Определение № 60473 от 20.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1752/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Спедиция Логистика“ АД срещу решение № 789/15.04.2020 г. по в. т. д. № 393/2020 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 6131/19.08.2019 г. по гр. д. № 3112/2017 г. на СГС за отхвърляне на предявените от касатора срещу „МОНТАЖ СТРОИТЕЛНИ КОНСТРУКЦИИ“ АД искове по чл. 59 ЗЗД и решение № 7428/04.11.2019 г. по същото дело за отхвърляне на молба с правно основание чл. 250 ГПК.

В касационната жалба се излагат твърдения, че са налице отменителните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, като във връзка с изложени във въззивната жалба оплаквания за нарушение на чл. 146 ГПК е процедирал в отклонение от разрешенията, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това, съдът неправилно е квалифицирал претенциите и не е преценил доказателствата в тяхната съвкупност и взаимна връзка. От въззивния съд е допуснато неправилно приложение на материалния закон, тъй като не е установено осъществяването на всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване. Сочените нарушения са довели до необоснованост на въззивното решение. В касационната жалба се изразява становище, че въззивното решение е неправилно и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отказ да бъде допълнено първоначално постановеното такова. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради произнасяне по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение по делото, а именно:

1. „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона?“

2. „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да излага собствени мотиви?“

3. „Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове и на правото на справедлив процес?“

4. „Ако във въззивната жалба е направено обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, длъжен ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?“

5. „Ако във въззивната жалба е направено оплакване за неправилна квалификации на иска, длъжен ли е въззивният съд да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства?“

6. „Налице ли е неоснователно обогатяване на ответника по чл. 59 ЗЗД, когато обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти?“

7. „Налице ли е неоснователно обогатяване на ответника, ако ищецът е погасил без правно основание негови публични задължения в определен размер?“

8. „Законната лихва за забава последица ли е от забавата на длъжника, който не е изпълнил на падежа?“

9. „Когато длъжникът изпадне в забава, дължи ли обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата?“

10. „Когато е предявен наред с иска за главницата и иск за законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, длъжен ли е съдът да се произнесе и по него, дори ако трябва да го отхвърли?“

Достъпът до факултативен касационен контрол се мотивира с отклонение от задължителна и казуална практика на ВКС, а именно отклонение от разрешенията, дадени с т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК; т. 7 и 8 от Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС; т. 1 и т. 2 от Постановление № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на ВС; т. 1 от Постановление № 2 от 30.11.1967 г. на Пленума на ВС; т. 1 и 2 от Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС; т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. ОСГК на ВКС; т. 3 и 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС; т. 2 и т. 5 от Тълкувателно Решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; т. 4а от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС; т. 5 от Постановление № 1 от 28.05.1975 г., Пленум на ВС; Решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г., ТК, № ТО на ВКС; Решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г., ТК, I ТО на ВКС; Решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г., ТК, I ТО на ВКС; Решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ТК, II ТО на ВКС; Решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г., ТК, II ТО на ВКС; Решение № 289 от 01.10.2013 г. по гр. д. № 1331/2012 г., ГК, IV ГО на ВКС; Решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г., ТК, № ТО на ВКС; Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г.. ТК, II ТО на ВКС; Решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г., ТК, I ТО на ВКС; Решение № 198 от 02.06.2010 г. по гр. д. № 3583/2008 г., ГК, IV ГО на ВКС; Решение № 112 от 19.052014 г. по гр. д. № 6968/2013 г., ГК, I ГО на ВКС; Решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., ТК, I ТО на ВКС; Решение № 16 от 27.06.2016 г. по т. д. № 2573/2014 г., ТК, II ТО на ВКС; Решение № 148 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 852/2014 г., ГК, I ГО на ВКС; Решение № 252 от 19.05.2015 г. по гр. д. № 843/2015 г., ГК, III ГО на ВКС; Решение № 112 от 19.052014 г. по гр. д. № 6968/2013 г., ГК, I ГО на ВКС; Решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., ТК, I ТО на ВКС; Решение № 16 от 27.06.2016 г. по т. д. № 2573/2014 г., ТК, II ТО на ВКС; Решение № 148 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 852/2014 г., ГК, I ГО на ВКС; Решение № 252 от 19.05.2015 г. по гр. д. № 843/2015 г., ГК, III ГО на ВКС; Решение № 19 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. на ВКС, ГК, IV ГО; Решение № 43 от 18.02.2016 г. по гр. д. № 5112/2015 г., ГК, IV ГО на ВКС; Решение № 587 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г., ГК, IV ГО на ВКС; Решение № 193 от 02.12.2010 г. по т. д. № 1087/2009 г., ТК, II ТО на ВКС; Решение № 332 от 22.11.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г., ГК, III Го на ВКС; Решение № 69 от 04.03.2010 г. по гр. д. № 159/2009 г., ГК, III ГО на ВКС; Решение № 90 от 03.10.2016 г. по т. д. № 653/2015 г., ТК, II ТО на ВКС; Решение № 587 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г., ГК, IV ТО на ВКС; Решение № 311 от 20.01.2014 г. по гр. д. № 507/2012 г., ГК, III ГО на ВКС; Решение № 59 от 29.04.2010 г. по т. д. № 687/2009 г., ТК, I ТО на ВКС; Решение № 122 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 955/2011 г., ГК, II ГО на ВКС; Решение № 323 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г., ГК, IV ГО на ВКС; Решение № 229 от 20.10.2011 г. по гр. д. № 1456/2010 г., ГК, IV ГО на ВКС и др. От касатора са изложени твърдения, че тези въпроси са значими за точното прилагане на закона и развитие на правото. Отделно от това се релевира основание за директен достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение.

При изложените доводи от касатора е формирано искане за постановяване на решение, с което да бъде отменено въззивното такова и да бъде постановено друго, с което заявената искова претенция да бъде уважена изцяло с присъждане на разноски.

От ответника по касация „МОНТАЖ СТРОИТЕЛНИ КОНСТРУКЦИИ“ АД е подаден отговор, с който се излагат доводи, че касационната жалба е недопустима, евентуално неоснователна. Заявено е становище, че не са налице основания за достъп до касация, тъй като на всички, формулирани от касатора въпроси, може да се отговори въз основа на закона и формираната съдебна практика. Претендира се въззивното решение да бъде оставено в сила и на ответника да бъдат присъдени разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да потвърди обжалваните пред него решения на СГС, въззивният съд е анализирал подробно твърдените от ищеца „Спедиция Логистика“ АД факти за наличие на неоснователно обогатяване от страна на ответника по повод платени от ищеца негови публични задължения чрез превеждане по сметка на ТД „Големи данъкоплатци и осигурители“ сума в размер на 40 691, 26 лв. Преценил е първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Установил е, че извършеното плащане е в резултат на наложени от публичен изпълнител запори по реда на чл. 195, ал. 1 ДОПК, вр. с чл. 201 – 207 ДОПК. Решаващият състав е отделил като спорно между страните наличието на вземане в полза на ответника към ищеца по фактура № 2000000147/13.07.2011 г. във връзка със сключено между тях споразумение от 03.11.2011 г., върху което вземане е бил наложен запор и е било реализирано изпълнение по реда на ДОПК. Съдът е анализирал подробно събраните по делото писмени доказателства и заключенията /основно и допълнително/ на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза. Разгледал е наведените във въззивната жалба възражения на ищеца относно липсата на доклад по делото, съставен по реда на чл. 146 ГПК, и ги е счел за неоснователни. Преценил е, че СГС не е имал задължението да дава указания какви точно доказателства следва да бъдат ангажирани, така че предявеният иск да се окаже основателен. Въззивният съд е анализирал отношенията между страните като такива, произтичащи от договор за изработка по повод изграждане на логистичен център, по който ищецът е бил възложител, а ответникът - изпълнител. След преценка на доказателствата е установил, че обектът е бил завършен и приет от възложителя, издадените от изпълнителя фактури са били осчетоводени и между страните е било подписано споразумение на датата 03.11.2011 г., с което е било уговорено заплащане на дължимата цена на три части. Преведената от ищеца по сметка на НАП сума в размер на 40 694, 13 лв. е била осчетоводена от ответника и е било записано, че с нея се намалява дългът на ищеца по описаното споразумение. При ключовия мотив, че ищецът на практика е заплатил свое признато /счетоводно отразено, включено в нотариално заверено споразумение, не оспорено пред публичния изпълнител, наложил запор върху него/ задължение към ответника и поради това не е налице фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като обедняването му е с основание, въззивният съд е споделил извода на първостепенния за неоснователност на исковата претенция. Съставът на Апелативен съд София е разгледал и наведените твърдения за висящи между страните други дела по повод спорове относно установяване дължимостта на третата вноска по споразумението от 03.11.2011г. в размер на 244 111, 80 лв. с падеж 15.03.2012г., а именно - т. д. № 38/2013 г. по описа на СГС, и по предявени от „Берс“ АД /сега „Спедиция Логистика“ АД/ срещу „МОНТАЖ СТРОИТЕЛНИ КОНСКТРУКЦИИ“ АД искове по чл. 92 ЗЗД за сумата 25 001 лв. – неустойка за забавено изпълнение, иск по чл. 265, ал. 1, т. 2 ЗЗД за сумата 74 936,40 лв. – обезщетение за необходимите разходи за поправка на некачествено извършени СМР по процесния договор за строителство, и иск по чл. 79 ЗЗД за сумата 70 000 лв. - обезщетение за вреди от неточно изпълнение на договора – т. д. № 2700/2013 г. по описа на СГС. Приел е, че тези дела не обуславят различен от извода за неоснователност на предявения иск, тъй като не опровергават факта, че изпълнената от ответника работа е приета и няма уважена претенция за разваляне на договора за изработка. Счел е, че по отделните претенции за поправка на недостатъците страните ще получат разрешение на споровете си, съобразно твърдените и доказани факти. В мотивите на въззивното решение съдът е изложил и решаващият извод, че в производството по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД не е допустимо тепърва да се разглеждат твърдения за допуснато некачествено или неточно във времево отношение изпълнение, още повече, че са налице заведени други дела. Подробно е разяснил разликата между претенцията за законна лихва от датата на исковата молба и тази за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва с правно основание чл. 86 ЗЗД за период, предхождащ предявяване на исковата молба, като се е позовал на казуална съдебна практика. Като е преценил неоснователна въззивната жалба и срещу решението за отказ да бъде допълнено първоначално постановеното от СГС с изрично отхвърляне на претенция за законна лихва, въззивният съд е потвърдил и него.

Не са налице твърдените от касатора основания, обосноваващи директен и факултативен достъп до касация.

Въведеното само с посочване разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК основание за директен достъп до касационен контрол – очевидна неправилност - не се установява от настоящата инстанция. Многократно касационният съд е имал случай да посочи кога едно решение страда от пророка „очевидна неправилност“, регламентирана в чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и, че тя следва да бъде категорично разграничавана от основанията за незаконосъобразност, посочени в чл. 281, ал. 3 ГПК. В случая при преглед на въззивното решение не се установява наличие на твърдения порок, а следва извод, че касаторът всъщност претендира проверка на въззивното решение поради твърдяна от него обикновена неправилност.

Общо за всички, поставени от касатора въпроси, следва да ясно да бъде посочено, че те, макар и многобройни, на практика не търсят общовалиден отговор на материалноправни или процесуалноправни проблеми, извлечени от мотивите на въззивния акт, а представляват несъгласие с крайния извод на съда за неоснователност на заявената осъдителна претенция за заплащане на конкретна парична сума. Въпросите имат своя пряк отговор в закона, задължителната практика на касационната инстанция и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително цитираните от касатора. Въззивната инстанция не се е отклонила от дадените разрешения, поради което не се явява удовлетворен соченият от касатора критерий за достъп до факултативен касационен контрол, а именно чл. 280, ал. 1, т. ГПК.

Отговор на първи, втори, трети и четвърти въпроси се съдържа в разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и в сочената от касатора практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, тъй като е разгледал всички, събрани по делото доказателства, и е обсъдил всички, наведени във въззивната жалба, оплаквания. Няма съмнение, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения, както и служебно известни на съда. По отношение на четвъртия въпрос следва да се посочи и, че отговорът му е положителен, но в случая въззивният съд е намерил необосновано оплакването във въззивната жалба за допуснати нарушения на първостепенния съд при извършване на доклад по делото. Дали тези му изводи са законосъобразни настоящата инстанция не би могла да прецени в настоящото производство, доколкото става дума за преценка правилността на въззивното решение.

Въпросите, касаещи предявяване на иска по чл. 59 ЗЗД, на практика имат своите отговори, директно произтичащи от закона и задължителната и казуална практика, която е и цитирана от касатора. Те са само формално зададени, тъй като не кореспондират с мотивите на въззивното решение, в което съдът е обсъдил правната квалификация на претенцията, приемайки за отправна точка заявените в исковата молба фактически твърдения на ищеца /касатор в настоящото производство/. При наличие на проведено производство за принудително изпълнение по реда на ДОПК спрямо „МОНТАЖ СТРОИТЕЛНИ КОНСТРУКЦИИ“ АД и по повод това производство извършено погасяване на негови публични задължения чрез плащане цената на възложената му от „Спедиция Логистика“ АД изработка, за дължимостта на която е налице извънсъдебно признание, няма как по – късно ищецът валидно да твърди, че това плащане е без основание. Исковата молба се крепи на правна конструкция, която не може да бъде съотнесена към твърдяните и установени по делото факти.

Отдавна е налице консолидация както в доктрината, така и в съдебната практика кога намира приложение чл. 86, ал. 1 ЗЗД и кога чл. 214, ал. 1 ГПК, т. е. кога е налице претенция за заплащане обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение и кога е налице последица от предявена осъдителна искова претенция за заплащане на парична сума. В решението си Апелативен съд София е приложил дадените от различни състави на ВКС разяснения по този въпрос, чиито актове е цитирал в мотивите на решението си и разрешенията на които настоящият състав изцяло споделя. Налице е константна и непротиворечива съдебна практика, съобразно която претенцията за присъждане на законна лихви след датата, на която е подадена исковата молба, е законна последица от уважаването на иска, същата не се счита за отделен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – не се дължи уточняване размера на законната лихва, нито се дължи внасяне на държавна такса по искането, нито то изисква отделен отхвърлителен диспозитив. Ето защо, и последната група въпроси не се нуждае от отговор, нито се установява въззивната инстанция да се е отклонила от разрешенията, дадени в известната на състава задължителна и казуална практика на ВКС.

При липса на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК достъп до касация следва да бъде отказан.

При изхода на делото пред настоящата инстанция на ответника се дължат разноски в доказания по делото размер, а именно 1 575, 60 лв. – адвокатско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС