Определение № 395 от 06.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4514/2019 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 276 от 11.07.2019 год. по гр. д. № 756/2018 год. Окръжен съд - Хасково, като въззивна инстанция, е потвърдил решението на Районен съд – Хасково № 287 от 22.05.2018 год., постановено по гр. д. № 1160/2017 год. по описа на същия съд, с което се отхвърля предявеният от Т. В. Т. срещу Р. М. А. и С. К. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС за приемане за установено, че ищецът е собственик на реална част с площ от 10,38 кв. м. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** в [населено място] по КК и КР, одобрени със заповед № РД-18-63 от 05.10.2006 год. на изпълнителния директор на АК, с адрес на имота: [населено място],[жк], комплекс „В.“, № 1, ет. 1, площ по документи 15,40 кв. м., а по КК – 25,55 кв. м. и да бъдат осъдени ответниците да му предадат владението върху тази част от имота, както и се отхвърлят обективно съединените с него искове по чл. 45, във вр. с чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за периода от 21.07.2015 год. до 10.02.2016 год. за частта от имота с площ от 15,40 кв. м. в размер на 1183,63 лв.; лихва върху тази сума в размер на 186,70 лв. за периода от 21.07.2015 год. до завеждане на исковата молба – 18.05.2017 год.; за частта от имота с площ от 10,38 кв. м. за заплащане на обезщетение в размер на 2728,44 лв. за периода от 21.07.2015 год. до завеждане на исковата молба; лихва върху тази сума в размер на 235,65 лв. за периода от 21.07.2015 год. до завеждане на исковата молба, както и сумата от 126,43 лв. месечно от момента на завеждане на исковата молба до окончателното предаване на тази част от имота. Въззивното решение се обжалва в срок от Т. В. Т., чрез пълномощника му адв. В. Й. от АК - София, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Моли за неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове, като му се присъдят и направените разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени доводи за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и се поддържа наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното му обжалване по поставените правни въпроси: 1. „Може ли реална част от недвижим имот да бъде обект на право на собственост, съответно обект на защита с иск по чл. 108 ЗС, дори и да не представлява самостоятелен обект, но да е възможно неговото обособяване?“ и 2. „Възможно ли е собственикът на недвижим имот да търси ревандикация на реална част от този имот, когато останалата част от него е продадена на публична продан на трето лице и кой би бил ответникът в този случай?“. По отношение на първия въпрос се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 3/2014 год. от 28.06.2016 год. на ВКС, ОСГК, и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 145 от 30.10.2018 год. по гр. д. № 779/2018 год. на ВКС, I г. о. и решение № 142 от 12.02.2018 год. по гр. д. № 4689/2016 год. на ВКС, II г. о., а вторият – да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответниците по касационната жалба Р. М. А. и С. К. А., чрез адв. Д. А. от АК - Х., оспорват наличието на сочените предпоставки за допускане на касационната проверка на въззивното решение и излагат доводи за нейната неоснователност. Претендират присъждане на направените разноски. ` Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта му относно осъдителните искове за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, причинени от действия на ответниците – закани и заплахи, довели до прекратяване на сключен от ищеца договор за наем с трети лица. Така квалифицираните искове по чл. 45, във вр. с чл. 86 ЗЗД не са обуславящи иска за собственост и не отговарят на заложения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг за касационно обжалване по отношение на дела с цена на иска под 5 000 лв., поради което в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в останалата й част досежно предявения иск по чл. 108 ЗС. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за уважаване на иска за ревандикация на реална част с площ от 10.38 кв. м., претендирана като част от площта на магазин № 3, обособен като самостоятелен търговски обект с площ по документ за собственост – 15.40 кв. м., а по КК – 25.55 кв. м., предвид това, че собствеността върху обособения обект е придобита от трето за спора лице – обстоятелство, обуславящо материално правната му квалификация по иск за собственост. Съответно правото на собственост върху процесната реална част, по отношение на която ищецът е упражнявал фактическа власт, установена с предаване на имота от ответниците в изпълнение на сключения помежду им предварителен договор от 2003 год., би могло да бъде успешно защитено срещу тях само в случай на притежавана от ищеца изключителна собственост върху закупения през 2004 год. търговски обект, представляващ самостоятелен обект в сграда, което право обаче същият е изгубил с придобиването му от трето за спора лице, на което имотът е възложен при извършена публична продан. С оглед на това въззивният съд е приел, че процесната реална част към настоящия момент не представлява самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ и § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР, нито е принадлежност към обособен обект в сградата, който да е изключителна собственост на ищеца. В тази връзка е достигнал до правния извод, че претендираната реална част от самостоятелен обект в сграда не може да бъде обект на вещно право на собственост, тъй като няма самостоятелно предназначение, а от друга страна е и функционално свързана със самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР, собственост на трето за спора лице, придобило имота съгласно постановление за възлагане от проведена публична продан, който имот по КК е нанесен с площ от 25.55 кв. м., включваща и процесните 10.38 кв. м. – представляващи, съгласно одобрени строителни книжа, присъединена към имота площ от нереализирано вътрешно стълбище на сградата. При тези мотиви на въззивния съд настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с решаването на спорове по искове за собственост спрямо реална част от самостоятелен обект в сграда. В случая не се констатира очевиден порок на обжалваното решение, който да се установява в самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства. Законът не е приложен в неговия противоположен смисъл, нито е приложена отменена или несъществуваща правна норма. Не е налице явна необоснованост на обжалваното решение, като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика, нито се констатира нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството. Напротив, въззивното решение е съобразено с трайно установената съдебна практика, а както и с единодушно възприеманата в теорията позиция, че правото на собственост върху недвижим имот може да съществува само и единствено по отношение на конкретна самостоятелно обособена движима или недвижима вещ. Легална дефиниция на понятието „обект“ е дадена в т. 39 на § 5 от преходните разпоредби на ЗУТ - самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по Закона за кадастъра и имотния регистър. В случая от данните по делото не се установява, а не се и твърди, наличието на такъв годен обект на правото на собственост, нито се констатира наличие на одобрен инвестиционен проект за отделяне и обособяване на претендираната реална част от процесния имот, с оглед на което касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания в изложението въпрос относно възможността реална част от недвижим имот да бъде обект на право на собственост, съответно обект на защита с иск по чл. 108 ЗС, дори и да не представлява самостоятелен обект, но да е възможно неговото обособяване. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 45 от 04.05.2012 год. по гр. д. № 482/2011 год., II г. о.; № 201 от 23.03.2018 год. по гр. д. № 900/2017 год., I г. о.; решение № 30 от 07.02.2012 год. по гр. д. № 401/2011 год., I г. о. От друга страна, правните изводи на въззивния съд относно последиците от публичната продан на реална необособена част от недвижим имот и материалната легитимация на ответника са съобразени със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 год. на ВКС по тълк. д. № 5/2015 год., ОСГК, съгласно която принадлежностите към основния обект - земя или сграда, на общо основание следват собствеността на земята, респ. сградата, към която са прикрепени и за тях е приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС, включително и при публичната продан на имота. Изложените от въззивния съд съображения в тази насока не водят до твърдения от касатора „житейски и правен абсурд“, в който се оказва, че имотът е ничия собственост, нито влизат в противоречие с постановеното от ВКС решение в предходния воден между същите страни процес, доколкото настоящата фактическа обстановка е изменена, вследствие на настъпили нови юридически факти, които съвсем естествено предполагат и различни правни изводи. Настрана остават въпросите за законосъобразността на проведената публична продан и адекватните в този случай способи за защита правата на ищеца, които не са предмет на настоящото производство и не следва да бъдат обсъждани. Що се отнася до цитираното от касатора във връзка с наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Тълкувателно решение № 3/2014 год. от 28.06.2016 год. на ВКС, ОСГК, настоящият съдебен състав намира, че то е неотносимо към процесния случай и не обосновава основание за допускане на касационното обжалване. Даденото в него разрешение относно действителността на договорите за прехвърляне право на собственост на реално определени части от недвижим имот е неприложимо към настоящата хипотеза. В случая не се касае за спор за действителност на сделка, а уважаването на иска за собственост по чл. 108 ЗС винаги предполага наличие на годен обект на правото на собственост към момента на постановяване на решението. Действието на последното не може да бъде поставено в зависимост от сбъдването на определено условие в един по-късен момент, а именно – одобряване по съответния ред на инвестиционен проект за отделяне на процесната реално определена част от самостоятелен обект в сграда. Допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява и по отношение на цитираните в изложението решение № 145 от 30.10.2018 год. на ВКС по гр. д. № 779/2018 год., I г. о. и решение № 142 от 12.02.2018 год. на ВКС по гр. д. № 4689/2016 год., II г. о. Същите са постановени във връзка с дела със съществено отличаващ се предмет на спора и при напълно различна фактическа обстановка – първото има за предмет правото на собственост върху реална част от поземлен имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ или ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, а във второто е прието, че процесното избено помещение, като единствено складово помещение към жилището на ищцата, е принадлежност към него и в тази връзка не може да бъде обект на придобиване по давност отделно от главната вещ. След като обжалваното решение не е постановено в противоречие с установената съдебна практика и същата е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретна разпоредба на закона по поставените въпроси, не може да се приеме, че по отношение на тях са налице релевираните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се констатират и визираните в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно произнасяне по настоящото производство. С оглед този изход, касаторът следва да заплати на ответниците Р. М. А. и С. К. А. направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в общ размер на 1 000 лв., съгласно представените списък и договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,