Определение № 2344 от 31.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 816/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на С. К. Д. и И. Л. Д., чрез процесуален представител, против Решение № 298 от 02.12.2025 г. по в. т. д. № 335/2025 г. на Апелативен съд – Варна, в частта му, с която е потвърдено Решение № 68 от 13.03.2023 г. по т. д. № 143/ 2022г. на Окръжен съд – Шумен, с която настоящите касатори са осъдени да заплатят солидарно на „Колект БГ“ ЕАД главница в размер на 65 000 лв. /или 33233.97 евро/, представляваща част от общо вземане по Договор за потребителски кредит № HL 34948 от 17.03.2008 г., сключен с „Юробанк България“ АД, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 08.04.2022г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и необосновано, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявения иск, както и присъждане на направените разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се сочи, че са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК:

1. „В хипотезата на отменено изцяло въззивно решение от Върховния касационен съд и връщане за ново разглеждане на делото в производството по чл. 258 и сл. ГПК във връзка с чл. 294 ГПК какви са правомощията и задълженията на въззивната инстанция ? При новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва ли да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства, наведени от въззивниците с въззивната жалба, и да изложи собствени мотиви по съществото на правния спор, дори и при липсата на изрични указания от ВКС в този смисъл ?“;

2. „Указанията, дадени с касационния съдебен акт по 293, ал. 3 ГПК, изчерпателни ли са или въззивната инстанция може и следва да реши всички преюдициални възражения (въпроси), касаещи правилното и законосъобразно разрешаване на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване и неправилно решен по смисъла на чл. 293, ал. 2 ГПК ? Дължи ли втората въззивна инстанция произнасяне по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди всички въведени от страните доводи и възражения във въззивната жалба, дори и това да не е изрично указано с касационния съдебен акт по чл. 293. ал. 1 ГПК ?“;

3. „Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако не е настъпил обективният факт на неплащане ?“;

4. „При липса на забава, доколкото падежът на кредита настъпва с изтичането на 300 месеца, считано от датата на усвояване, кредитът може ли да бъде обявен за предсрочно изискуем и осъдителният иск да бъде уважен, доколкото искът се основава на настъпила предсрочна изискуемост при ненастъпил краен падеж за погасяване на кредита ?“;

5. „Неподписването/липсата на погасителен план, с който страните по банковия кредит са уговорили дължимия размер на месечните вноски, сроковете за тяхното погасяване и дължимите лихви, обосновава ли наличие на валидна уговорка за размера на месечното погашение и падежа му при наличие на факта, че същият е неразделна част от договора ?“;

6. „Погасителният план, който е неразделна част от договор, и липсата на подпис на кредитополучателя под него, влече ли след себе си наличието на валидна уговорка за размера на месечното погашение и падежа му ?“;

7. „Налице ли са при липса на погасителен план, неразделна част от договора, падежирали вноски към датата на предприето от банката обявяване на кредита за предсрочно изискуем, респективно - налице ли са обективните предпоставки за обявяване на договора за предсрочно изискуем, при липса на погасителен план, неразделна част от договора, определящ конкретните анюитетни вноски за изплащането на кредита по размер, основание и падеж съгласно уговорките в договора, или същият не е изискуем поради ненастъпил краен падеж ?“;

8. „Може ли съдът, като инстанция по същество, да реши правен спор въз основа на заключение по съдебно-счетоводна експертиза, основана на писмен документ (в случая примерен погасителен план) ?“;

9. „При липса на погасителен план и уговорки в процесния договор относно размера, броя и периодичността на дължимите погасителни вноски, възможно ли е и как съдът да определи началния момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и лихви ? (В конкретния случай преценката на съда относно погасените по давност вноски и техният размер се основава на примерен погасителен план, неподписан от страните и изготвен от вещото лице ?“;

10. „Ако в договора за потребителски кредит не са посочени размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски, налице ли е противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. ? Действителен ли е такъв договор, ако да, допустимо ли е да бъде обявена предсрочна изискуемост по него преди крайния му срок за издължаване и как се определя началният момент, от който започва да тече давността за всяка една вноска ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е отнесена към първите два въпроса, аргументирана с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение с практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 46 от 14.04.2022 г., по т. д. № 2130/2020 г. на ВКС, II т. о.; Решение 6 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС; Решение № 60108 от 28.01.2022 г. по т. д. № 1159/2020 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 304 от 03.11.2025 г. по т. д. № 561/2024 г. на ВКС.

По останалите въпроси от изложението касаторът се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като формираната практика на ВКС се нуждае от промяна и осъвременяване предвид приетото Tълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно се позовава на Решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3252/2021 г. на ВКС, III г.о., Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о. и на Решение на СЕС от 09.11.2016 г. по дело С-42/15 „Home credit Slovakia a. s. срещу K. В. 46“.

Въпрос, обоснован с критерия по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, не е поставен.

Ответникът – „Колект БГ“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежни страни, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Обжалваното решение е постановено в производство по чл. 294, ал.1 ГПК след отмяна с Решение № 201 от 16.07.2025г. по т.д. № 909/2024г. от състав на ВКС на първото въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касаторите по предявения срещу тях частичен иск да заплатят солидарно на „Колект БГ“АД главница в размер на 65 000 лв. и договорна лихва в размер на 15 000 лв. за периода 17.03.2008г. – 16.02.2021г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 08.04.2022г. Касационната проверка е била допусната по въпроса за началния момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и възнаградителна лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит, отговорът на който е посочено, че се съдържа в Тълкувателно решение № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС. За определяне на размера на неплатените месечни вноски при съобразяване със задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение, делото е върнато за произнасяне от друг състав на АС-Варна с указания за възлагане на допълнителна задача на вещо лице за определяне размера на неплатените месечни вноски.

За да достигне до обжалвания резултат Апелативен съд – Варна първо е посочил, че указанията в отменителното решение на ВКС са сведени единствено до правния въпрос за началния момент и за срока на погасителна давност по договор за банков кредит съобразно Тълкувателно решение № 3 от 2023 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което и в изпълнение на дадените със същото указания е назначил допълнителна ССЕ за размера на неплатените месечни вноски, включващи главница и договорни лихви.

За установено по делото от фактическа и правна страна е посочено, че между „Юробанк и Еф Джи България“ АД и С. К. Д. и И. Л. Д. на 17.03.2008г. е сключен действителен договор за потребителски кредит НL 34948, по силата на който банката е предоставила парична сума в швейцарски франкове в размер на равностойността на 90 000 лв., определена по курс „купува“ за швейцарски франк към лева на „Юробанк и Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита. За неравноправна е счетена клаузата на чл. 22, ал.1 като неиндивидуално договорена по кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя. Изложено е, че същата е съставена по непрозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени по ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и че е в нарушение на принципа за добросъвестност. С оглед на това е прието, че всички плащания от кредитополучателите следва да се съобразяват в равностойността в швейцарски франкове по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Като неравноправи са определени и договорните клаузи, регламентиращи едностранна промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на БЛП, вследствие на което е прието, че задълженията по кредита следва да се определят при първоначално уговорения размер на възнаградителната лихва от 4,5 %. Освен това, предвиденото с допълнителни споразумения от 19.03. 2009г. и 24.03.2010г. преоформяне на просрочените задължения за възнаградителна лихва и прибавянето им към главницата е счетено за анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ е допустим само между търговци.

Констатирано е, че фактическият и правен извод относно наличието на предсрочна изискуемост на кредитния дълг и датата й - 03.05.2018г., не е оспорен пред касационната инстанция.

По възражението за погасителна давост съставът на Апелативен съд – Варна първо е посочил, че съгласно разрешенията, дадени в ТР № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, а при обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностния срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж започва да тече от предсрочната изискуемост. Позовавайки се и на ТР № 3 от 22.04.2019г. на ВКС по т.д. № 3/2016г., ОСГТК, въззивният съд е посочил, че предявената искова претенция прекъсва давостта, но само до размера на предявената част от вземането.

Във връзка с поддържаните от ответниците оплаквания за липса на съставен първоначален погасителен план, описан като Приложение № 2 към договора за кредит, решаващият съд е установил, че при първоинстанционното разглеждане на спора такива възражения не са наведени, както и не са релевирани касационни основания за ревизия в този смисъл. Същевременно, според въззивния състав, процесното кредитно правоотношение се регламентира от нормите на ТЗ и ЗКИ, като с оглед договореното обезпечаване чрез ипотека върху недвижим имот нормите на ЗПК (отм.) са неприложими / чл.3, ал.5,т.1/. Като неприложими са посочени и специалните основания за недействителност на кредитното правоотношение по чл.14 ЗПК/отм./, респ. по чл.22 ЗПК, а наличието на погасителен план не е предвидено от законодателя условие за действителност на процесния вид кредит и има само информативен характер. Наред с това е установено, че по делото са били представени последващо съставени погасителни планове, подписани от страните и неоспорени, според които първоначалният размер на погасителната вноска е 478, 80 шв. фр. и падежна дата - 20-то число на месеца. Изложено е, че с посочения размер на първоначално уговорена анюитетна вноска за срок от 300 месеца е работило и вещото лице, назначено от съда за изготвяне на допълнителната експертиза, без съобразяване на последващите промени в дълга. Въз основа на експертните констатации и при съобразяване с направените фактически и правни изводи за действителност на уговорките в договора за кредит и последващите споразумения, неоспорени пред касационната инстанция, въззивният съд е установил, че изискуемите неплатени вноски за главница до датата на предсрочната изискуемост датират от 20.10.2009г. Като погасени по давност са приети всички погасителни вноски с настъпил падеж повече от 5 години преди датата на предявяване на осъдителната искова молба - 08.04.2022г., прекъсваща давността /чл.116, б.“б“ ЗЗД/. Като непогасени по давност, според съда, са останали само падежиралите вноски за главница от падежна дата 20.04.2017 г. до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем в размер на 2 405, 71 шв.франка, равностойни на 2 955,17 лв. Позовавайки се на приетото експертно заключение решаващият съд е приел за установено, че

предсрочно изискуемата главница е в размер на общо 56 007, 70 шв. франка, или 68 799,85 лв., като за същата давността е започнала да тече от настъпването на предсрочната изискуемост - 04.05.2018г. и е била прекъсната с предявяването на осъдителния иск до размера на предявеното частично вземане от 65 000 лв. С тези съображения Апелативен съд – Варна е приел, че предявеният частичен иск за главницата по договора за кредит е изцяло основателен в частично предявения си размер от 65 000 лв.

Въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен изцяло предявеният частичен иск за заплащане на възнаградителни лихви поради погасяването му по давност, не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Изведените от касатора въпроси не отговарят на горепосочените изисквания. Макар с различна формулировка първите два въпроса от изложението се свеждат до правомощията на въззивния съд при връщане на делото за ново разглеждане в хипотезата на чл.294 ГПК и по-конкретно дали съдът дължи произнасяне със собствени мотиви по всички възражения във въззивната жалба и по преюдициалните въпроси при липсата на изрични указания от ВКС в този смисъл. По начина, по който са формулирани, въпросите се преценяват като общи, непроизтичащи от рещаващ за изхода на спора извод на съда, а с оглед на обосноваването им – като несъответни на обективираната в обжалваното решение правна воля на решаващия съд. По въпроса за правомощията на въззивния съд при повторното разглеждане на делото съставът на АС-Варна е изложил принципни съображения. След позоваване на решения на ВКС по гр.д. № 1451/2010г. на І г.о. и по гр.д. № 677/2024г. на ІV г.о. е посочено, че с оглед стеснените предели на въззивната проверка при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да приеме за установени релевантните за спора факти, които съставът на ВКС е приел за установени при първото разглеждане на делото в касационната инстанция, като дължи произнасяне по спора само в рамките, очертани от касационното решение; Новото разглеждане на спора е с различен обем от първоначалното въззивно разглеждане, с оглед констатираната неправилност от касационната инстанция; Новият състав на въззивния съд не би могъл наново да се произнася по въпросите, по които се е произнесъл вече касационният съд, тъй като тази възможност вече е преклудирана. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, обективирана в служебно известни на настоящия състав решения по гр.д. № 1356/2009г. на IV г.о., по гр.д. № 1649/2009г. на IV г.о., по гр.д. № 3117/2013г. на II г.о., по гр.д. № 579/2011 г. на IV г.о., по т.д. № 126/2015г. на І т.о. и др., според които с разпоредбата на чл. 294, ал.1, изр.2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши или повтори предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Указанията по тълкуването и прилагането на материалния закон задължават въззивния съд да приеме същото каквото е приела касационната инстанция, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото / освен при хипотези на оттегляне на иска, отказ от иска, признание на иска или на отделни факти, постигане на спогодба и др./. в рамките, очертани от касационното решение.

В случая посочените въпроси са обосновани с довода за стесняване от новия състав на въззивния съд на пределите на въззивното производство и необсъждане на оплакванията във въззивната жалба относно: представянето на Приложение №1 към договора за кредит след настъпила преклузия; за непредставяне на Приложение № 2; за липса на предрочна изискуемост на кредита; за невалидност на извършените цесии; за липсата на погасителен план. Видно от мотивите към отменителното решение първият състав на ВКС не е приел за спорни въпросите за валидността на цесиите и за настъпилата предсрочна изискуемост, като при постановяване на обжалваното решение въззивният съд съответно е установил, че фактическият и правен извод относно наличието на предсрочна изискуемост на кредитния дълг и датата й - 03.05.2018г., не е оспорен пред касационната инстанция. По отношение на сочения пропуск на съда да обсъди възраженията на касаторите във въззивната жалба досежно преклудираното представяне на Приложение №1 към договора и непредствавяне на Приложение № 2 следва да се има предвид, че във връзка с идентични оплаквания в първата касационна жалба съставът на ВКС е приел за установено, че с договора страните са уговорили погасяване на главницата по кредита на части посредством ежемесечни погасителни вноски, както и че към заключението на ССЕ по делото е приложен изготвен от вещото лице погасителен план за погасяване на кредита от 73 267 щвейцарски франка за целия срок на договора – до 20.03.2033г. на месечни вноски, включващи главница и лихва с падеж 20-то число на съответния месец. В изпълнение указанията на ВКС за възлагане на допълнителна задача за определяне размера на неплатените месечни вноски въз основа на изготвен от вещото лице погасителен план за погасяване на кредита и при съобразяване с приложената в полза на касаторите потребителска защита посредством приетата неравноправност на част от клаузите на договора за кредит, АС-Варна е определил размера на неплатените месечни вноски без да се позовава на Приложения № 1 към договора. По отношение възражението за липса на погасителен план /Приложение № 2/ има произнасяне от решаващия съд, който е приел, че възражение в този смисъл в хода на първоинстанционното производство не е заявено от ответниците, настоящи касатори, както и че към действащите към момента на сключването на кредитното правоотношение законови разпоредби наличието на погасителен план не е предвидено като условие за действителност на процесния вид кредит и има само информативен характер. Несъгласието на касаторите с тези изводи на въззивния съд касае правилността на обжалваното решение, която не се преценява в стадия на селекция на касационната жалба. Освен това, не се установява и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като с посочените решения на ВКС касационното обжалване е допуснато поради неизпълнени от въззивния съд правомощия при първото разглеждане на спора във въззивна инстанция, какъвто не е настоящият случай.

Останалите въпроси от № 3 до № 10 от изложението изхождат от защитната теза на касаторите за неоснователност на исковете изцяло с оглед на разбирането, че поради липса на погасителен план падежът на кредита, договорен с изтичането на 300 месеца, считано от датата на усвояване / или към 2033г./, не е настъпил, т.е. няма изискуеми вноски, съответно - предсрочна изискуемост на дълга. Тези съображения обаче не кореспондират на установеното от първия състав на ВКС и съобразено от въззивния съд, че с договора страните са уговорили погасяване на главницата по кредита на части посредством ежемесечни погасителни вноски, дължими до 20-то число на всеки месец. Именно в изпълнение указанията на ВКС съставът на Апелативен съд - Варна е установил размера на месечните вноски съобразно първоначалния размер на погасителната вноска от 478.80 шв.франка и падежна дата 20-то число на месеца въз основа на изготвен от вещо лице погасителен план. Следва да се подчертае, че дори и да имаше представен по делото погасителен план към договора за кредит, необходимостта от изготвяне от вещо лице на погасителен план е обусловена от последиците вследствие приложената спрямо настоящите касатори потребителска защита. Освен че не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на въпросите не се установява и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който не е обоснован по посочения в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължителен начин.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК