Определение № 846 от 14.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1504/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Техникер Кранкенкассе със седалище в [населено място], Федерална Република Германия, и ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД със седалище в [населено място] срещу решение № 378 от 19.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 11023/2023 г. на Софийски градски съд. С касационната жалба на Техникер Кранкенкассе, представлявано от адв. Т. Б., е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение от 25.05.2021 г. по гр. д. № 53495/2019 г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на предявените от Техникер Кранкенкассе против ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД иск за заплащане на разликата над сумата 10 932.39 лв. до сумата 22 599.58 лв. - претендирано регресно вземане за изплатени разходи за лечение на Р. П. (застрахована/осигурена при ищеца), пострадала като пътник в автобус с рег. [рег.номер на МПС] при ПТП, настъпило на територията на Република България на 19.06.2014 г. на главен път І-9 Варна - Бургас по вина на водача на автобуса, чиято отговорност е застрахована със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, ведно със законната лихва от 16.09.2019 г. до окончателното плащане, и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 3 097.70 лв. до сумата 6 403.23 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна и за уважаване на исковите претенции в пълния предявен размер. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, и не е съобразил приложимото право на Федерална Република Германия, уреждащо погасителната давност за спорните вземания. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец се е позовал бланкетно на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК и е формулирал следните въпроси, определени като релевантни за изхода на делото: „ 1. Немското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се прилага и тълкува във Федерална Република Германия; Не следва ли да се съобрази немската съдебна практика; При определяне параметрите на давността по отношение на процесното вземане не следва ли да бъдат изяснени какви са приложимите критерии за това, както съгласно немското материално право, така и съгласно немската съдебна практика и правна доктрина; Предвид чл.44, ал.1 и ал.2 КМЧП предмет на установяване не следва ли да е само съответната позитивно - правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение; 2. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти; Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят; В случай, че предмет на установяване следва да е не само съответната позитивно - правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, то не съставляват ли допустим източник на информация правно - информационни системи, официални справочници, становища на експерти и специализирани институции и др.; 3. В хипотезата на приложимост на немското право възможно ли е да не се съобразят неговите императивни правни разпоредби, действали към датата на настъпване на процесното произшествие; 4. По делото не следва ли да бъдат извършени необходимите съдопроизводствени действия за пълното и всеобхватно установяване съдържанието на правото на ФР Германия - на релевантните, към датата на настъпване на процесното произшествие, законови текстове и съдебна практика по сходни казуси, както и възприетото от немската правна доктрина - посредством способите по чл.43 КМЧП, включително с участието на страните “. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че по отношение на претендираното с главния иск вземане погасителната давност е петгодишна, и за неизпълнение на задължението на съда, произтичащо от чл.43, ал.1 КМЧП, да установи съдържанието на приложимото чуждо право и относимата към него съдебна практика. Развити са и съображения във връзка с разрешението на спора, което е следвало да даде въззивният съд, след като приложи съответните разпоредби на Германския граждански кодекс (BGB), уреждащи срока на погасителната давност (3 години) и основанията за нейното спиране и прекъсване. Цитирана е практика на ВКС - решение № 156/21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ІІ г. о. (за въпросите по т.1 и т.2) и решение № 233/22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ІІ т. о. (за въпросите по т.2 и т.4). Касационната жалба на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, представлявано от юрк. Д. Д., е насочена срещу частта от въззивното решение, с която след отмяна на решението по гр. д. № 53495/2019 г. на Софийски районен съд е осъдено ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД да заплати на Техникер Кранкенкассе сумата 10 932.39 лв. - изплатени разходи за лечение на пострадалата при произшествието на 19.06.2014 г. Р. П., ведно със законната лихва от 16.09.2019 г. до окончателното плащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3 097.70 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.12.2016 г. до 15.09.2019 г. Касаторът - ответник поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, както и поради нарушение на материалния закон. Навежда оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото и без да са представени констативен протокол или друг документ, установяващ настъпването на произшествието по вина на застрахован в дружеството водач и причинно - следствената връзка между инцидента и претърпените от пострадалата вреди, е уважил предявените осъдителни искове; че в решението не е обсъдено направеното възражение за изтичане на предвидената в чл.387, ал.2 КЗ петгодишна погасителна давност за вземането на увреденото лице, чийто начален момент съвпада с датата на настъпване на произшествието. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по въпроси, които са решени в противоречие с посочена практика на ВКС, решават се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „ 1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля; 2. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и възражения на страните и да не изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, респективно като неоснователни“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са подадени отговори на касационните жалби. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и в съответствие с правомощията по чл.269 ГПК е приел за установено, че на 19.06.2014 г. е настъпило ПТП на територията на Република България, при което са причинени телесни увреждания на Р. П. - гражданка на ФР Германия. Произшествието е настъпило по време, когато пострадалата е пътувала с автобус с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водач със сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, който в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП е управлявал автобуса с несъобразена с конкретните пътни условия скорост; При преминаване на автобуса с висока скорост през образувана голяма локва на пътното платно е разхлабена метална плоча, която се „изстреляла“ с водното налягане и ударила Р. П., отхвърляйки я на предната седалка. Въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че не са доказани механизма на произшествието и участието в инцидента на застрахования в ответното дружество водач. Изложил е съображения, че настъпването на произшествието и причиняването му от водача на автобуса вследствие несъобразената с конкретните пътни условия скорост е доказано по несъмнен начин от събраните по делото доказателства, в т. ч. и показанията на свидетеля - очевидец Александър П.. Акцентирал е и върху обстоятелството, че в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил настъпването на произшествието по описания механизъм. Въз основа на неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебно - медицинска експертиза въззивният съд е приел за доказано, че в резултат на инцидента Р. П. е претърпяла фрактура на подбедрицата и други увреждания, по повод на които е била подложена на лечение в Германия. За проведеното адекватно лечение на пострадалата ищецът Техникер Кранкенкассе - в качеството на неин осигурител, е изплатил сума с левова равностойност 22 599.58 лв. От правна страна въззивният съд е направил извод, че съгласно чл.105 КМЧП в отношенията между Р. П. и делинквента са приложими разпоредбите на българското право - чл.45 и сл. ЗЗД, и че са осъществени всички предпоставки от фактическия състав на чл.45 ЗЗД за носене на деликтна отговорност от водача на автобуса за причинените в резултат на произшествието вреди, които при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) подлежат на обезщетяване от ответника в качеството му на застраховател на делинквента по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Предвид приетия за доказан факт, че в качеството на осигурител на Р. П. ищецът е заплатил необходимата за лечението й сума, въззивният съд е направил и извод, че като последица от извършеното плащане ищецът е встъпил в правата на уведената срещу делинквента, респ. срещу неговия застраховател, на основание приложимата в отношенията между осигурителя и увреденото лице разпоредба на § 116 SGB X (чл.99, ал.1 КМЧП). В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд се е произнесъл, че претенцията на ищеца за заплащане на сумата 22 599.58 лв., както и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава за периода от 01.12.2016 г. до 15.09.2019 г. в изчислен по реда на чл.162 ГПК размер от 6 403.23 лв., са основателни. Въззивният съд е разгледал и поддържаното във въззивното производство възражение на ответника - застраховател за погасяване по давност на претендираните с главния и с акцесорния иск вземания. Относно срока на погасителната давност съдът е споделил еднопосочните становища на двете страни в процеса, че давността за регресното вземане на ищеца е петгодишна. За начален момент, от който е започнал да тече давностният срок, съдът е приел момента на заплащане на разходите за лечение и конкретно - датата на всяко отделно плащане, установена с представени по делото документи, с аргумент, че това е моментът на възникване на регресното вземане. Доводът на ответника, че давността е започнала да тече от датата на настъпване на произшествието, е преценен като неоснователен. Съобразявайки датата на предявяване на исковете - 16.09.2019 г., въззивният съд е направил решаващия извод, че петгодишната погасителна давност е изтекла по отношение на вземането за извършени преди 16.09.2014 г. плащания в размер на 5 965.04 евро, за която сума исковата претенция подлежи на отхвърляне, а за останалата част от 10 932.39 лв. вземането не е погасено по давност. В заключение въззивният съд е приел че ответникът дължи на ищеца сумите 10 932.39 лв. - регресно вземане за изплатените разходи за лечение на увредената при произшествието на 19.06.2014 г. Р. П., ведно със законната лихва от 16.09.2019 г. до окончателното плащане, и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 3 097.70 лв. (чл.111, б.“в“ ЗЗД), поради което е отменил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете до размер на посочените суми и е осъдил ответника да заплати същите на ищеца, като е потвърдил решението в частта за отхвърляне на исковете за разликите до претендираните размери от 22 599.58 лв. и 6 403.23 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от страните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. Касаторът - ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Въпросите са изведени от развитите в касационната жалба доводи, че давността относно претендираното с главния иск регресно вземане би следвало да се урежда от разпоредбите на германския Граждански кодекс (BGB), като принципно тя е тригодишна, съгласно § 195 BGB, започва да тече след изтичане на края на годината, в която е възникнала претенцията и кредиторът е установил основанието за претенция и узнава лицето (длъжника, име и адрес) - § 199, ал.1 BGB; Давността се прекъсва, когато текат преговори между страните (кредитора и длъжника) - § 203 BGB, и времето на преговорите не се включва в периода на давността, тъй като тогава тя е спряла да тече; В случая са водени преговори между страните и давността е спряла да тече за времето от 09.11.2016 г. до датата на писмения отказ на ответника за извънсъдебно уреждане на претенцията - 01.12.2016 г., поради което и с оглед приложимите правила на BGB нова давност е започнала да тече от 01.01.2018 г. и не е изтекла до датата на предявяване на иска - 16.09.2019 г. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че в отношенията между страните е приложимо българското право - Кодекс за застраховането (отм.), и че погасителната давност относно претендираното с главния иск регресно вземане е 5 -годишна, като давността тече от датата на всяко отделно плащане за покриване на разходите за лечение на увреденото лице. Преценката на въззивния съд относно приложимото право кореспондира със становището на ищеца - сега касатор, поддържано във въззивната жалба, че „правото на застрахователя по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на застрахованото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на делинквента, да предяви претенцията си срещу този застраховател се погасява с изтичане на 5 години от датата на извършване на всяко отделно плащане от негова страна на дължимото застрахователно обезщетение към своя застрахован; Към 16.09.2019 г. не са изтекли 5 години от датите на отделните плащания на ищеца, които той е направил в изпълнение на собствените си задължения“. В хода на производството пред инстанциите по същество, в т. ч. и във въззивната жалба, касаторът - ищец не е навеждал твърдения за прекъсване и за спиране на давността във връзка с водени преговори за удовлетворяване на претенциите на увреденото лице към ответника - застраховател, нито се е позовавал на разпоредби от правото на Федерална Република България, уреждащи погасителната давност. Произнасянето на въззивния съд е съобразено със съдържанието на въззивната жалба - чл.269 ГПК, а доколкото в нея липсва позоваване на разпоредбите на Германския граждански кодекс (BGB) относно погасителната давност и няма твърдения за спиране и за прекъсване на давността по причина на водени преговори за уреждане на претенциите на увреденото лице, съдът не е предприемал действия за установяване на съдържанието на чуждото право (чл.43 КМЧП) и не е формирал решаващи изводи по повод на въпросите, посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Постановеният с обжалваната част на въззивното решение правен резултат - частично отхвърляне на исковите претенции по съображения за изтекла погасителна давност, не е обусловен от разрешаване на повдигнатите за пръв път пред касационната инстанция въпроси, поради което касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Във връзка с въпросите следва да се отбележи, че предвид изрично поддържаната във въззивната жалба теза за приложима в отношенията между страните петгодишна погасителна давност с начален момент датата на всяко отделно плащане, прилагането на предвидената в § 195 BGB тригодишна погасителна давност с начален момент, определен съгласно § 199, ал.1 BGB, би довело до влошаване на положението на касатора като жалбоподател във въззивното производство, доколкото последният не е въвел надлежно в процеса твърдения за прекъсване/спиране на давността съобразно правилата на § 203 - § 209 BGB. Несъответствието на поставените от касатора - ищец въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД осъдителни искове (т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доводите в изложението, че въззивният съд е разрешил неправилно поставените въпроси, като е приложил неправилно материалния закон, са относими към уредените в чл.281, т.3 ГПК касационни основания, които не подлежат на преценка в производството за селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на въпросите, с които касаторът - ответник е обосновал приложното поле на касационното обжалване. Въпросите отразяват несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че от събраните в хода на делото доказателства са установени всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, предпоставяща ангажиране и на неговата отговорност като застраховател на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. За да достигне до този извод, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е приел, че в съвкупността си те установяват по несъмнен начин предпоставките за носене на отговорност по чл.45 ЗЗД от водача на автобуса, чиято гражданска отговорност е застрахована от ответника - застраховател. Същевременно съдът е съобразил и отсъствието на оспорване в отговора на исковата молба на твърденията на ищеца относно механизма, по който е настъпило произшествието и са причинени получените от увреденото лице телесни травми. Съдържащото се във въпросите твърдение, че изводът на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл.45 ЗЗД е неправилен, тъй като по делото не е представен констативен протокол за ПТП, няма данни за виновния водач и не е доказана причинно - следствената връзка между „претендираните от ищеца травми и процесното събитие“, е относимо към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Поради значението на въпросите за правилността на решението касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне (в този смисъл т.1 от цитираното по-горе тълкувателно решение) и е безпредметно да се обсъжда сочената във връзка с тях практика на ВКС. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 11023/2021 г. на Софийски градски съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,