Определение № 1972 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2567/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В., със съдебен адрес - [населено място], приподписана от особения му представител адвокат М. Т., срещу определение №1234/05.05.2023 г. по ч.гр.д. № 804/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане № 2803/09.03.2023 г. по гр.д.№ 2788/2022 г. на Бургаския районен съд. Изложени са твърдения, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, но няма посочени никакви правни въпроси. Ответникът по частната касационна жалба ГД „Изпълнение на наказанията“, [населено място], не е заявил становище. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е върната въззивната жалба на Г. В. В., вх.№ 9211/08.03.2023 г., подадена срещу решение № 1781/09.08.2022 год. по гр.д.№ 2788/2022 г. на Бургаския районен съд. Приел е, че районният съд е постановил крайния си съдебен акт - решение № 1781/09.08.2022 г. по гр.д.№ 2788/2022 год. на Бургаския районен съд и връчването му е извършено чрез процесуалния представител – адв. М. Т., която е получила препис от решението на 23.08.2022 г. Връчването на решението на процесуалния представител на ищеца на 23.08.2022 г. е редовно съгласно чл.45 ГПК, като от този момент е започнал да тече срокът за въззивно обжалване. В срока за обжалване, по пощата, на 07.09.2022 г. от името на ищеца е депозирана въззивна жалба вх.№32306/09.09.2022 г. по описа на БРС, чрез процесуалния представител адв. М. Т.. Образуваното в.гр.д.№ 1698/2022 г.на Бургаския окръжен съд, към момента е приключило с решение №353/02.03.2023 год. Процесуалните действия от името на ищеца по делото са извършени от неговия процесуален представител, като адв. Т. е била надлежно уведомена за решението на въззивния съд на 17.03.2023 г. На същата дата адв. Т. е депозирала молба до Бургаския окръжен съд с искане решението да бъде изпратено лично на ищеца, като е посочила, че към момента той изтърпява наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора в [населено място]. С писмо, изпратено по пощата на 11.04.2023 г., ищецът е заявил пред въззивния съд желанието си да му бъде изпратено решението в затвора в [населено място], като с разпореждане №1405/24.04.2023 г. въззивният съд е разпоредил лично връчване на решението на ищеца, но е посочил, че съгласно чл.95, ал.1, вр. чл.45 ГПК решението вече е било редовно връчено на процесуалния представител адв. Т. на 17.03.2023 г. Частният жалбоподател в качеството на ищец е поискал по надлежния ред предоставяне на правна помощ, като такава му е била предоставена изцяло по правилата на Закона за правната помощ. В случая правната помощ е била за процесуално представителство на ищеца по делото и е реално осъществена от адв. М. Т. в двете съдебни инстанции. Тъй като назначаването на процесуален представител е извършено от съда, използваните понятия „особено представителство“ и „служебен защитник“ не са некоректни, като не променят правната същност на защитата като такава по чл.94 и сл. от ГПК, вр. чл.21, т.2 от ЗПП. По правилата на ГПК за процесуалното представителство и съгласно чл.45 от ГПК, връчването на надлежния процесуален представител се смята за лично връчване, поради което неправилно се твърди в частната жалба, че връчването на решението постановено от първата инстанция е извършено на 28.02.2023 г. Връчването на първоинстанционното решение е било извършено при спазване на правилата на ГПК – чл.45 ГПК вр. чл.94 и сл. ГПК на назначения от съда по реда на ЗПП процесуален представител, поради което срокът за въззивно обжалване е започнал да тече считано от 23.08.2022 г., а не от момента, посочен от ищеца – 28.02.2023 г. Ето защо без значение за срока за въззивно обжалване се явява последващото лично връчване на решението на ищеца. Това връчване има само уведомителен характер и не дерогира правилата относно началния момент, от който започва да тече срокът за обжалване. Дори при заявеното от страната желание за лично връчване на съдебните актове, при неосъществен надлежен отказ от адвокатска защита, срокът за въззивно обжалване започва да тече от първото редовно уведомяване, а то в случая е извършено чрез адвоката определен да осъществи процесуалното представителство на ищеца – адв. М. Т.. Адвокат Т. реално е осъществила процесуалното представителство, като в срок е депозирала въззивна жалба от името на ищеца, по която се е развило въззивно производство приключило със съдебно решение. След като по искане на ищеца му е назначен процесуален представител от съда и този процесуален представител е предприел необходимите действия за защита на правата на ищеца, неоснователно е възражението му за допуснати нарушения по чл.6 от ЕКПЧ. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като няма формулиран конкретен правен въпрос., поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, които в случая не са налице. Според дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното определение не може да бъде допуснато до касация. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.