Определение № 228 от 26.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1352/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

С касационна жалба от страна на пълномощника на „Застрахователно дружество ЗД“БУЛ ИНС“АД- [населено място] ЕИК[ЕИК] е обжалвано решение № 149 от 23.02.2021 г. по в.гр.д. № 3404 /20 на Апелативен съд-София, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 05.08.2020 г. по гр.д. № 1785/2018 г. на СГС, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца Е. Е. Ф., ЕГН: [ЕГН] на основание чл.226 от КЗ/отм./ сумата от 5 000 лева–обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. Л. Ф., негова сестра, като следствие от ПТП на 13.09.2013 г., ведно със законната лихва от същата дата до окончателното плащане, както и в частта за разноските. Решението се обжалва и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, въззивният съд е присъдил, допълнително, в полза на ищеца още 45 000 лева–обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. Л. Ф., както и в съответната част за допълнително присъдените в тежест на застрахователя разноски. В КЖ се излагат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон-чл.52 ЗЗД.

Ответникът по жалбата чрез процесуалния си представител изпраща писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и ал.2 изр.3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над минималния размер по чл.280 ал.3,т.1 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания акт следните свои съображения:

Във връзка с приетия за спорен по делото въпрос, дали ищецът е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на неговата сестра, съдът се е позовал на това, че съдебната практика създадена по приложението на чл.52 от ЗЗД приема,че братя и сестри имат право да претендират за обезщетение за неимуществени вреди при смърт, при определени предпоставки. Ограничаването на кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на лице, настъпила при деликт в ППВС № 4/61г, ППВС № 5/69г и ППВС 2/84г, е преодоляно с ТР № 1/2016г на ОСНГТК на ВКС, с което е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/61 и №5/69 и по изключение, всяко друго лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, което търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Съобразно мотивите на цитираното ТР е прието, че правото на обезщетение в изключителните хипотези се дължи, само когато претендиращият докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени. При наличие на родствена връзка, макар и не сред посочените лица съгласно ППВС № 4/61, по изключение, при наличие на доказателства може да се присъди обезщетение за неимуществените вреди за болки и страдания надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Прието е, че следва да се установи трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, когато претендиращият докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължителен проявление във времето. В този случай кръгът на лицата, които могат да получат обезщетение, се определя по справедливост, с оглед действителните отношения между починалия и лицето, което е в особено близки и трайни житейски отношения с починалия, чиято смърт е причинена от непозволено увреждане.

За да счете, че, че по делото се установяват предпоставките, които дават основание на ищеца да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на неговата сестра, настъпила при ПТП, въззивният съд се позовава на следните приети за установени факти:

Към датата на настъпване на смъртта на сестрата на ищеца В., същата е била на 22 години, а самият той-на 8 години.

От показанията на разпитаните свидетели става ясно, че ищецът и починалата В. Ф. не само са живеели в един дом и са имали общ бит и ежедневие. Връзката им се е развила и характеризирала с близост, подкрепа и привързаност, по-силни от традиционните отношения брат-сестра. Свидетелите безпротиворечиво установяват, че ищецът е бил лишен от нормален контакт с деца, поради заболяване/детска церебрална парализа/ и се е радвал изключително силно на присъствието и вниманието на своята сестра. Първото име,което е запомнил е било нейното. Двамата са намирали начин да се забавляват и да играят заедно, което е било важно за здравословното развитие на детето, и дори само при нейното излизане от стаята, той е започвал да плаче. Присъствието на сестрата се е отразявало силно и благоприятно на живота и здравето на ищеца и тя е можела, при необходимост, при тяхно отсъствие, да замести родители им в грижите към ищеца. Ролята на загиналата при ПТП в живота на нейния брат е била много по –значителна от ролята на голяма сестра в живота на едно малко момче. Прието от съда за установено е, че смъртта на сестра му В. е причинала на ищеца болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщи такива при смърт на брат или сестра. От изслушаните свидетели се установява, че ищецът е приел изключително тежко смъртта на своята сестра/ на погребението й е бил в пълен ступор, а след това е започнал да буйства/, че се е влошило неговото здравословно състояние, че е станал агресивен и необщителен. Последното е обосновало извода на съда за претърпени от ищеца необичайно силни, интензивни и продължителни неимуществени вреди. С оглед описаните болки и страдания, изпитани от ищеца- изключително близките отношения между него и сестра му, необходимостта за детето от този контакт и тежкото преживяване на загубата му и непреодолените последствия от неочакваната загуба на сестрата, съдът е счел, че определено по справедливост, паричното обезщетение на ищеца за претърпени неимуществени вреди възлиза на сума от 50 000 лева, като се е позовал на конкретните, индивидуални и субективни изживявания на ищеца, момента на настъпване на вредата –2013г., стандарта на живот в страната и конкретните икономически условия, доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване.

За неоснователно е прието позоваването на ответника за приложението на пар.96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г/, съгласно който до влизането в сила на наредба за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 КЗ обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ, каквото лице е настоящият ищец, се определя в размер до 5000 лева, доколкото разглежданият иск е по чл.226,ал.1 от КЗ/отм/, тъй като процесното ПТП, е станало през 2013 г. Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ за застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ /в сила от 01.01.2016 г. /, се прилага част ІV от КЗ/отм/. Материалноправните норми на действащия сега КЗ, на които се позовава застрахователят са приложими само за ПТП, в резултат на които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили след влизането му сила, а именно след 01.01.2016 г. Позовал се е на съдебната практика по сходни казуси - решение № 57/2019 г по т. д. № 1218/2018 г на ВКС, ІІТО, както и определение № 291/2020 г по т. д. № 2108/2019 г на ВКС, ІІ ТО, определение № 234/2020 г по т. д. № 1726/2019 г на ВКС, І ТО.

По отношение на възражението за съпричиняване, поради несъобразяване на разпоредбата на чл. 137а от ЗДвП и неизползване на обезопасителен колан, въззивният съд е изложил следните съображения:

По делото се установява, че починалата е била пътник на предна дясна седалка в л.а. Ауди А6. Според вещите лица по КСМАТЕ при страничен удар коланите не фиксират достатъчно телата на водача и пътниците и те са сравнително подвижни. Ето,защо, според съда, следва извода, че дори и да се приеме, че пострадалата е била без поставен предпазен колан то не се установява по категоричен начин пряка причинна връзка на това поведение с настъпилото увреждане и смърт. Категорично е заключението на вещите лица по делото, че с оглед механизма на ПТП, обезопасителният колан не би имал значение, тъй като той не фиксира телата при страничен удар, поради което, според съда, няма доказана причинна връзка между евентуално непоставения колан и настъпилата смърт.

Позовал се и на разясненията, дадени от ВКС с ТР № 1/2014г по т.д. № 1/2014г на ОСТК, че за да се приеме съпричиняване следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.

С оглед изложеното съдебният състав е преценил направеното възражение за съпричиняване за недоказано.

Във връзка с развитите от касатора основания за касация по ал.1, т.1 и ал.2,изр.3 на чл.280 ГПК са поставени въпроси, които обобщено и прецизирано, се свеждат до:

1.От кой момент поражда действие отмяната на ППВС 2/1984 извършена с ТР № 1/2016г на ОСНГТК на ВКС от 21.06.2018 г. и дали последното има обратно действи;

2. За приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на КЗ и за претенции по преки искове срещу застрахователи по задължителната застраховка ГО на водачи на МПС, предявени на основание застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г. и дали определеният с цит.параграф от ПЗР на КЗ лимит от 5000 лева противоречи на практиката на СЕС;

3.Дължи ли се обезщетение на ищеца, при събраните по делото доказателства, с оглед изискването за особено близка връзка с починалия и справедливо ли е то определено, по смисъла на чл.52 ЗЗД;

По първия въпрос ,настоящият състав на ВКС, намира следното:

По аргумент на разпоредбите на чл.46 от ЗНА, предмет на тълкуване е определена правна разпоредба. Тълкувателните решения не са нормативни актове, а теорията ги възприема като източник на правото, доколкото тези решения косвено са задължителни за всички правни субекти. Следователно, преди всичко, липсва характеристиката на така формулирания въпрос като правен такъв, т.е. по тълкуването на определена разпоредба в конкретен нормативен акт, с оглед изясняването на съдържащата се в нея правна норма, която характеристика е обща предпоставка по чл.280 ал.1 за допускане на касационно обжалване, съгласно задължителните постановки на ОСГТК в ТР/1/2010 на ВКС по въпросите на касационното производство.

Отделно от това, следва да се има в предвид и че тълкувателните решения служат за уеднаквяване на съдебната практика, с оглед гарантирането на правилното и еднакво приложение на законите спрямо всички, независимо от момента на настъпване на юридическия факт.

Относно приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на КЗ и за претенции по преки искове срещу застрахователи по задължителната застраховка ГО на водачи на МПС, предявени на основание застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г. е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК: В Решение № 57 от 25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 год. и др., изрично е прието, че не намират приложение за размера на обезщетенията за застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г., нормите от сега действащия КЗ, в сила от 01.01.2016 г. и неговите изменения и допълнения -§ 95, § 96 и чл.493а, доколкото същите не притежават обратно действие. Наличието на съдебна практика на ВКС по въпроса, с която обжалваното въззивно решение е съобразено, изключва допускането на касационно обжалване на основанието по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, в каквато насока са задължителните постановки на ОСГТК в ТР/1/2010 на ВКС по въпросите на касационното производство. С оглед на това втората част от въпроса не се явява от значение за спора.

Третият обобщен въпрос е изцяло по правилността на произнасянето на съда въз основа на конкретните специфични за спора факти, която не е предмет на преценка във фазата на произнасяне от ВКС по допускане на касационно обжалване, т.е. -по чл.288 ГПК, а не по чл.281 ГПК, поради което и така формулираният въпрос не отговаря на общия критерий за допускане на касация, съгласно чл.280 ал.1 ГПК.

Относно позоваването на очевидна неправилност, съгласно чл.280 ал.2 изр. 3 ГПК, по отношение на приетото от въззивния съд за дължимо и справедливо по размер обезщетение, с оглед изискването за особено близка връзка с починалия и критериите за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, следва да се има в предвид следното:

За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в чл.280 ал.2 ГПК е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал груби нарушения на съдопроизводствените правила и явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая, наведените оплаквания предполагат именно провеждането на нов анализ и преценка на установените от инстанциите по същество факти и събраните доказателства, поради което не е налице и това основание за допускане на касационно обжалване.

От изложеното следва, че жалбоподателят не е не е обосновал основание за допускане до касация.

По отношение на разноските:

Разноски в полза на ответника не се дължат, поради липсата на такива. С оглед изложеното, съдът