Определение № 50066 от 02.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2199/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Трейд Агро“ ЕООД, [населено място], срещу решение №474/21.07.2021г. по в.т.д.№124/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение №142 от 27.12.2018г. по т.д.№125/2016г. на Врачански окръжен съд, ТО, с което е признато за установено по отношение на „Трейд Агро“ ЕООД вземането на „Първа инвестиционна банка“ АД в размер на 50 000 лв., представляваща част от главницата по Договор за предоставяне на банков кредит срещу складов запис №060-107/27.09.2011г., ведно със законната лихва, считано от 28.06.2011г. до окончателното изплащане на сумата, за която по ч. гр. д. №2809/2016г. по описа на Районен съд – Враца е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение, и с което ответникът е осъден да заплати на насрещната страна разноски в производството в размер на 6 100 лв., както и такива в заповедното в размер на 2 280 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател счита за неправилен извода на съда, че той, в качеството си на влогодател, е бил в правото си да получи заложената вещ от влогоприемателя и доколкото не е упражнил това право, е бил недобросъвестен. Твърди, че ако въззивният съд бе приложил разпоредбата на чл.582 ал.1 от ТЗ съгласно вложения в нея смисъл, той би следвало да достигне до различен правен резултат и да приеме, че не влогодателят, а банката - заложен кредитор е бездействала и не е уведомила влогодателя за установената липса на заложената стока преди да е изтекъл срокът на договора за влог. Също счита за неправилен и извода, че банката – заложен кредитор е упражнила добросъвестно правата си, включително и тези по съдебен ред, срещу Гаранционен фонд „Зърно“. Подробни съображения излага във въззивната жалба. Претендира разноски. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/При наличие на издаден складов запис на кого се връща заложената стока след изтичане на срока на договора за влог в хипотеза на чл.582 ал.1 от ТЗ – на влогодателя или на легитимирания с непрекъснат ред на джирата държател на складовия запис?; 2/ При наличие на издаден складов запис и при наличие на сключен договор за цесия за прехвърляне от залогодателя в полза на заложния кредитор на правата върху бъдещите вземания за обезщетение от евентуално погиване или повреждане вложената стока, кой носи риска от погиване или повреждане на вложената стока – влогодателят или заложният кредитор? Поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в определение №426/26.04.2020г. по т.д.№2739/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. За втория въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по него няма задължителна за съдилищата практика на ВКС, а липсва и ясна и конкретна законова разпоредба, която да урежда отношенията между влогодателя в публичен склад и заложния кредитор по отношение носенето на риска от евентуално погиване или повреждане на заложената вещ, тъй като нормата на чл.186 а от ЗЗД е относима към отношенията между купувач и продавач на родово определени стоки, съответно по тълкувателен път следва да се изясни нейното съдържание. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД, поддържа, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение, както и че решението е законосъобразно и правилно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от приложените договор за банков кредит и анекси към него, че между страните е постигнато съгласие „МКБ Юнионбанк“ АД, чийто универсален правоприемник е ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД да предостави на „Трейд Агро“ ЕООД, в качеството му на кредитополучател, банков кредит в размер на 236 900 лв., а дружеството - кредитополучател се е задължило да обезпечи вземанията на банката като учреди залог върху вложено в публичен склад „Агрикул Ленд“ ООД, [населено място], зърно реколта 2011г. - 515 тона слънчоглед, чрез полагане на първо заложно джиро на заложни записи, представляващи част от издадени от публичния склад складови записи № 010348 А-2008; №010349 А-2008; №010355 А-2008; №010356 А-2008. Въззивният съд е констатирал че кредитополучателят е изпълнил задължението си по договора, като е предал на банката държането върху складови записи №№010348А-2008, №010349А-2008, №010355А-2008, №010356А-2008, издадени от публичен склад „Агрикул Ленд“ ООД, зърнобаза [населено място],. С договор за цесия №060-108/27.09.2011 г., сключен между „МКБ Юнионбанк“ АД и „Трейд Агро“ ЕООД, с цел обезпечаване вземанията на банката по договора за кредит №060- 107/27.09.2011г., длъжникът е прехвърлил на банката и бъдещите си вземания от Гаранционен фонд по чл.15, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.12 от Наредба за условията и реда за създаване на гаранционен фонд на публичните складове за съхранение на зърно и неговите функции. Договорът е сключен при прекратително условие – до окончателното погасяване на задълженията на длъжника по договора за кредит. С договор за влог на зърно в публичен склад №07/07.09.2011г., сключен между „Агрикул Ленд“ ООД, в качеството му на влогоприемател, и „Трейд Агро“ ЕООД, в качеството му на влогодател, страните са се споразумели влогоприемателят да приеме на склад срещу възнаграждение зърно, описано в пункт втори на договора, и представляващо слънчогледово семе, 3 000 т., реколта 2011г., качество, отговарящо на БДС, като е поел задължение да го пази в периода 07.09.2011 г. – 07.09.2012 г. и да го върне на влогодателя или на легитимираното лице, при условията на чл.582 от ТЗ. Посоченото в договора количество зърно е предадено с представените 6 броя двустранно подписани от „Трейд Агро“ ЕООД, в качеството му на влогодател и „Агрикул Ленд“ ООД, в качеството му на влогоприемател, протоколи съответно от 08.09.2011г., 19.09.2011г., 20.09.2011г., 07.09.2011г., 21.09.2011г. и от 22.09.2011 г. Въз основа на заключението на съдебно – счетоводната експертиза и представените писмени доказателства – анекси към договора, съставът на САС е приел, че дължимата просрочена и изискуема главница по договора за банков кредит е в размер на 222 869,41 лева, размерът на неплатената редовна лихва е 8051,16 лева, на наказателната лихва за забава е 99532,67 лева, а размерът на таксата за просрочие е 4720,29 лева; съгласно анекс 4 крайният срок за издължаване на главницата в размер на 222 869,41 лева е 28.02.2014 г., като с изтичането му вземането за главница е станало изискуемо. С оглед липсата на доказателства за постъпили суми за погасяване на кредита, е приел, че длъжникът дължи заплащането на сумата, представляваща главница в размер от 222 869,41 лева. Счел е за неоснователно направеното възражение за погасяване на вземането по давност, тъй като заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено на 28.06.2016г., т.е. преди изтичането на 5 годишния давностен срок, който е започнал да тече от датата на уговорения срок за издължаване 28.02.2014г. Приел е за неоснователно и основното защитно възражение на длъжника, че вземането е погасено поради извършено извънсъдебно прихващане със сумата, представляваща обезщетение за нанесените вреди от погиването на 1230,53 тона маслодаен слънчоглед. Преценил е като безспорно между страните обстоятелството, че кредитополучателят е изпълнил задълженията си по договора за кредит да предостави обезпечение, като е предал зърното в склад, съгласно Закона за съхранение и търговия със зърно, както и че на дата 17.05.2012 г. е установена липсата на зърното, предмет на договора за влог. Констатирал е, че заложните записи към процесните складови записи, издадени в съответствие със задължителните изисквания на чл.17 ал.2 от ЗСТЗ /отм./ вр. с чл. 577 ал.2 от ТЗ, носят надлежно - като датирано и пълно, съгласно чл.19 ал.3 от ЗСТЗ / отм./ и чл.22 от ЗТСЗ / отм./ вр. с чл.578 ал.1 и ал.4 ТЗ – заложно джиро в полза на ищеца – кредитодател, съгласно чл.19 ал.2 от ЗСТЗ /отм./. Установил е обаче, че макар и да са предадени фактически, стоковите записи, съставляващи част от процесните складови записи, не са джиросани. Посочил е, че дори и да се приеме, че е налице бланково джиро върху стоковия запис, съгласно чл.19 ал.3 ЗСТЗ / отм./ то не може да легитимира държателя на същия като лице с право да получи стоката. Така извършеното джиросване на складовите записи в съставните им части – стокови и заложни записи и връчването им на кредитодателя не са обстоятелства от естество да обосноват прехвърлено право на собственост върху вложеното зърно, в полза на заложния кредитор. Предвид горното е счел за несъстоятелно твърдението на длъжника, че рискът е преминал върху банката като легитимиран държател на складовите записи. Наред с това е изтъкнал, че не се касае за погиване на стоката, а за установена липса, произтичаща от предаването на стоката на трето лице, без съгласието на заложния кредитор, извършено от влогоприемателя, за което действие същият отговаря изцяло. Констатирал е, че ищецът е сигнализирал Национална служба „Зърно“ и прокуратурата за неправомерното поведение на влогоприемателя, както и е предявил претенциите си пред Гаранционен фонд, инициирал е и производство по несъстоятелност срещу търговското дружество - влогоприемател, което обосновава извода за недоказаност на твърденията за настъпване на вредите поради виновното бездействие на банката. Изложил е съображения, че макар банката да е бездействала и да не е уведомила касатора незабавно след узнаването за извършената от влогоприемателя продажба на зърното, / получаването на писмото от 17.05.2012г. от влогоприемателя/, с приложеното изявление за прихващане касаторът е признал неизгодния за него факт, че е узнал за липсата на заложеното количество слънчоглед в края на 2015 година. Към тази дата за длъжника не е съществувала възможността да упражни правата си по съдебен ред спрямо влогоприемателя и Гаранционен фонд „Зърно“, но банката е упражнила тези права добросъвестно и с грижата на добър стопанин. Съставът на САС е изложил мотиви, че към тази дата за длъжника е съществувала възможността да упражни правата си срещу купувача на зърното „Тедвик сийдс“ ООД, както и срещу застрахователя, което същия не е сторил, поради което настъпването на вредата е в пряка причинна връзка и с неговото бездействие и не може да обуслови извод за основателност на възражението за прихващане. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК изразява разбирането на касатора, че банката – ищец, е имала качеството на легитимиран с непрекъснат ред на джирата държател на процесните складови записи. Това становище обаче не е възприето от въззивния съд, който е изложил мотиви, че заложните записи към процесните складови записи, носят надлежно заложно джиро в полза на банката, но стоковите записи, съставляваща другата част от процесните складови записи, макар и да са предадени фактически, не са джиросани. Евентуално е посочил, че дори са приеме, че налице бланково джиро върху стоковия запис, съгласно чл.19 ал.3 от ЗСТЗ / отм./ то не легитимира държателя на същия като лице с право да получи стоката. Следва да се отбележи, че въпросът дали в настоящата хипотеза банката – ответник по иска, има качеството на легитимиран с непрекъснат ред на джирата държател на процесните складови записи, е обсъждан при първоначалното разглеждане на спора в касационната инстанция. С решение №145/28.01.2021г. по т.д.№2739/2019г. на ВКС, ТК, І т.о, е прието, че в стоковите записи към процесните складови записи, единствено е възпроизведено заложното джиро, съгласно чл.22 от ЗСТЗ / отм./ вр. с чл.578 ал.3 пр. четвърто ТЗ и е поставен подпис на ответника - влогодател. Подписът е положен извън сегмента от ценната книга, отреден за джира, съответно над, а не под обозначението „подпис на джирант ”, където би следвало да се постави. Съставът на ВКС е изложил становище, че дори да се съобрази като джиро, въпросният подпис, без упоменаване на джиратар, удовлетворява изискването за бланково, но не и за пълно джиро, каквото бланково джиро върху стоковите записи действително е предвидено в договора за кредит. Бланковото джиро върху стоковия запис, обаче, съгласно чл.19 ал.3 от ЗСТЗ /отм./ не легитимира държателя на същия като лице с право да получи стоката. То предоставя на държателя – ищец единствено възможността за бъдещо удовлетворяване на обезпеченото му вземане и без продажба на вложеното зърно с фактическото му предаване, а само с предаване на ценната книга, ако би намерил купувач, на който да джироса, вече поименно, същата. Предвид даденото от касационния съд разрешение, с което въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл.295, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по въведения от касатора въпрос. По същия въпрос не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация, доколкото съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. постановеното по реда на чл.288 от ГПК определение №426/26.04.2020г. по т.д.№2739/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. С втория поставен въпрос касационният жалбоподател по същество оспорва законосъобразността на решаващите изводи на въззивния съд, а съгласно разясненията по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. правният въпрос трябва да е значим за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В допълнение следва да се изтъкне и че въпросът не се явява обуславящ за изхода на спора, защото разпоредбата, на която касаторът основава доводите си - чл.186 а от ЗЗД, урежда последиците при случайно погиване или повреждане на родово определени вещи при тяхната продажба, а в случая въззивният съд е посочил, че се касае за липса, дължаща се на неправомерно поведение на влогоприемателя. В случая не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. В случая касаторът поддържа, че доколкото в уредбата на института на складовия запис липсва разпоредба, аналогична на чл.186 а от ЗЗД, то е налице празнота в законодателството, която следва да бъде преодоляно чрез тълкуване на закона. Това становище не може да бъде споделено, доколкото отношенията между влогодателя и заложния кредитор и съответно между заложния кредитор и влогоприемателя, не са отношения по прехвърляне на собствеността върху вложените вещи. Легитимираният приносител на заложния запис не придобива собствеността, нито правото да получи вложената в склада стока, а става титуляр на право на залог върху стоката. В хипотезата на влог на зърно в публичен склад, това право на залог се изразява във възможността за държателя на заложния запис, ако не получи сумата по записа в срок от три дни след предявяването му по реда на чл.579 от Т З, да поиска продажбата на зърното, вложено в публичния склад / чл.21 ал.1 от ЗТСЗ/. Същото право има и джирантът, който е платил на държателя на заложния запис и е встъпил в неговите права. Продажбата на вложеното зърно се извършва от публичния склад по реда на глава двадесет и втора, раздел III от Търговския закон след изтичане на срока по чл.21 ал.1 от ЗТСЗ /отм./, по писмено искане на държателя на заложния запис. Съгласно разпоредбата на чл.580 ал.3 от ТЗ, приложима по силата на препращащата норма на чл.22 от ЗТСЗ /отм./, ако не бъде удовлетворен за вземането си от продажбата на стоката, кредиторът може да насочи изпълнението срещу длъжника, джирантите и лицата, джиросали стоковия запис след учредяването на залога. Посочената разпоредба сочи, че във всички хипотези, когато цената от продажбата на стоката не е достатъчна да погаси задължението, включително и при пълно или частично погиване на стоката, длъжникът /влогодател/ ще продължава да отговаря за обезпеченото задължение до неговото погасяване. Не намира опора в закона разбирането на касатора, че с прехвърляне с договор за цесия в полза на заложния кредитор на вземането за обезщетение при евентуално погиване на вложената стока, длъжникът ще се освободи от своето задължение. Само изплащането на това обезщетение би имало пълен или частичен погасителен ефект, по аргумент от разпоредбите на чл.162 от ЗЗД и чл.65 ал.3 от ЗЗД. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с доводи за противоречие между събраните по делото доказателства и приетите от съда за установени факти, което според него съставлява нарушение на правилата на формалната логика. Според касатора съдът не е взел предвид съдържанието на представения анекс №4 към договора за кредит, от което се установявало, че година след констатираната липса на вложената стока, вземаното продължава да е обезпечено със залог на зърното, съответно налице е недобросъвестно укриване от страна на банката на установената липса. При извеждане на фактическите си констатации, съставът на САС не е допуснал явно нарушение на правилата на формалната логика, като евентуално неправилна интерпретация на съдържанието на писмените доказателства не е видима от самите мотиви на въззивното решение. Сочените от касатора пороци биха довели до необоснованост - касационно основание по чл.281 т.3 от ГПК, преценката за наличието на което би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд