Определение № 1772 от 16.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1405/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Виваком България“ ЕАД (универсален правоприемник на „Булсатком“ ЕООД), чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 105 от 24.02.2025 г. по в. т. д. № 773/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 835 от 12.06.2024 г. по т. д. № 374/2023 г. на Софийския градски съд, ТО, VІ-25 състав. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на Сдружение „Музикаутор“ на основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 58 ЗАПСП сумата от 32 628.07 лв. с ДДС, представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение за първото тримесечие на календарната 2020 г., по договор от 31.05.2017 г. за разрешаване на препредаване по електронна съобщителна мрежа на музикални и свързани с тях литературни произведения в цялостен и непроменен вид на територията на Република България, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 22.02.2023 г., до окончателното плащане, както и разноски по делото.

В касационната жалба се излага, че обжалваното решение е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и се моли за неговата отмяна и за отхвърляне на исковата претенция. Оспорват се изводите на съда, че договорът между страните не е нищожен на основанията по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, като възнаграждението по договора е поставено в зависимост само от пазарния дял на оператора в бранша и от приходите, които той получава от абонатите си, при игнориране на обстоятелството, че едната страна по договора винаги дължи престация, без задължително да получава престация от насрещната страна; атакува се и преценката на въззивния съд, че касаторът дължи възнаграждение за излъчването на едни и същи програми, но предавани в SD и HD формат, което касае единствено качеството на картината; твърди се допуснато от съда противоречие с разпоредбата на чл. 21 ЗАПСП в приложимата редакция, доколкото телевизионните организации са уредили правата за предаване на произведенията, включени в разпространяваните от тях програми, и са заплатили възнаграждение за това; в тази връзка се прави оплакване, че съдът не е обсъдил в съвкупност договорите между „Булсатком“ и телевизионните организации, ведно със съдържащите се в тях декларации, че програмите се получават с уредени авторски права за предаване по кабел и сателит, и договорите между „Музикаутор“ и телевизионните организации, от които е видно, че декларациите са истинни; съответно не е съобразено, че телевизионните организации (без А1) не притежават собствени електронни съобщителни мрежи и първоначалното предаване на програмите е извършено чрез мрежата на „Булсатком“, за което съгласно чл. 21 ЗАПСП отделно възнаграждение не се дължи; евентуално се поддържа наличие на изключението, предвидено в чл. 21, ал. 2 ЗАПСП, вр. чл. 95, ал. 5 ЗАПСП – отстъпване на правото на препредаване, тъй като е налице разрешение от телевизионните организации за едновременно, изцяло и в непроменен вид предаване на програмата й, включваща и съответното произведение. Претендират се разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото във въззивната инстанция:

1. Нищожен ли е договор, по който едната страна винаги дължи престация, без задължително да получава престация от другата страна; Противоречи ли на добрите нрави уговорка, според която възнаграждение се дължи, независимо дали има изпълнение на договора от насрещната страна?;

2. Противоречи ли на материалното право, в т. ч. на чл. 19 от ЗАПСП, уговорка, според която възнаграждението, което ползвателят заплаща за препредаване на произведения, е поставено единствено в зависимост от неговия пазарен дял и от получените от ползвателя приходи, а не от реалното използване на произведението или от обхвата на предоставените права?; Нищожна ли е поради противоречие със закона уговорка, според която възнаграждението, което ползвателят заплаща за препредаване на произведения, е поставено единствено в зависимост от неговия пазарен дял и от получените от ползвателя приходи, а не от реалното използване на произведението или от обхвата на предоставените права?;

3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните?;

4. Даденото от радио- или телевизионната организация разрешение за едновременно препредаване на програмата ѝ от друга организация дава ли права за препредаване на произведенията, включени в програмата, ако правата за предаване на същите са надлежно отстъпени от радио- или телевизионната организация?;

5. Разпространението на телевизионна програма в две отделни разделителни способности, без промяна в съдържанието, представлява ли отделен вид използване, за който се дължи отделно възнаграждение?;

6. Телевизионната програма в HD формат представлява ли отделен, различен и самостоятелен обект на сродно на авторското право, различен от програмата в SD формат?

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика на ВКС, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 1444 от 04.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на ВКС, V г. о., решение № 615 от 15.10.2020 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 119 от 22.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 1, Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 214 от 13.05.2016 г. по т. д. № 3088/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 92 от 26.03.2021 г. по т. д. № 231/2019 г. на ВКС, I т. о и решение № 94 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 2752/2020 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 2 и решение № 11 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на ВКС, I г. о. и решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 3.

По отношение на последните три въпроса (№№ 4 – 6, вкл.) се твърди наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради наличие на непълнота, неяснота и противоречивост на приложимата правна уредба, а именно в разпоредбите на чл. 19 ЗАПСП, чл. 21, ал. 1 и ал. 2 ЗАПСП (ред. ДВ, бр. 14 от 20.02.2015 г.) и чл. 91, ал. 5 ЗАПСП (ред. ДВ, бр. 100 от 01.12.2023 г.).

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – Сдружение „Музикаутор“, чрез процесуален пълномощник, е подал писмен отговор, с който изразява становище за липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по подробно изложени съображения по същество – и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорно, че на 31.05.2017 г. между първоначалните страни по делото е подписан договор № 15-276-2017/2017 г. за разрешаване на препредаване по електронна съобщителна мрежа на музикални и свързани с тях литературни произведения в цялостен и непроменен вид на територията на Р. България, сключен в съответствие с рамково споразумение от 10.07.2014 г. между „Музикаутор“ и Българска асоциация на кабелните комуникационни оператори (БАККО), чийто член е ответникът, представляващо неразделна част от договора във вид на приложение № 1; по силата на договора „Музикаутор“, в качеството си на сдружение за колективно управление на авторски права по смисъла на чл. 40 ЗАПСП, отстъпва на „Булсатком“, в качеството му на ползвател, неизключителното право да препредава на територията на Р. България произведения по електронна съобщителна мрежа – по жичен и/или безжичен път – едновременно с излъчването и/или предаването им, изцяло и в непроменен вид; съгласно чл. 2 от договора срещу предоставеното по чл. 1 право на използване ползвателят се задължава да заплаща на „Музикаутор“ за отчетен период авторски възнаграждения, определени на база телевизионен пакет съгласно раздел II от Тарифа (Правила) на „Музикаутор“ за определяне размера на възнагражденията за препредаване на музикални произведения, литературни произведения, свързани с музика и аранжименти, независимо от средата и способите за препредаване, представляваща съгласно т. 2 от раздел „Дефиниции“ приложение № 2 към договора (Тарифата), и изчислени както следва: брой абонати, ползващи телевизионен пакет с посочен в Тарифата брой програми, умножен по броя на месеците, включени в съответния отчетен период, като общият размер на авторските възнаграждения, дължими от ползвателя за отчетен период, се изчислява като сбор от дължимите от него възнаграждения за отделните телевизионни пакети, предлагани на крайните потребители през отчетния период; дължимото съгласно Тарифата възнаграждение е без ДДС и върху него следва да се начисли такъв данък; в чл. 3 от договора са посочени съответните приложими при определяне на крайното възнаграждение отстъпки; в чл. 4 от договора е предвидено задължение на ползвателя до 15-то число на първия месец от календарното тримесечие да предоставя на „Музикаутор“ информационна карта по образец, представляващ приложение № 3 към договора; съгласно Рамковото споразумение от 10.07.2014 г., сключено с БАККО, в качеството му на представителна организация на ползвателите по см. на чл. 40е, ал. 5 ЗАПСП, в раздел II, т. 5 е постигнато съгласие възнагражденията, събирани от „Музикаутор“ за препредаване по електронна съобщителна мрежа на музикални и свързаните с тях литературни произведения, както и отделните изходни компоненти, имащи отношение към изчисляване на тези възнаграждения, да бъдат във вида и размерите, заложени в проекта на Тарифа (Правила) на „Музикаутор“ – приложение № 1 към споразумението; приложимата към договора между страните Тарифа (Правила) за определяне на дължимите възнаграждения съответства на одобрения с рамковото споразумение проект, както и е утвърдена със заповед № РД 09-639/05.08.2014 г. на заместник-министър на културата и изменена със заповед № РД 09-816/09.10.2014 г. на министъра на културата; съгласно Правилата за определяне размера на възнагражденията за препредаване на музикални произведения, свързани с музика, литературни произведения и аранжименти, независимо от средата и способите за препредаване (Тарифа), възнагражденията се дължат на всяко тримесечие, като до 15-то число на първия месец от съответния период предприятието, сключило индивидуален договор с „Музикаутор“, представя на последното информационна карта по образец; единичната цена на възнагражденията, определена в таблицата по раздел II на Правилата, е както следва: при телевизионен пакет с брой програми до 40, цената на пакет/абонат на месец е 0,03 лв., при пакет от 41 до 80 броя програми – 0,04 лв., при пакет от 81 до 120 броя програми – 0,05 лв. и при пакет с над 120 програми – 0,06 лв., а съгласно приложение № 2 (в чл. 4, ал. 1 от договора посочено като приложение № 3), информационната карта следва да съдържа попълнени данни за използваните електронни съобщителни мрежи като вид и територия, общ брой абонати, брой абонати по съответните пакети съгласно тарифата и списък на програмите по пакети.

За безспорно установено по делото е прието, че за процесния период – първо тримесечие на 2020 г., ответното дружество е подало информационна карта, в която е посочило, че на 56 707 абонати е предоставило пакет „Стандартен“, който включва 71 програми, 12 037 абонати ползват пакет „Премиум“, включващ 101 програми, и 593 687 абонати ползват пакет „Икономичен“, включващ 36 програми; въз основа на така подадената информация съобразно предвидените в Тарифата единични цени за съответните пакети „Музикаутор“ е начислило възнаграждение в размер на 42 585.78 лв. с ДДС, за което е издало фактура № [ЕГН] от 21.01.2020 г. и сумата е заплатена.

След преценка на събраните по делото доказателства, вкл. заключенията по ССЕ и СТЕ, от правна страна въззивният съд е намерил, че при тълкуване на действителната обща воля на страните съгласно чл. 20 ЗЗД относно уговорката за дължимото възнаграждение следва да вземе предвид, че според дадената в договора дефиниция - телевизионен пакет по см. на раздел ІІ от Тарифата на „Музикаутор“ включва „от- до“ брой радио- и/или телевизионни програми, предлагани заедно от ползвателя на крайния потребител с обща цена, независимо дали тези програми се предлагат като самостоятелна услуга или заедно с други електронни съобщителни услуги; че съгласно Правилата за определяне на размера на възнаграждението за препредаване на музикални произведения, утвърдени със заповед № РД 09-639/05.08.2014 г. на министъра на културата, „телевизионен пакет“ представлява съвкупността от радио- и/или телевизионните програми, предлагани заедно от предприятието на крайния потребител с обща цена, независимо дали се предлагат като самостоятелна услуга или заедно с други електронни съобщителни услуги; че съгласно Методиката за изготвяне на предложение за правила за определяне размера на възнагражденията за препредаване на музикални произведения, свързани с музика и литературни произведения, предложените нива на възнаграждения са структурирани на база две обективни характеристики на услугата „достъп до ТВ и радиопрограми на дребно“: брой абонати, ползващи услугата, и брой ТВ програми, включени в абонамента на потребителя, като броят на абонатите показва размера на пазарния дял на оператора, а броят на програмите, получавани от всеки негов абонат, измерва относителната тежест на ползването на музикални и свързани с тях литературни произведения при препредаването, които са основен обект на уреждане с Тарифата; че съгласно споразумението от 10.07.2014 г. между „Музикаутор“ и БАККО е постигнато съгласие възнагражденията, събирани от „Музикаутор“ за препредаване по електронна съобщителна мрежа на музикални произведения, литературни произведения, свързани с музика и аранжимент, както и отделни изходни компоненти, имащи отношения към изчисляване на тези възнаграждения, да бъдат във вида и размерите, заложени в проекта на Тарифата (приложение № 1 към споразумението); че информационната карта, която ответникът следва да подава за определяне на дължимото възнаграждение, съдържа само полета за попълване на данни за общия брой абонати през отчетния период и за брой абонати, ползващи пакети съответно до 40 програми, от 41 до 80 програми, от 81 до 120 програми и над 120 програми, както и списък на програмите по пакета.

Според решаващия съдебен състав съобразяването на горните уговорки води до извода, че при определяне размера на дължимото по договора възнаграждение, въз основа на сключеното браншово споразумение, приетата Тарифа и Методиката за изготвяне на предложение за правила за определяне размера на възнагражденията за препредаване на музикални произведения, свързани с музика, и литературни произведения, страните са приели възнаграждението за отстъпените с договора от 31.05.2017 г. права да се определя на база всички радио и/или телевизионни програми, предлагани от ответния оператор на неговите абонати, които са включени в отделните телевизионни пакети, като това тълкуване не противоречи на добрите нрави.

Съдът е приел, че твърдяната нееквивалентност на престациите не е налице, тъй като така определеното възнаграждение е съобразено с това, че операторът следва да заплати възнаграждение за ползваните от него чрез препредаването авторски права съответно на пазарния му дял в бранша и съответно на предоставяната от него услуга към крайните потребители, заплащащи по-високата абонаментна такса за пакета, съдържащ повече програми. Колкото по-висока е цената на един телевизионен пакет, толкова по-висока следва да е и цената на препредаваните в него програми, а така определеното по размер възнаграждение не е неадекватно на пазара, нито е определяемо на база невъзможни критерии. Поради това е изведено, че с договора не е предоставено право на оператора да изключи от отчета си програмите, за които твърди да не осъществява препредаване, а пряко въвеждане, или такива, за които правата за препредаване са придобити чрез индивидуални договори с отделните радио- и телевизионни оператори. В случая, тъй като преносът е извършен от друга организация – ответното дружество, чрез едновременно и непроменено приемане и предаване, независимо от използваните технически средства, изцяло и без никакви изменения на радио- и телевизионни програми или на големи части от тях, разпространявани за приемане от широката аудитория, се касае до вторичен пренос или „препредаване“ (арг. от § 1, т. 17 от ДР на ЗРТ и чл. 21, ал. 2 ЗАПСП, ред. ДВ, бр. 25/2011 г.), защото препредаване на произведения, обект на авторска закрила, има и при прякото излъчване на радио- и/или телевизионна програма (програмата е нещо различно от произведението по смисъла на ЗАПСП) и ако тези права не са придобити от телевизията при съставянето/създаването на програмата – чл. 9 ЗРТ, какъвто е настоящият случай, тя не може да ги прехвърли и на ответника, който дължи възнаграждение за използването им на организацията за колективно управление на права – арг. от чл. 91, ал. 5 ЗАПСП (отм., ДВ, бр. 100/2023 г.), вр. чл. 21, ал. 2 ЗАПСП (ред. ДВ, бр. 25/2011 г.).

Относно представените по делото от ответника договори, сключени от него с телевизионните организации, въззивният съд е приел, че те имат за предмет отстъпването на право, което телевизията има върху своята програма съгл. чл. 91 ЗАПСП, но не и отстъпване на авторските права върху включените в тях произведения съгл. чл. 18 ЗАПСП - тези права не са предоставени от правоносителите на телевизиите, които са придобили от „Музиаутор“ правата за използване на произведения за нуждите на своята собствена дейност – излъчване или предаване, но не и за препредаването на тези програми. Посочил е, че когато едно музикално или литературно произведение е включено в друго по вид произведение, обект на друго авторско право, каквато е телевизионната програма, авторът на музикалното и на литературното произведение не губи своето авторско право върху това произведение, като носителите на авторски права върху телевизионната програма не придобиват авторски права върху включеното в нея музикално или литературно произведение, доколко съответното произведение и телевизионната програма са различни обекти на авторското право.

Съобразно чл. 18, ал. 1 ЗАПСП и чл. 35 ЗАПСП само в правната сфера на авторите на обсъжданите музикални произведения принадлежи изключителното право да използват създадените от тях произведения, както и да разрешават използването им от други лица, освен в случаите, за които този закон разпорежда друго. Формите на използване са очертани в чл. 18, ал. 2 ЗАПСП, част от които са излъчването и предаването им по кабел/сателит. Упоменатите права, свързани с излъчване и предаване по кабел/сателит на съответното произведение, се отстъпват от носителя им по общия ред – чрез сключване на договор с автора или представляваща го организация за колективно управление на права, с който е дадено разрешение за предаване. Съдът е акцентирал и че евентуалната договореност между телевизията и мрежите и наличието на декларации от страна на телевизионните организации за уредени права не обвързват автора и представляваща го организация за колективно управление на права.

Въззивният съд не е възприел и тезата на ответника, че от общия брой програми, включени във всеки от пакетите, следва да се изключат програмите, при които разликата е само в разделителната способност на картината, но не и в съдържанието, по съображения, че съгласно договора възнаграждение е дължимо за всяко препредаване, а безспорно такова се осъществява и при програми с едно и също съдържание, но различна разделителна способност, разбирано като извършване на едновременно и непроменено приемане и предаване, независимо от използваните технически средства, изцяло и без никакви изменения на радио- и телевизионни програми или на големи части от тях, разпространявани за приемане от широката аудитория (дефиницията на § 1, т. 17 от ДР на ЗРТ). След като в „пакетите“ са включени програми, доставяни и в двата вида качество на картината, то за същите се дължи и възнаграждение и за двата вида доставки, макар че се касае за програма с едно и също съдържание, като се има предвид и обстоятелството, че и ответното дружество е включило в съответните пакети програми, доставяни и в двата варианта на сигнала, като по този начин е увеличило броя на доставяните от него програми, съответно - получавало е и по-голямо възнаграждение.

За неоснователно е прието и възражението за недължимост на възнаграждение за програмите със спортен и информационен характер, с мотиви, че след като страните са постигнали съгласие и програмите с такъв характер да бъдат включени в съответните пакети, то очевидно са се съгласили, че и за тези програми се дължи съответното възнаграждение, каквото е получил и ответникът, включвайки ги в предлаганите на потребителите пакети.

На последно място съставът на въззивния съд не е споделил доводите, че първоинстанционното решение е постановено в противоречие с европейското законодателство. Посочил е, че постановеното по дело С-325/14 решение на СЕС, с предмет преюдициално запитване за тълкуване на чл. 3, § 1 от Директива 2001/29/ЕО на ЕИП и на Съвета от 22.05.2001 г., е неотносимо към настоящия спор, който касае не отговорността на излъчващата организация, а тази на разпространителя на сигналите, каквото е ответното дружество. Наред с това, в решението по дело С-325/14 е посочено, че излъчващата организация не осъществява акт на публично разгласяване по см. на чл. 3, § 1 от Директива 201/29/ ЕИО на ЕП и на Съвета от 22.05.2001 г., когато предава сигнали, носители на програми, само до разпространители на сигнали, като по време или по повод на това предаване сигналите не са достъпни на публиката, а след това разпространителите ги предават на съответните си абонати, за да могат впоследствие последните да ги гледат, освен ако намесата на разглежданите разпространители представлява само обикновен технически способ, какъвто е настоящият случай, при който намесата на разпространителя е от техническо естество, поради което и следва да се приеме, че се извършва публично разгласяване.

Съдът е счел, че с приетата Директива 2019/789 на ЕП и на Съвета от 17.04.2019 г. за установяване на правила във връзка с упражняване на авторското право и сродните му права, приложими за определени онлайн предавания на излъчващите организации и за препредаването на телевизионни и радиопрограми и за изменение на Директива 93/83/ЕИО на Съвета (довела до изменение в ЗАПСП, бр. 100/2023 г.), е даден отговор на въпроса при технологията, по която работи телевизионният и радио бизнес в България, при която собствениците на телевизионни и радио канали предоставят достъп до тях на телеком операторите, а те на свой ред предоставят на съответния потребител достъп до съответния брой канали, кога произведенията, част от тези телевизионни и радио програми, се считат за разгласени и кой отговаря при нарушение на правата на авторите, а именно, че отговарят едновременно телевизионният/радио оператор и разпространителят на сигнала, като тяхната отговорност не е солидарна, а разделна – всеки отговаря за получаване на разрешение от правоносителите за своята дейност - § 20 и § 21 от Директивата.

На последно място въззивната инстанция е приела за неоснователно и оплакването за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно размера на дължимото възнаграждение - без съобразяване, че приемането на част от каналите изисква НD приемник или IPTV оборудване. Възражението е счетено за направено извън преклузивните срокове по ГПК, но въпреки това е разгледано по същество и за неговата неоснователност са изложени подробни фактически и правни съображения.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на закона за допускане на обжалваното решение до касационна проверка.

Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя наличието на изрично формулиран материално- или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него.

В конкретния случай по формулирания първи въпрос в изложението на касатора следва да се посочи, че същият е поставен на плоскостта на ЗЗД, с оглед твърденията на касатора за липса или нееквивалентност на насрещните престации по договора, но без да се отчита специалната правна уредба на ЗАПСП. Поради това неговият отговор няма значение за изхода по конкретното дело и не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, независимо, че съдът е излагал правни съображения по това възражение на касатора, въведено пред въззивната инстанция.

Вторият въпрос е в същия смисъл, но вече касае конкретно отношенията между страните, с оглед правото на възнаграждение по чл. 19 ЗАПСП. По него съдът не констатира наличие на соченото противоречие с практиката на ВКС. В цитираните и приложени решения по чл. 290 ГПК са дадени следните разрешения: Договорът, с който се предоставя изключително право на ползване на художествения проект от автора му на възложителя на проекта за определен в него срок ще представлява „уговорено друго“ по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП, ако е клауза в самия договор за възлагане или в друг договор, с който се преуреждат отношенията на страните по договора за поръчка – решение по т. д. № 3088/2014 г. на ВКС, I т. о.; Съпритежаването на авторско право върху аудиовизуално произведение (филм) предполага самостоятелни имуществени и неимуществени права на всеки от съпритежателите му (съавтори), свързани с използването му, вкл. правото на разваляне на сключения договор на основание чл. 63, ал. 1 ЗАПСП при виновно неизпълнение от продуцента, независимо от вече възникналите права на останалите съавтори, сключили договори на същото основание – решение на ВКС по т. д. № 231/2019 г. на I т. о.; третото решение касае правото на адвоката да получи възнаграждение при възлагане и положен труд. Видно от горната практика, тя няма отношение към поставения от касатора въпрос. Липсва противоречие и с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото именно в съответствие със същото съдът е разгледал възраженията за нищожност на договора, които не са били своевременно въведени от страната. Следователно по втория въпрос не се установява допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това по начина, по който е формулиран, въпросът е изцяло относим към правилността на обжалвания съдебен акт и представлява единствено израз на несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд.

По отношение на третия формулиран въпрос също не се установява противоречие с практиката на ВКС относно задълженията на въззивния съд при постановяване на акта му по съществото на спора. Настоящият съдебен състав не констатира твърдяното от касатора необсъждане от въззивния съд на доводи, възражения и доказателства от значение за предмета на делото. Доколкото въпросът е предпоставен от несъобразяването на договорите, сключени между ищеца и телевизионните организации, които доставят програмите – обект на пряко предаване, във връзка с декларациите, които ТВ организациите са представили при сключването на договорите с ответника за уредени авторски права, следва да се посочи, че въззивният съд е направил изрична преценка за тяхната неотносимост към спора за размера на дължимото възнаграждение, за което е изложил съображенията си, като несъгласието на касатора с така формираните изводи само по себе си не може да обуслови достъпа до касационен контрол. С оглед горното и по поставения процесуалноправен въпрос не се доказват допълнителните селективни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Останалите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са обуславящи за изхода на делото. Въззивният съд е формирал решаващия си извод след обсъждане на клаузите на сключения от страните договор и въз основа на преценката относно постигнатите от страните уговорки, касаещи начина на определяне на размера на дължимото възнаграждение. В тази връзка съдът е съобразил сключеното след преговори браншово споразумение между БАККО – представителната организация на ползвателите, и „Музикаутор“, както и одобряването по административен ред на проекта за Тарифа (Правила) за определяне на размера на възнагражденията, относно който страните по споразумението са се съгласили, а именно - въз основа на телевизионен пакет и брой абонати, на което договорът от 31.05.2017 г. изцяло съответства. Следва да се отбележи, че касаторът е бил член на БАККО с най-голям разпространителен дял, поради което поне част от въведените в хода на процеса негови възражения са били неминуемо предмет на обсъждане при сключване на споразумението от 2014 г. с „Музикаутор“, но не са намерили отражение в него, нито в договора, от който произтича конкретното вземане. Съдът е взел предвид и обстоятелството, че спазването на принципите на авторското право не може да има точно, стопроцентно измерение с оглед достиженията на техниката, като начинът на определяне на размера на възнаграждението следва в максимална степен да отговаря на икономическата полза от използване на произведенията, респ. да е пряко пропорционално на тази икономическа полза. Това именно е отчетено при изготвянето и одобряването на Тарифата, въз основа на която е определено и дължимото възнаграждение в договора между страните. Предвид изложеното, отхвърлянето от въззивния съд на възраженията на касатора, обусловило формулирането на последните три въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е без значение за обжалвания по делото краен резултат.

По горните съображения настоящият съдебен състав намира, че по делото не се доказва приложното поле на касационното обжалване и такова не следва да се допуска. С оглед на този изход в производството по чл. 288 ГПК, в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените за защитата му пред касационната инстанция разноски, доказани в размер на 2 934 лв., респ. – 1 500.13 евро, с включен ДДС, представляващи надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение