Определение № 291 от 10.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 721/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 1413/ 15 юли 2015 г. по гр.д.№1114/2015 г. на Варненски окръжен съд по предявен от Т. П. С. отрицателен установителен иск е прието за установено, че ответниците П. М. П. и Й. Х. Д.- П. не са собственици на един недвижим имот в [населено място], м. „С. К.” /кв.„И.”/, представляващ ПИ № 3078 с площ по скица 1007 кв.м. По отношение на другите трима ответници, привлечени от ищеца- И. С. К., Л. Х. К. и М. С. И. съдът е приел, че спрямо тях искът е недопустим и прекратил производството по делото в тази част. Приел е, че искът е допустим само срещу последните приобретатели на имота- съпрузите П. М. П. и Й. Х. Д.- П.. Ищецът Т. П. С. е подал касационна жалба срещу втората част на въззивното решение, а именно срещу прекратяване на производството по отношение на посочените ответници. С оглед допускане на жалбата до разглеждане поставя следните правни въпроси: 1.Има ли интерес ищецът да отрече претендираното от ответниците право на собственост върху недвижим имот, който се владее и е собственост на ищеца, когато ответниците са се разпоредили с процесния имот, но се легитимират с констативен нотариален акт за придобитото по давност право на собственост и последваща сделка, ако извънсъдебно и съдебно ответниците оспорват правото на ищеца? 2.Може ли съобразно диспозитивното начало в гражданския процес ищецът сам да определи доколко и в какъв обем да търси съдебна защита на материалното си право? В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че по тези въпроси решението на въззивния съд противоречи на задължителната практика на ВКС, а именно ТР № 8/ 2012г. на ОСГТК на ВКС, както и на решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК- р. № 117-2014- І г.о., р.№ 66-2012- ІІ г.о., р.№ 90-2012-ІІ г.о. и р.№ 22-2014- ІІ г.о. Ответниците не вземат становище по касационната жалба. От данните по делото е видно, че ищецът претендира да е собственик на имот, за който първият ответник също се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност, а след това имотът е препродаден последователно на втория и третия ответник. Искът е разгледан само срещу последните приобретатели на имота- съпрузите П., и в тази част решението е влязло в сила / независимо че те са придобили имота при висящност на делото и че дори и да не бяха конституирани като ответници, решението би имало сила и спрямо тях съгласно чл.226, ал.3 ГПК, като вписването на исковата молба има само оповестително действие/, а по отношение на техните праводатели производството е прекратено. Тази фактическа обстановка сочи, че правният въпрос по делото се свежда до това при няколко последователни разпореждания с един имот ищецът, който претендира права върху същия имот, има ли правен интерес да привлече като ответници по предявен иск за собственост всички лица, участващи в сделките, или искът е допустим само срещу последния приобретател и дали преценката зависи от самия ищец. По този въпрос с ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.3б, се прие, че искът за собственост може да се предяви не само срещу последния приобретател на имота, но и срещу лице, което се е разпоредило с имота преди завеждане на исковата молба. Прието е, че ищецът има правен интерес да насочи иска и срещу този ответник, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на всички ответници, които са засегнали правото му на собственост. От приетото в тълкувателното решение следва, че въззивното решение в частта за прекратяване на делото противоречи на тази задължителна съдебна практика, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение