Определение № 1870 от 14.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2598/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3046/24.04.2024 г., подадена от Е. А. А. и В. Н. А., чрез адвокат Д. Г., срещу решение № 34 от 12.03.2024 по гр. д. № 20233000500268/2023 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260266 от 03.08.2020 г. по гр. д. № 1575/2017 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която е прието за установено по отношение на Е. А. А. и В. Н. А. (погрешно посочена в решението с името В. Н. А.), че Л. Ю. И., гражданин на Руската федерация, [дата на раждане], е собственик на следния недвижим имот: апартамент № *, представляващ имот с идентификатор ***** по КК на [населено място], к.к. „С. К. и Е.“,[жк], ет. 10, с площ от 96 кв.м, ведно с прилежащото избено помещение № 130, с площ от 3 кв.м, и 0.44532 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж.

Въззивният съд, разглеждащ делото по реда на чл. 294 ГПК, е съобразил, че пред първоинстанционния съд са предявени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК – за установяване по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на описания по-горе имот. Л. И. твърди, че е придобила собствеността върху същия на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 73, т. ІV, рег. № 3796, д. № 586/2007 г. С договор за покупко-продажба по нот. акт № 167, т. ІІ, рег. № 4675, д. № 385/2015 г. имотът бил продаден на В. и О. Б., праводатели на ответниците. Сделката за покупко-продажба на имота на Б. била осъществена чрез пълномощник на ищцата - С. Б. С., за когото тя твърди, че не го познава и не го била упълномощавала да сключи от нейно име договор за продажба или друг договор за разпореждане с имота. Сочи също, че не била подписвала декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК и чл. 25, ал. 8 ЗННД. Излага, че е предявила иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за прогласяване недействителността на посочената сделка, по който е образувано гр. д. № 845/2016 г. по описа на ВОС. Поради това че В. и О. Б. не са станали собственици на имота, сключената от тях сделка с ответниците А. не е породила вещнотранслативно действие и същите не могат да се легитимират като собственици на имота. От своя страна, ответниците са оспорили предявените искове. Твърдят, че ищцата не се легитимира като собственик на имота, тъй като се е разпоредила валидно с него в полза на праводателите им В. и О. Б.. Оспорват твърденията на И., че не е упълномощила С. С. да сключи от нейно име договор за продажба на имота и не е подписвала декларация по чл. 246, ал. 1 ДОПК.

Апелативен съд – Варна е намерил за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори и се установява от събраните доказателства, че с нот. акт № 73, т. ІV, рег. № 3796, д. № 586/11.07.2007 г. Л. Ю. И. е закупила от „Стария Пловдив” АД процесния апартамент. Съгласно договор за покупко-продажба, сключен на 07.12.2015 г., обективиран в нот. акт № 167/2015 г., Л. И. е продала на В. Б. същия имот. От представения от ищцата заверен препис на нотариалния акт се установява, че договорът за продажба на имота е сключен на 07.12.2015 г. между И., чрез пълномощник С. С., с пълномощно № 567 на С. Н. В. частен нотариус от Виницкия градски нотариален окръг, и В. Б. В нотариалния акт е вписано, че продажната цена за имота е в размер на 44 909.70 лв., които купувачът е превел по банков път на продавача в руска банка преди подписване на договора. С договор за покупко-продажба, сключен на 26.05.2016 г., обективиран в нот. акт № 42/2016 г., В. Б. е продал процесния имот на Е. А. А.. Съгласно удостоверение от 26.07.2017 г., издадено от Община Варна, на 29.06.2004 г. Е. А. е сключил граждански брак с В. Н. А., за което е издаден акт за граждански брак № 1024. При въззивното разглеждане на делото ответниците са представили платежно нареждане № 345/31.05.2016 г., съгласно което С. Б. С. е превел по банков път на Л. Ю. И. сумата от 100 000 евро за покупка на апартамент в жилищна сграда, област Варна, к.к. „С.“,[жк], ап. *. С влязло в сила на 28.05.2020 г. решение, постановено по гр. д. № 845/2016 г. по описа на ВОС, по предявен от Л. И. срещу В. Б. иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, е прогласена недействителността на договор, сключен на 07.12.2015 г. с нот. акт № 167/2017 г. за продажба на апартамент № *, представляващ имот с идентификатор ***** по КК на [населено място], к.к. „С. К. и Е.“,[жк], ет. 10, с площ от 96 кв.м, ведно с прилежащото избено помещение № 130 с площ от 3 кв.м, както и 0.445323 % ид. ч. от правото на строеж и 0.44532 % от общите части на сградата, тъй като пълномощникът на продавача С. С. не е разполагал с представителна власт и договорът не е потвърден от продавача. От справка от имотен регистър при СВ - Варна се установява, че нот. акт № 42/2016 г., с който ответниците са придобили собствеността върху имота, е вписан в СВ - Варна на 26.05.2016 г. под № *; исковата молба, с която Л. И. е предявила иска си срещу В. Б., е вписана на 30.05.2016 г. под № *. Съдът е приел, че поради това, че вписването на договора, с който ответниците са закупили имота от В. Б., предхожда вписването на исковата молба за прогласяване нищожността на договора за продажба, с който Б. е придобил имота, както и че ответниците не са участвали като страни по гр. д. № 845/2016 г., постановеното по това дело решение не обвързва Е. и В. А.. И. не може да се ползва от силата на пресъдено нещо на това решение и следва в настоящото производство да докаже опорочаващите факти относно договора за продажба от 07.12.2015 г., въз основа на който техните праводатели са придобили права.

Съдът е визирал, че за установяване твърденията на ищцата за нищожност на пълномощното и недействителност на договора за покупко-продажба от 07.12.2015 г., въз основа на който праводателите на ответниците са придобили имота, и в изпълнение на указанията на ВКС в отменителното решение, са проведени единична и тройна съдебно-почеркови експертизи за изследване на подписите на пълномощното и декларацията, представени по нот. д. № 385/2015 г., по което е съставен нот. акт № 167/07.12.2015 г. Апелативен съд – Варна е преценил представените заключения, като обективни, компетентно дадени и безпристрастни. Заключението по първоначалната експертиза на в. л. Р. е, че подписът, положен в пълномощно от името на Л. Ю. И., с нотариална заверка на нотариус Н. В. С., и срещу текста „заявник“ в декларация, с нот. заверка на Н. В. С., не са положени от лицето Л. Ю. И.. Според вещото лице подписите са имитирани. Съгласно посоченото в писменото заключение и обясненията, дадени в съдебно заседание, поради това че нотариалното дело, в което са се съхранявали оригиналите на документите, е унищожено поради изтичане на срока за съхранение, вещото лице е изготвило заключението въз основа на приложени по делото копия, както и копия, предоставени от процесуалния представител на ищцата. Според експерта, копията са с много добро качество, което позволява извършване на изследването и установяване на общи и частни признаци и не би имало различие в крайните изводи на заключението, ако същото е изготвено на база на оригиналите на документите. Предвид констатираните при изследването различия в частните признаци на подписа, характеризиращи буквите и свързванията между тях, установените сходства в някои от общите признаци не могат да обосноват различен краен извод от този, че подписите в документите не са положени от И. Аналогични са и изводите на вещите лица И. М. и Е. А. от състава на тройната СПЕ. Вещото лице Б. Б. е изразило особено мнение, като е дало заключение, че подписите, „вероятно“ са изпълнени от Л. Ю. И. Въззивният съд е посочил, че кредитира заключенията на първоначалната експертиза и на вещите лица М. и А. от състава на тройната СПЕ. Даденото от тях заключение, че подписите в пълномощно и декларация, представени по нот. д. № 385/2015 г. на нотариус В. П., по което е съставен нот. акт № 167/07.12.2015 г., не са изпълнени от Л. И. и няма съвпадане на частните почеркови признаци, за разлика от даденото от в. л. Б., е категорично и обосновано. Изводите са въз основа изследването на подписите и ръкописния текст в документите. Експертите посочват, че като умишлено променени подписи, за разлика от подписите, извършени с имитация, се характеризират подписите с различия в общите и съвпадения в частните признаци, което не е установено при проведеното изследване. Според експертите И. не би могла да е автор на признаците, които не съвпадат, и няма признаци за умишлено изменение на почерк (автоподлог). Изследването е извършено върху копия на документите, съдържащи се в кориците на делото, и копия на същите документи, предоставени от ищцата, тъй като оригиналите на документите, които са съхранявани по нотариалното дело, са унищожени поради изтичане на срока, в който е следвало да се съхраняват. Вещите лица А. и М. са изследвали и ръкописния текст „И. Л. Ю.“ в пълномощното. Експертите посочват, че копията на документите са достатъчно ясни и четливи, което им позволява да направят категоричен извод, че подписите, поставени в пълномощното и декларацията, не са на Л. И.. Подробно в писменото заключение и в обясненията и поясненията, дадени в съдебно заседание, посочват, че почеркът, отразен в подписите в пълномощното и декларацията, е със средна степен на обработеност, с преобладаващи праволинейно-дъговидни движения, със смесена посока на движенията, със среден размер по вертикала и сбит по хоризонтала, с лек десен наклон. Констатираното различие в темпа и координацията на движенията в почерка на двата подписа според експертите показва, че те са положени от лице, което не е привикнало и няма изграден писмено-двигателен навик да се подписва по този начин. Същият извод се налага и въз основа на констатираното при налагане на графиките на растерните изображения различие в интензитета на натиск при изписване на сходните елементи в строежа на подписите в началната и заключителната част, както и констатираното при двойните примки различие в интензитета на натиск в местоположението на пресечните точки и в общото количество на отложеното средство за писане. Въз основа на изследването на сравнителните образци от подписа на Л. И. вещите лица посочват, че констатираните различия с подписите в пълномощното и декларацията, спрямо съвпаденията в общите признаци, са характерни и не може да се направи извод, че не е налице сходство в писмено-двигателния навик при изписване на началната, средната и парафна част в строежа на подписа, тъй като общият признак „степен на обработеност“, който е с висока степен на идентификация, е различен. Вещите лица М. и А. са констатирали съвпадение по отношение на един частен признак - омастиляване при движение, който е несъществен. Въз основа на изследването и конкретното посочване и онагледяване на различията в частните почеркови признаци, темпа и координацията на движенията, експертите посочват, че Л. И. не е изпълнила подписа в пълномощното и декларацията. Авторът на тези подписи е с неустойчив динамичен стереотип при изписване на едни и същи елементи, забавен темп и координация на движенията. Според вещите лица в оспорените подписи не се наблюдават и елементи на умишлено изменение на почерка (автоподлог) - нарушение на линейността на щрихите, тъпи начала и краища, точки на необосновано спиране, прекъсване при изписване на сходните елементи в строежа на подписите в началната и заключителната част. Изразеното от в. л. Б. особено мнение и даденото от него заключение в противоположен смисъл, че подписите „вероятно“ са изпълнени от Л. И., не е достатъчно обосновано и категорично. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че не е изследвало ръкописния текст, изписан в пълномощното, а само подписите, в последователност на изписване на отделните елементи на различни букви и отделните съединителни елементи между буквите. Вещото лице изрично заявява, че не може да даде категорично заключение, че в случая е налице „автоподлог“, тъй като не е изследвало оригиналите на документите.

Въззивният съд е посочил, че доколкото предявеният иск е положителен установителен, предмет на разглеждане е правото на собственост на ищеца върху процесния имот. Предвид наведените в исковата молба твърдения и възражения, в тежест на ищцата е да установи, че се легитимира като собственик на имота, както и недействителността на сделката, въз основа на която праводателите на ответниците са придобили имота. Приел е за безспорно установено по делото, че Л. И. е придобила собствеността върху процесния имот въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 73, т. ІV, рег. № 3796, д. № 586/11.07.2007 г. Намерил е, че от ангажираните доказателства се установяват твърденията и наведените възражения, че договорът, обективиран в нот. акт № 167/07.12.2015 г., е недействителен, тъй като лицето, действало като пълномощник на продавача (ищцата), не е разполагало с надлежно учредена представителна власт и не е имало право да се разпорежда с имота от името и за сметка на ищцата. От представените писмени доказателства и приетите по делото заключения на единичната и тричленната СТЕ безспорно се установява, че представените пред нотариуса при изповядване на сделката пълномощно, в което като пълномощник на ищцата е посочен С., и декларация не са подписани от ищцата, поради което и това лице е действало без представителна власт. Ето защо съдът е заключил, че след придобиването на собствеността по отношение на процесния имот Л. И. не се е разпоредила валидно с него в полза на трети лица. Липсват и данни договорът за продажба от 07.12.2015 г. да е бил потвърден от страна на ищцата. За да е налице валидно потвърждаване, същото следва да е извършено във формата, която се изисква за валидност на договора, който се потвърждава. В тази връзка, съдът е приел, че представеното платежно нареждане за превод на сума в размер на 100 000 евро от страна на С. на 31.05.2016 г. по банкова сметка на ищцата не представлява потвърждаване на договора. Дори да се приеме, че превеждането по банков път на сумата установява отчетна сделка между пълномощник и упълномощител, това не е достатъчно да се приеме, че е налице потвърждаване на сделката от страна на продавача, още повече предвид обстоятелството, че съгласно нотариалния акт договорената цена е в размер на 44 909.70 лв., като страните са декларирали, че същата е преведена от купувача по банков път на продавача в руска банка преди подписване на договора, т.е. преди 07.12.2015 г. Въз основа на така изложеното, Апелативен съд – Варна е направил извод, че договорът за продажба на процесния имот, сключен между Л. И., чрез пълномощник С. С., и В. Б., обективиран в нот. акт № 167/07.12.2015 г., е недействителен, поради липса на представителна власт на лицето, подписало договора като пълномощник на продавача И.. Следователно същият не е породил правно действие и ответниците А. не могат да се легитимират като собственици на процесния имот, тъй като са придобили права от несобственик.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. второ ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1 ГПК формулират въпросите:

1. Следва ли, когато липсва оригинал на документ, преписът му да се изключи от доказателствата по делото;

2. Следва ли, когато е представено доказателство, че оригиналът на даден документ е унищожен, и е направено изрично искане от страната за изключване на въпросното доказателство, съдът да го изключи от доказателствата по делото;

3. Следва ли, след като при съдебно-почеркова експертиза вещите лица са изследвали не оригинал, а копие на документ, съдът да приеме заключението относно авторството на оспорвания документ за категорично/безспорно;

4. Дали след като заключение по съдебно-почеркова експертиза, при която вещите лица са изследвали не оригинал, а копие на документ, е категорично, съдът следва да го кредитира изцяло без да се съобрази със съдебната практика на ВКС.

По първия и втория въпроси се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 231/08.08.2012 г. по т. д. № 325/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 479/30.09.2009 г. по гр. д. № 4953/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., а по третия и четвъртия – с решение № 91/01.04.2015 г. по гр. д. № 5960/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 79/10.09.2010 г. по т. д. № 628/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.

При условията на евентуалност – ако не се приеме наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно визираното по-горе, се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях липсва съдебна практика по идентични случаи:

1. Следва ли, когато липсва оригинал на документ, преписът му да се изключи от доказателствата по делото;

2. Следва ли, когато е представено доказателство, че оригиналът на даден документ е унищожен и е направено изрично искане от страната за изключването на преписа, съдът да го изключи от доказателствата по делото;

3. Кога съдът следва да се произнесе по искане за изключване на доказателство - във фазата на съдебното дирене или при произнасяне с решението;

4. Дали непроизнасянето от съда по искане за изключване на доказателство по делото е съществено процесуално нарушение;

5. Дали след като при съдебно-почеркова експертиза е изследвано копие на документ, оригиналът на който е унищожен и по делото са представени доказателства в тази връзка, заключението на вещото лице за авторството на документа е допустимо да бъде категорично;

6. Следва ли, след като при съдебно-почеркова експертиза е изследвано копие на документ, оригиналът на който е унищожен и по делото са представени доказателства в тази връзка, съдът да приеме заключението относно авторството на оспорвания документ за категорично/безспорно;

7. Дали след като заключение по съдебно-почеркова експертиза, която е изследвала не оригинал, а копие на документ, е категорично, съдът следва да го кредитира изцяло или следва да се съобрази със съдебната практика на ВКС относно изследването на копие на документ при съдебно-почеркови (съдебно-графологични) експертизи;

8. Дали след като е налице трайна съдебна практика на ВКС, че когато се изследва копие на документ, заключението на вещото лице по съдебно-почеркова експертиза е вероятно, то съдът може да го приеме за категорично;

9. Дали платежно нареждане за превод по банков път на продажната цена (отчетна сделка) от пълномощника към упълномощителя представлява потвърждение на сделка по продажба на недвижим имот от последния.

Жалбоподателите считат, че въззивното решение е и очевидно неправилно.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо.

Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от жалбоподателите доводи попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпроси №№ 1 и 2 от първата група и въпроси №№ 1 и 2 от втората не представляват въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не ги е обсъждал и не се е произнасял по тях в решението си.

Не се констатира и твърдяното противоречие с визираните решения на ВКС.

Съгласно посочените от жалбоподателите решение № 231/08.08.2012 г. по т. д. № 325/2010 г., ІІ т. о. и решение № 479/30.09.2009 г. по гр. д. № 4953/2008 г., ІІ г. о., като в този смисъл е и служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 50061/11.05.2023 г. по гр. д. № 1543/2022 г., ІІІ г. о., изключването на писмени доказателства от доказателствения материал следва да стане при изричното искане на страна по делото за представяне на оригинал на писмен документ на основание чл. 183 ГПК, както и непредставяне на оригинала в дадения срок. Става дума за императивни изисквания на закона, които следва да бъдат спазени. В случая А. в нито един момент не са поискали представяне на оригиналите на пълномощното и декларацията от страна на И., респ. съдът не я е задължил да ги представи, поради което не са осъществени задължителните предпоставки на чл. 183, ал. 1 ГПК за изключване на преписите.

Освен това съгласно решение № 231/08.08.2012 г. по т. д. № 325/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и цитираното в него решение от 20.01.2004 г. по гр. д. № 898/2002 г. на ВКС, ІІІ г. о., завереният от страната или пълномощника й препис от документ, при преклудирано право за оспорване истинността му по реда на чл. 193 ГПК, има доказателствената сила на оригинала, поради което не подлежи на изключване от доказателствата по делото. В случая липсва своевременно наведено твърдение за неистинност на преписите на пълномощното и декларацията (такова е заявено от А. за първи път с въззивната им жалба, по която е образувано гр. д. № 6/2021 г. на Апелативен съд – Варна). Искане за изключване оригиналите на документите е направено, едва след като е установено, че нотариалното дело е било унищожено поради изтичане срока за съхранението му (в хода на процеса), което е в нарушение на принципа за добросъвестно упражняване на процесуалните права на страните.

Въпрос № 3 от втората група е ирелевантен за изхода на спора и не може да обуслови допускане на касационно обжалване, още повече че въззивният съд изобщо не се е произнесъл по същество по искането за изключване на доказателства.

Въпроси №№ 3 и 4 от първата група и въпроси от № 5 до № 8 от втората също не покриват общите изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са свързани с обосноваността на съдебния акт, не позволяват даване на принципен отговор, а налагат преценка на конкретните доводи и доказателства по делото, което не може да стане в производството по селекция на касационната жалба по чл. 288 ГПК.

Въпрос № 4 от въпросите по чл. 280, ал. 1, т. 3 не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по естеството си представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение от страна на въззивния съд по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 9 е лишен от правна логика и смисъл, тъй като по начало няма как действия, извършени от сочения за пълномощник, да представляват действия по потвърждаване от лицето, от чието име е сключен договорът. Освен това, по този въпрос не е аргументирано наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно постановките на т. 4 на визираното по-горе тълкувателно решение. В случая е налице практика на ВКС – напр. решение № 13/02.02.2009 г. по гр. д. № 6202/2007 г., ІV г. о., съгласно която по аргументи от разпоредбите на чл. 42, ал. 2 и чл. 37 ЗЗД конклудентно действие за потвърждаване на сключен договор от лице без представителна власт е изключено в случаите, при които за упълномощаването за сключване на договора е предвидена форма. Решението на Апелативен съд – Варна е съобразено с тази практика.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,