Определение № 32 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 405/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната жалба на А. Е. М., чрез процесуалния му представител адв. Л. М., против въззивното определение № 69 от 7.08.2020 год. по в. ч. гр. д. № 285/2020 год. на Видинския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното разпореждане от 27.05.2020 год., с което е върната въззивната му жалба против решението от 13.02.2020 год. по гр. д. № 764/2019 год. на Видинския районен съд. Жалбоподателят поддържа становище за неправилност на обжалваното определение с молба за отмяната му, както и да се отмени и първоинстанционното разпореждане, като вместо това се постанови продължаване на съдопроизводствените дейстивя по администриране на въззивната жалба. За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното: За да потвърди разпореждането за връщане на подадената жалба срещу първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че указанието за отстраняване на нередовността в нея – внасяне на дължимата държавна такса в размер на 15 лв. по сметка на въззивния съд, не е изпълнено в дадения срок, поради което и правилно са приложени последиците от неизпълнението, за които страната е била уведомена с изпратеното й съобщение. Посочено е във въззивното определение, че обжалваният съдебен акт е решение, с което са определени дяловете на съделителите. При обжалване на това решение държавната такса се определя върху стойността на дела на съделителя, обжалвал решението, като в случая същата е в размер на 25 лв., а не както я е определил съда на 15 лв., но въпреки това и тя не е внесена от жалбоподателя в указания му срок. Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се обжалва въззивно определение, с което е оставена без уважение частна жалба против разпореждане, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по процесуалноправния въпрос: Дължи ли се внасяне на държавна такса по въззивна жалба срещу първоинстанционно решение за допускане на делба и ако се дължи, как се определя нейният размер? Въпреки релевираното основание за допускане на касационно обжалване е посочено, че по поставения въпрос има „решения и в обратен смисъл” /каквито не са посочени, нито представени/, с което се обосновава искането за допускане на касационното обжалване с цел „уеднаквяване на практиката на съдилищата и за точното прилагане на закона”. Независимо от тази неточност, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение нито в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 3 ГПК, тъй като по формулирания процесуалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика, с която произнасянето на въззивния съд в крайния му резултат не противоречи. В т. 17 от ТР № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС се прие, че при обжалване на решение, с което е допусната съдебна делба, се събира държавна такса. Размерът се определя като за неоценяем иск и за въззивна жалба е по чл. 18, ал. 1, вр. чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като изводът е обоснован с това, че предмет на съдебната делба е право с определен имуществен интерес. Макар и неговата стойност да се определя при извършване на делбата, като въз основа на приетата оценка се изчислява и стойността на дяловете, въз основа на което се определя и предвидения в чл. 8 ТДТГПК размер на държавната такса по делото за делба /който се определя и събира при ликвидиране на съсобствеността/ се прие, че при обжалване на решението, с което е допусната делбата, не е възможно да се изходи от правилото на чл. 8 ТДТГПК, а от общото правило на чл. 71, ал. 1 ГПК- по водене на делото се събират държавни такси, което е и условие за редовност на исковата молба и на жалбите срещу съдебните актове. Тъй като в закона не е предвидено за делбата да не се събира държавна такса, въз основа на това общо правило следва, че при жалба срещу решение, с което е допусната делба, се дължи такава. Доколкото към този момент имуществото и дяловете на съделителите не са остойностени, не е възможно да се изходи от чл. 1 ТДТГПК, поради което и следва да намери приложение разпоредбата за неоценяемите искове. По този начин е процедирал първоинстанционният съд, указвайки на жалбоподателя да внесе определената държавна такса в размер на 15 лв. /минимално предвидения в чл. 3, във вр. с чл. 18, ал. 1 от тарифата размер/. Невнасянето й в дадения срок, започнал да тече на 11.03.20 год. с получаване на съобщението, спрян от 13.03.20 год., съответно продължен от 21.05.20 год., съгласно чл. 3, т. 1, респ. параграф 13 ПЗР на ЗИД на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 год., и за преодоляване на последиците, във вр. с чл. 3, т. 1 от с. з., представлява неотстраняване на нередовността във въззивната жалба, което обуславя връщането й, съгласно чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. С оглед на горните съображения, поставеният в изложението процесуалноправен въпрос е обусловил извода на въззивния съд, но произнасянето по него кореспондира със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Поради това не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а наличието на задължителна съдебна практика изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което обосновава извода за недопускане на касационното обжалване. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ІІ гражданско отделение на ВКС