Определение № 1824 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2266/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 4418 от 20.02.2023 г., подадена от Н. В. К.-М. чрез адвокат С. З. от АК - В. срещу въззивно Решение № 11 от 05.01.2023 г. по в.гр.д.№ 2309/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено Решение № 2485 от 25.07.2022 г. по гр.д.№ 13962/2021 г. на Районен съд - Варна, с което е допуснат до делба апартамент № 5, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], район О., ул. ,,П. К.” № 30, ет. 2, в сграда с идентификатор *, с площ от 95,99 кв.м., с прилежащи 7,4024% ид.части от общите части на сградата, и изба с площ от 10,53 кв.м., при равни права от по 1/2 идеална част за всяка от съделителките К. К. К. и Н. В. К.-М..

От ответницата по касация К. К. К. е постъпил отговор по реда на чл. 287 ГПК чрез адвокат Г. Г. от АК - В.. Поддържа, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендира присъждането на разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Производството по гр.д.№ 13962/2021 г. на РС – Варна е образувано по предявен от К. К. К. срещу Н. В. К. М. иск за делба на описания по-горе недвижим имот при равни квоти между съделителите. Установено е, че имотът е принадлежал на съпрузите П. П. К. и К. С. К. (починал на 08.01.1993 г.), след чиято смърт е преминал в собственост на преживялата съпруга и двете им деца – ищцата К. К. К. и В. К. К. (баща на ответницата). С нотариален акт № 112/2004 г. П. П. К. е дарила на дъщеря си К. К. К. 2/6 ид.части от апартамента. С нотариален акт № 115/2004 г. П. П. К. и В. К. К. са дарили на Н. В. К. общо 3/6 ид.части от апартамента (първата - 2/6 ид.части, и вторият - 1/6 ид.част). Така имотът е станал съсобствен на страните при равни права. И в двата нотариални акта е уговорено, че дарителите си запазват правото на безвъзмездно и пожизнено ползване върху прехвърлените части от имота.

С отговора на исковата молба Н. В. К.-М. е заявила възражение, че е придобила целия имот в резултат от изтекла в нейна полза придобивна давност през периода от 29.03.2008 г. до предявяване на исковата молба. За установяване намерение за своене е представила по делото квитанции за заплащане на комунални услуги и местни данъци и такси. По делото са събрани и гласни доказателства посредством разпит на водените от ищцата свидетели - Р. И. И. и С. М. Г. и тези от ответницата Б. К. М. и Д. Б. Д.. Прието е за установено, че ответницата е живяла в процесния апартамент до 2015 г., след което се е преместила в С., където е създала семейство. В жилището постоянно са живели нейната баба (до 2016 г.), както и баща й до смъртта му през 2021 г. По отношение на последното обстоятелство съдът не е кредитирал показанията на свидетелите М. и Д., в частта им, в които излагат противоречиви данни относно местоживеенето на В. К. – първо заявяват, че В. е живеел в различните си жилища в града и в [населено място], а впоследствие, че всяка седмица се събирали в процесния имот - лятото сядали на барбекюто, а зимата в апартамента (свид. Д.) и В. живеел постоянно в апартамента, където починали той и майка му (свид. М.). Прието е, че до смъртта си всеки от дарителите е упражнявал запазеното право на ползване върху имота. Обсъдени са противоречивите сведения на двете групи свидетели по въпроса коя от двете страни е извършвала ремонти в имота. Прието е, че дори ответницата Н. К. да е извършила някакви ремонти в имота, то тези фактически действия не съставляват промяна в намерението да свои имота изцяло за себе си и това намерение да е станало достояние на ищцата К. К.. Извършеното от един от съсобствениците фактическо действие може да се възприеме като демонстриране на намерение за своене само ако с оглед естеството си е насочено към отричане правата на другите съсобственици. Ако обаче подобно действие може да бъде извършено от съсобственик в рамките на правомощията му по чл. 31 ЗС по начин да не пречи и на другите съсобственици да си служат със същия имот съобразно правата си, за да се приеме, че това действие има за последица установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота, то следва да бъде съпроводено с категорично и недвусмислено демонстриране на промяна в намерението спрямо останалите съсобственици. Прието е за установено, че страните са били в отлични отношения до 2021 г., като до влошаване на отношенията им ищцата винаги е имал ключ за имота и е ползвала една от стаите за съхранение на свои вещи. Едва след смъртта на баща й, ответницата Н. К. е сменила патрона на бравата, което действие може да се приеме като промяна в намерението да свои имота изцяло за себе си. Изложеното от водените от ответницата свидетели за наличието на някаква уговорка между В. и сестра му К. за компенсиране частта на ищцата от апартамента с друг имот е неконкретизирано и неподкрепено с писмени доказателства, каквито би следвало да съществуват при извършване на сделка с недвижим имот.

Тъй като не е установено упражнявано от ответницата владение през изискуемия законов период, то същата не е придобила правото на собственост върху притежаваните от ищцата идеални части от процесния имот на оригинерно основание с произтеклия от това извод за основателност на предявения иск за делба при равни квоти между страните по делото.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Извършването на ремонтни работи, полагането на грижи за имота, представляват ли действия по обикновено управление, които всеки съсобственик може да извършва в рамките на правомощията си на съсобственик, или същите представляват действия, с които съсобственикът манифестира, че е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерениe да ги свои ?;

2. Когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването, прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС и в този случай достатъчно ли е да се докаже, че съсобственикът е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първи въпрос – в противоречие с Решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр.д.№ 740/2011 г. на ВКС, І г.о., втори въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените въпроси са свързани с довода на касаторката, че съдът е следвало да приложи презумпцията на чл. 69 ЗС и че оборването на тази презумпция е било в тежест на ищцата по делото, което в случая не е сторено. Въпрос № 1 е насочен и към изясняване вида на действията, чрез които един от съсобствениците може да демонстрира по отношение на останалите, че владее общата вещ само за себе си. Въпросите попадат изцяло в приложното поле на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, възможно е този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Абстрактното понятие „преобръщане на държането във владение“ придобива конкретно съдържание в зависимост от особеностите на всяко разглеждано дело. В трайно установената си практика ВКС приема, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай обаче обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно (Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г., I г.о.). В случая въззивният съд е приел, че ответницата Н. К. не е доказала извършването на действия преди 2021 г., отблъскващи владението на другия съсобственик – ищцата К. К., и установяващи своене на нейните идеални части. Преценени са фактите в тяхната съвкупност, вкл. ползването и поддържането на имота, в контекста на основанието, на което е установена фактическата власт, показващо съвладение. Изложените от въззивния съд съображения по приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици съответстват изцяло на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2012 г. Не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя Решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр.д.№ 740/2011 г. на ВКС, І г.о., тъй като фактите по делата са различни - обстоятелствата в настоящия случай не сочат на действия, надхвърлящи обикновеното ползване на съсобствения имот и демонстриращи завладяване на чуждите идеални части.

При този изход на спора касаторката следва да заплати на ответницата по касация сумата 850 лв. – разноски за защитата пред ВКС (л. 16).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия