Определение № 1008 от 02.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 194/2026 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. С решение №926/02.07.2025г. по в.гр.д.№1937/24г. по описа на Софийски апелативен съд е потвърдено решение №44/22.03.2024г. на Окръжен съд Видин в частта, с която ЗК“Лев инс“АД е осъдено да заплати на И. М. Г. и Л. Б. Г. суми, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им П. И. М., настъпила вследствие ПТП, реализирано на 07.06.20122г. за разликите над 120 000 лв. до присъдените им по 200 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. И. М. – брат на загиналия иск по чл.432 ал.1 КЗ за сумата 60 000 лв. Така постановеното решение е обжалвано от ищеца А. И. М. и от ЗК“Лев инс“АД. В касационната жалба на А. М. са наведени оплаквания за необоснованост и неправилност на въззивното решение в частта му, с която предявеният от него иск за неимуществени вреди е отхвърлен. Счита решаващия извод на въззивния съд, че между починалия и ищеца липсва изградена трайна и дълбока емоционална връзка, надхвърляща нормалното за тази родствена връзка е необоснован и не е съобразен с ангажираните по делото доказателства, поради което моли в тази му част решението да бъде отменено и вместо него постановено друго,с което предявеният от него иск за неимуществени вреди да бъде уважен. Искането си за допускане на въззивното решение в обжалваната от него част до касационен констрол този касатор обосновава с твърдението,че въззивният съд се е произнесъл по следните обуславящи въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/, а именно: 1.Представлява ли достатъчно основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починал брат/сестра, ако по делото душевните болки и страдания са установени посредством съдебно-психологическа експертиза, респ. води ли до извод за търпени продължителни и значителни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене присъщите за тази родствена връзка?; 2. Наличието на собствено семейство /съпруг/а и низходящи/, както и живеенето в отделно домакинство от това на починал брат или сестра, след съзряването им като личности, изключва ли наличието на силна емоционална връзка, отношения на близост, привързаност и подкрепа между братя и сестри и правото да се получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починал брат/сестра?; 3. Какви следва да бъдат извънредните житейски ситуации, които обуславят правото да се получи обезщетение за неимуществени вреди, търпени по повод смъртта на починал брат или сестра?; 4. Подкрепата както в професионалната среда, така и в личния живот между братя и/или сестри обуславя ли извод за наличие на изключителност в отношенията им, респ. правото да се получи обезщетение от смъртта на починал брат/сестра?; 5. Честите контакти, взаимната подкрепа и общата месторабота между братя и/или сестри обуславят ли извод за наличие на изключителност в отношенията им, респ. правото да се получи обезщетение от смъртта на починал брат/сестра?; 6. Дългогодишното посещаване на гроба на починал брат или сестра, въпреки наличието на собствено семейство обуславя ли извод за наличие на изключителност в отношенията им, респ. правото да се получи обезщетение от смъртта на починал брат/сестра?; Насрещната по касационната жалба страна – ЗК„Лев инс“АД в законоустановения срок е подала писмен отговор срещу нея, в който е изложила съображения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по иска на А. М., а по същество поддържа неоснователност на наведените в нея оплаквания за неговата неправилност. Претендира разноски за процесуално представителство пред Върховен касационен съд. Срещу частта от решението на апелативния съд, с която първоинстанционното решение е потвърдено в осъдителната му част за разликата над 120 000 лв. до присъдените 200 000 лв. за всеки от ищците И. М. Г. и Л. Б. Г., е подадена касационна жалба от ответника-застраховател с искане в тази му част решението да бъде отменено и исковете – отхвърлени. В касационната си жалба страната навежда оплаквания за неправилност на въззивния акт по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Счита определения от въззивната инстанция размер на обезщетението за прекомерно завишен и неотговарящ на изискването за справедливост и на доказаните по делото като причинени пряко от произшествието вреди на ищците Г.. В обосноваване искането си за допускане на решението в обжалваната му част до контрол по същество от касационната инстанция в касационната жалба се поддържа,че „е налице основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по отношение на следните материално-правни въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя? и 2. При определяне размера на обезщетението, съдът следва ли да обсъди всички установени по делото факти и обстоятелства и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия рразмер на обезщетението? “ В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от И. Г. и Л. Г., в който същите заемат становище за неоснователност на касационната жалба на застрахователя – ответник срещу въззивното решение по отношение на тях, за което счита,че е постановено в съответствие с трайно установената практика на ВКС по въпросите за критериите при определяне на справедлив размер на обезщетението за вреди. Претендира се присъждане в полза на процесуалния им представител адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационните жалби са допустими, тъй като са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: С решението си съставът на Софийски апелативен съд е приел исковете на И. Г. и Л. Г. за доказани по основанието си /с оглед влязлата в сила част от решението, с което застрахователят е осъден да заплати на тези ищци обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им П. М., настъпила в ПТП на 07.06.2022г. в размери от по 120 000 лв./. За да потвърди решението на първата инстанция и за разликата над тези суми до присъдените от по 200 000 лв. съдът е посочил,че съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от деликта психически болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят всички конкретни обстоятелства около самото произшествие, интензитетът, степента и продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата, във връзка с нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Като се е позовал на събраните в хода на делото пред първата инстанция свидетелски показания, съдът е приел,че неимуществените вреди, които ищците И. Г. и Л. Г. са претърпели от деликта са идентични, макар и обективирани за околните по различен начин и се изразяват в силно до степен болезнено емоционално страдание от внезапната загуба на сина им, в липса на синовна близост, помощ и грижи от негова страна към тях, както и в липсата на възможност те да отдават на сина си подкрепа и обич; че негативните им емоции са били особено интензивни и поради факта, че от раждането до смъртта си, въпреки своята възраст от 47 години, починалият при ПТП техен низходящ не се е отделял от родителите си, не е създал свое самостоятелно домакинство и е живеел непрекъснато с тях. Това обстоятелство съдът е отчел като завишаващо размера на обезщетението, подчертавайки,че ищците са живели със сина си в едно домакинство до смъртта му, въпреки че е бил в зряла възраст, имали са непосредствена и непрекъсната емоционалната близост, ежедневни взаимни грижи, а загубата на сина им е била внезапна и шокираща, в резултат на събитие, за което той няма вина. Към тези обстоятелства съдът е посочил,че отчита и актуалното към 2022г. социално – икономическо състояние в страната и стандарта на живот, които се характеризират с относителна стабилност след високите темпове на инфлацията през първите пандемични години. ПХо тези съображения съдът е намерил,че справедливият размер за обезщетяване на причинените на ищците в резултат на деликта неимуществени вреди е 200 000 лв. за всеки от тях и поради съвпадане изводите на двете инстанции, е потвърдил решението на окръжния съд, като е препратил и към изложените от него мотиви за обосноваването на така приетия за справедлив размер. За да потвърди решението в частта,с която предявеният от А. М. иск по чл.432 ал.1 КЗ е отхвърлен, въззивният състав е определил като спорно по делото това дали този ищец е от кръга лица, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите“, в качеството му на брат на починалия вследствие на ПТП. При разрешаването му съдът е споделил направеното от ответника-застраховател възражение, че, съгласно ТР№ 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, правото на лицата, извън посочените в Постановление №4/61г. и Постановление №5/69г., да получат обезщетение не е абсолютно, а изключение при разяснените в ТР обстоятелства, като на въпроса дали ищецът е от кръга на лица, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат, както и дали действително е преживял болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка, е приел,че следва да се даде отрицателен отговор. Съобразил е, че, съгласно разясненията в посочената тълкувателна практика, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, са освен родителите, децата, съпругът и лицето във фактическо съжителство, също и трети лица, но при условие, че по делото е извършено пълно и главно доказване на твърдяна трайна и дълбока връзка с починалия, както и причинени вследствие смъртта му сериозни по интензитет и продължителност морални болки и страдания. Посочил е,че поради това в случая основателността на претенцията следва да се преценява с оглед доказаността на релевантните обстоятелства, установяващи наличие на трайна и дълбока емоционална връзка, надхвърляща естеството на обичайна родствена връзка между двама братя, както и несъразмерна за такава връзка продължителност на търпените болки и страдания. Анализирал е в тази връзка заключението на съдебно-психологическата експертиза и показанията на свидетелката К. /живееща на семейни начала с ищеца М./. Приел е за установено от заключението,че след преживяното ищецът се намира във фаза на отрицание на случилото се и едновременно осъзнаване, че обстоятелствата в живота му са променени; че същият се чувства опустошен, непълноценен от загубата на важна фигура в живота си, безсилен, демотивиран, потиснат и постоянно мислещ за травматичното събитие; че същевременно полага усилия да контролира емоциите си, като е създал защитна бариера, изразена в избягване на проблемната тема,която защитна реакция му помага в конкретния момент, но не е здравословна в дългосрочен план, тъй като такъв постоянен стрес може да даде различни отражения на по-късен етап, но за момента ищецът все още успява да владее до някаква степен емоционалното си състояние, за да подкрепя близките си. От показанията на свидетелката К. съдът е приел за установено,че братята са живеели в различни квартали на [населено място], но са си помагали в добри и в лоши моменти; че са контактували ежедневно, като и двамата са работили в системата на БДЖ; че, според нея, загубата на брат му с нищо не може да бъде заместена. За да мотивира крайния си извод по отношение на предявения от този ищец иск по чл.432 ал.1 КЗ, съставът на апелативния съд е посочил,че от така обсъдените доказателства не може да се направи несъмнен извод за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, която да излиза извън рамките на естествената обич и привързаност между близки роднини, защото добри и близки отношения и взаимна подкрепа е обичайна връзка, а не изключителна такава; че установената с тях житейска ситуация е нормална за традиционното българско семейства, в което братята общуват и си помагат в живота и след като се отделят да живеят самостоятелно и със свое семейство, както е направил ищецът; че изключителност на отношенията не следва и от факта, че двамата братя са имали една и съща месторабота, което, макар да е сближило двамата и в професионален план, не създава изключителност на връзката им, а обстоятелството, че към датата на инцидента, ищецът е имал свое семейство и малко дете, доказва,че той е имал самостоятелен живот и семейни грижи, които по естествен и логичен начин отклоняват емоционалните и физическите му ангажименти в посока към неговото семейство, а не в посока семейството на брат му и родителите му. Съдът е отчел,че нито се твърди и нито се доказва ищецът М. да е бил зависим материално и/или от полагани от брат му по отношение на него непосредствени грижи. Наред с това е намерил за недоказано страданието му да е придобило изключително травматично проявление, въпреки констатациите на експерта- психолог, че процесното събитие му се е отразило във всички аспекти от живота му, а констатираното от експерта усещане за безсилие, потиснатост и липса на мотивация у ищеца, са естествени човешки реакции при такова голямо нещастие, каквото е загубата на брат, но те не излизат извън рамката на възприетото за нормално човешко преживяване на мъката. Приел е, наред с това, че продължителността на страданието за загубата на брат в случая /17 месеца след инцидента/ не е необичайно дълго с оглед близките и добри отношения между братята и е житейски логично болката от загубата да продължи по-дълго. По тези съображения въззивният състав е приел, че разглежданият иск за обезщетение на неимуществени вреди на брат от смъртта на негов брат е неоснователен и поради съвпадането на изводите на двете инстанции, е потвърдил решението на Видински окръжен съд. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не са налице основания за допускане на касационен контрол на така постановеното въззивно решение по нито една от двете касационни жалби. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Всички поставени в изложението към касационната жалба на ищеца А. М. въпроси са свързани с материално-правната легитимация на ищеца /установяването на наличието на която е от значение за положителния изход на делото/, но начинът, по който са формулирани, ги определя като въпроси по правилността на решението, а не като такива от правен характер. С принципните постановки на Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС се приема,че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г. и само по изключение – всяко друго лице, което е създало изключително силна, трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, такава, каквато би била тя между починалия и най-близките му, посочени в постановленията, родственици и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Съгласно изложеното в мотивите в решение №60131/13.12.2021г. по т.д.№1700/20г. на Второ т.о. на ВКС възприетото с посоченото тълкувателно решение отстъпление от последователно прилагания в практиката ограничителен подход, установен с ППВС №4/1961г. и ППВС №5/1969г., не цели разширяване кръга на правоимащите по отношение на всички близки на починалия в резултат на деликта, а е продиктувано от регулацията на обществените отношения в материята на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в Европейския съюз, обвързваща Република България като държава - членка на съюза, и от необходимостта поради отсъствие на изрична уредба в националното законодателство /към момента на приемане на тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС/ да се даде възможност на съдилищата да присъждат обезщетения за неимуществени вреди и на други лица, извън изчерпателно изброените в постановленията на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г., но само когато случаят е изключителен - както от гледна точка на съдържанието на създадената житейска връзка между починалия и претендиращия обезщетение, така и от гледна точка на интензитета и продължителността на понесените неимуществени вреди. Силата и времетраенето на моралните болки и страдания, които едно лице търпи от смъртта на своя родственик, както и съществуващата приживе между тях връзка, могат да бъдат различни според конкретните обстоятелства за всеки отделен случай и не могат да бъдат обхванати и посочени нито изчерпателно, нито примерно, за да биха могли да бъдат прилагани в практиката като общ критерий за преценка. В този смисъл на въпросите не може да бъде даден принципен отговор, поради което с тях не може да бъде обоснована приложимост на общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК. Според служебно известната на състава практика, обективирана в решение № 17/16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на Второ т.о., решение №92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на Второ т.о., решение №45/10.05.2021г. по т. д. № 370/2020г. на Второ т.о., решение №60131/13.12.2021г. по т.д.№1700/2020г. на Второ т.о. и др., принципно се приема,че би могъл да се направи извод за изключителност на съществувалата между починалия и преживелия го родственик житейска и емоционална връзка, когато са установени такива особени житейски ситуации или обстоятелства, които да са довели до силно духовно и емоционално сближаване между тях до степен, надхвърляща нормалното за подобна връзка, при която единият от тях да е имал приживе определящо /доминиращо/ присъствие в живота на другия, а за изключителност на интензитета и продължителността на търпените от преживелия болки и страдания, следва да се говори, когато смъртта на единия е предизвикала особено тежки и продължителни последици за живота и душевното състояние на другия в сравнение с присъщите за обичайните отношения между съответния тип родствена връзка. От установеното,че ищецът и починалият са живели в различни домакинства /ищецът със свое семейство,а починалият – с родителите си/ и при липсата на данни единият от тях да е имал доминиращо спрямо другия присъствие /напр. да е отглеждал другия, вместо родителите им, да е полагал грижи или да го е издържал/, съдът, в съответствие с посочената по-горе практика, е приел за недоказано емоционалната връзка между двамата да е била по-необичайна от нормално изпитваните близки чувства между двама братя, които са отраснали заедно в едно семейство с двама родители. По отношение на втория елемент съдът е отчел като недостатъчно да обоснове изключителност на преживяванията от душевната травма установеното от психологическата експертиза наличие на тъга, потиснатост и липса на мотивация у ищеца М., доколкото липсват данни психо- емоционалното състояние на преживелия брат да е прераснало в патология, надхвърляща обичайните за преживяната трагедия чувства. Наличието на сочената по-горе съдебна практика на касационната инстанция, с която кореспондират решаващите изводи на въззивния съд, е самостоятелно основание да бъде отречена приложимостта на соченото с въпросите допълнително основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Формулираните в изложението на касатора ЗК“Лев инс“АД въпроси, предвид връзката им с предмета на спора - с приложението на чл.52 ЗЗД при присъждането на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък и с дейността на въззивния съд при разрешаването на спора по същество, се явяват обуславящи изхода му. В частта от касационната му жалба, представляваща изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът нито е посочил, нито е обосновал във връзка с въпросите приложимост на допълнителен критерий в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК, което е достатъчно основание да бъде отречен достъпът до касационна проверка на въззивния акт в обжалваната от този касатор част. Въпреки това настоящият състав намира за необходимо да отбележи,че даденото от въззивния съд разрешение по първия от въпросите не е в противоречие с трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд, както и,че при постановяване на решението си съдът не се е отклонил от задълженията си да обсъди всички надлежно ангажирани по делото относими към спора доказателства и да изложи свои мотиви, с които да обоснове направения от него извод за размерите на обезщетенията, дължими на ищците Г., които намира за справедливи. Съгласно постановките на ППВС № 4/1968 г. при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, обуславящи неимуществените вреди и то не само чрез посочването им, но и при отчитане на тяхното значение за размера на вредите. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при причиняване на смърт, от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и претендиращия обезщетението, обстоятелствата, при които е настъпил вредоносният резултат, както и други обстоятелства, които решаващият съд е длъжен да обсъди и въз основа на тях да направи извод за значението им при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Според постановената при прилагането и доразвиването на тези постановки практика по чл.290 ГПК, при произнасяне по размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да се съобрази и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането /решение по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, І т.о., решение по т.д. № 1948/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2974/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2143/2014 г., І т.о., решение по т.д. № 2908/2015 г., І т.о. и др./. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, съдът е обсъдил всички установени по делото със съответните доказателствени средства обстоятелства, като е обосновал отношението им към определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди на по 200 000 лв. Нито в жалбата, нито в изложението си касаторът не сочи кои, според него, останали необсъдени от въззивния състав конкретно установени обстоятелства биха обусловили по-нисък от определения от съда размер. Поради липса на обоснован допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК, решението в обжалваната му от ЗК“Лев инс“АД част не може да бъде допуснато до касационен контрол. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на процесуалния представител на И. Г. и Л. Г. адв. Й. Д. следва да бъде присъдено по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв възнаграждение за подадения от него отговор на касационната жалба на ЗК“Лев инс“АД в размер на 300 евро. Данни за направени от ЗК“Лев инс“АД разноски за производството пред настоящата инстанция /за подадения от юрисконсулт на дружеството отговор на касационната жалба на А. М./ няма, поради което такива не се присъждат. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение