Определение № 4318 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2019/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Сливен против решение № 28 от 19.02.2025 г. по в. гр. д. № 578/2024 г. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено първоинстанционно решение с уважен иск по чл. 64 ЗС, предявен от Д. Г. Г..

В касационната жалба се излагат съображения, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, а евентуално - неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В подкрепа на касационното основание по чл. 281, т. 2 ГПК касаторът излага съображения за произнасяне от съда не по формулираното искане за определяне на площта на поземления имот като прилежаща площ за сграда, както и при липса на искане от ищеца бъде предоставено ползване на съответната част от терена, респ. на правен интерес от такъв иск. Поддържа се също липса на възможност за ищеца, без съгласие на другите етажни собственици, да иска определяне на цялата прилежаща площ на сградата, в която се намира неговият апартамент, както и да претендира определяне на прилежащата към другата сграда площ от дворното място, в която не е етажен собственик. Неправилността на акта е аргументирана с оплаквания за необоснованост на извода, че с идентификатор * е обозначена сграда, а не поземлен имот, както и с необсъждане на възражението, че в него са изградени не една, а две самостоятелни сгради с идентификатори * и *. Касаторът поддържа, че етажните собственици имат прилежащи части само от този поземлен имот, а не и от поземлен имот с идентификатор *, чието самостоятелно значение въззивният съд не е съобразил. Вместо това съдът необосновано, без помощта на съдебно-техническа експертиза и без да обсъди доводите за настъпилите регулационни промени в имота и приложимите императивни правни норми за определяне на прилежаща площ към сграда, е определил, че цялата му площ от 577 кв. м е прилежаща част към сграда с идентификатор № ***, площта на която според двете инстанции е различна. Иска се обезсилване, респ. отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. Позовава се и на селективните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси:

1. Следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени мотиви и да разгледа и обсъди всички доводи на страните и относимите към тях доказателства от значение за решението по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК - решение № 139 от 11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ВКС, III г. о., решение № 305 от 23.05.2024 г. по гр. д. № 1773/2023 г. на ВКС, III г. о., решение № 208 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на ВКС, IV г. о., и много други, посочени в изложението към касационната жалба;

2. Как се определя прилежащата площ по смисъла на чл. 64 ЗС към сгради в урбанизирани територии. Излага противоречие по този въпрос с решения на ВКС – решение № 354 от 13.06.2024 г. по гр. д. № 2409/2023 г. на ВКС, II г. о., решение № 20 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 1934 от 2019 г. на ВКС, I г.о., решение № 128 от 07.11.2014 г. по гр. д. № 3449/2014 г. на ВКС, решение № 33 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 6221/2014 г. на ВКС, решение № 363 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 663/2011 г. на ВКС, I г. о., и решение № 75/28.02.2012 г. по гр. д. № 1283/2010 г. на ВКС, I г. о.;

3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, необходима за установяване на правнорелевантен факт по делото, при положение, че във въззивната жалба се съдържа оплакване за погрешно установяване на този факт от първата инстанция. Посочва несъответствие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;

4. Как се определя прилежащата площ по смисъла на чл. 64 ЗС към сграда, чиято застроена площ изцяло съвпада с площта и границите на поземления имот върху който е построена, и допустимо ли е определяне на нейната прилежаща площ по отношение на съседен различен поземлен имот, несвързан със суперфициарни отношения. По този въпрос обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за липса на съдебна практика, и

5. Докъде се разпростира правото на ползване, което има собственикът на една сграда, построена върху чужд имот, при изменение на регулацията. По този въпрос твърди противоречие с решение № 461 от 27.04.2012 г. по гр. д. № 1316/2010 г. на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Д. Г. Г. е подал писмен отговор, в който е изложил съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 949 от 16.10.2024 г. по гр. д. № 3223/2023 г. на Районен съд – Сливен, с което е уважен предявеният от Д. Г. срещу Община Сливен иск, като е признато за установено, че площта от 577 кв. м, представляваща поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], представлява необходимата прилежаща площ по чл. 64 ЗС към жилищната сграда с идентификатор * по КККР на [населено място], със застроена площ от 368 кв. м.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, самостоятелно и чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено, че ищецът Д. Г. е собственик по наследство на придобит по реда на чл. 55г ЗПИНМ (отм.) самостоятелен обект в жилищна кооперация „Л.“, заедно с 84/998 ид. ч. от учреденото от държавата в полза на собствениците на кооперацията право на строеж върху цялото дворно място от 998 кв. м, представляващо парцел * в кв. 346 по плана на [населено място], образуван след отчуждаването на парцели с пл. № № *, * и пл. № * за групово строителство, за който впоследствие е определен нов пл. № * в кв. 158 по плана на ЦГЧ на [населено място].

Прието е, че към настоящия момент незастроеният имот, за който е съставен акт за частна общинска собственост № 3943 от 20.12.2018 г., е с идентификатор * и с площ от 577 кв. м, а жилищната кооперация „Л.“ е с идентификатор *, като двата й входа са съответно с номера * и *, и с площ от 421 кв. м, поради което е намерил за неоснователен довода, че сграда с такъв номер не съществува. Въз основа на заключенията на съдебно-техническите експертизи и писмените доказателства е прието, че сградата е една, независимо че отделните два входа са обозначени с различни идентификационни номера - * и № *, а не две самостоятелни сгради, както твърди въззивникът. В тази връзка е изложил мотиви от правна страна, че кадастралните идентификатори отразяват съвкупността от данни относно правото на собственост, но не създават такава, поради което и прилежащото на сградата място за обслужване може да се разглежда единствено за цялата сграда, суперфициарните собственици в която, по правилото на чл. 64 ЗС, имат право да се ползват от земята, незастроена от сграда, а не поотделно за всеки вход. Така е достигнал до извод, че като собственик на апартамент в сградата ищецът е легитимиран да предяви иска по отношение цялата сграда, респ. искът му по чл. 64 ЗС е допустим, и тъй като в хода на делото не е направено възражение, че площта от 577 кв. м е повече от необходимото за обслужване на кооперацията, го е намерил за основателен.

При така изложените от въззивния съд мотиви и наведените в изложението към касационната жалба доводи, поддържани и във въззивната жалба, за неизясненост на делото откъм фактическа страна, предвид липсата на отговор в заключенията на приетите пред първата инстанция съдебно-технически експертизи по релевантния факт каква е необходимата прилежаща площ към жилищната сграда, за установяването на който са необходими специални знания, настоящият състав намира, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по третия поставен от касатора в изложението правен въпрос, уточнен както следва: Длъжен ли е въззивният съд да допусне експертиза, при необходимост от специални знания за установяване на релевантен за спора факт, при наведени с въззивната жалба доводи за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите или правни изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако това е необходимо за прилагането на императивна правна норма. Касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цел преценка на съответствието му с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК, по поставения правен въпрос, предвид рамките на спорния предмет, очертан с фактическите твърдения в исковата молба, направените оспорвания пред първоинстанционния съд, наведените доводи в подадената въззивна жалба, както и събраните по делото доказателства. Доводите на касатора за недопустимост на иска по чл. 64 ЗС, както и изложените оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, във връзка с които касаторът поддържа очевидната му неправилност и поставя останалите в изложението въпроси, съдът ще вземе предвид при разглеждане на касационната жалба в производството по чл. 290 ГПК.

Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва се внесе от касатора, като същата възлиза в размер на 20.45 евро (с левова равностойност 40 лева) - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.