч. от пристройката е била предмет на извършеното разпореждане. Ето защо необосновано се твърди от касатора, че въззивното решение е основано на предположение. Въз основа на така установената фактическа обстановка е формиран правният извод относно дяловете на страните в спорната постройка. Следва да се добави и това, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил кои твърдения, доказателства, доводи и възражения са останали необсъдени. При това положение следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на съдебната практика, посочена от касатора. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Това основание не е налице и по поставения втори въпрос.

В решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, І-во г. о., е посочено, че договорите, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, съдържат подробно описание на тези имоти с всичките им индивидуализиращи белези - вид на имота, местонахождение, означение по кадастралната карта /или друг план/, площ, съседи и др. Касаторът сочи, че в нотариалния акт от 1992 г. няма никакво индивидуализиране на спорната сграда - местоположение, квадратура, етажност и т. н. Свързва това твърдение с въпроса за начина, по който следва да се тълкува волята на страните по договор, когато от самия текст на договора не може да се открие точната воля. В тази връзка се позовава на решение № 1/24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, І-во г. о., в което е прието, че когато от самия текст на договора не може да се открие точната воля на страните, тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед на обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора. В разглеждания случай въззивният съд е процедирал в съответствие с тази практика, като е съобразил съдържанието на понятието „пристройка“ и изображението ѝ на представената по делото скица; освен това е извел волята на страните от писмения текст на договора, в който се говори за пристройка - очевидно към другата прехвърлена сграда - къща.

При поставяне на втория въпрос касаторът се позовава и на решение № 370/06.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на ВКС, І-во г. о., според което когато в договора няма изрична уговорка за запазване собствеността върху сградата, но от обстоятелствата по делото следва, че тя не е била предмет на договаряне - нито изрично, нито по подразбиране чрез включване на стойността й в уговорената цена на имота, презумпцията на чл. 92 ЗС следва да се счита оборена. Настоящият случай е различен, тъй като, видно от самия текст на договора от 1992 г., сградата, означена като пристройка, е предмет на разпореждане и права в размер на 1/2 ид. ч. от нея е придобила съделителката Д. В., както е приел и въззивният съд. Поради разликата в хипотезите съпоставка между посочената съдебна практика и обжалваното решение не може да се извърши.

Касаторът изтъква, че въззивният съд не е съобразил пасивното процесуално доказателствено поведение на ответната страна, която не е изложила твърдения за наличие на състава на чл. 92 ЗС, нито е ангажирала доказателства за различни права на съсобственост върху спорната жилищна сграда, поради което правата на съсобственост могат да бъдат определени само въз основа на законово наследствено правоприемство. Макар по същността си това да съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение, което е извън предмета на производството по допускане на касационното обжалване, следва да се посочи, че съдът може да приеме за доказан даден факт дори при пасивно процесуално поведение на въвелата го страна, ако същият е установен чрез проведеното от насрещната страна доказване, а що се касае до нормата на чл. 92 ЗС, тя е императивна материалноправна норма, за която съдът следи служебно и може да определи правата в собствеността при приложението ѝ, без за това да е необходимо позоваване от страните.

Ответниците по касация не са направили искане за присъждане на разноски по водене на делото в касационната инстанция и не са представили доказателства да са сторили такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.