Определение № 60345 от 07.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2060/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. В. против решение № 214/ 24.07.2020 г. по т.д. № 269/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение по т.д. № 136/ 2019 г. на Пазарджишки окръжен съд, за отхвърляне предявения от същия против ЗК „Лев Инс„ АД иск, с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, за разликата над присъдените 7 000 лева и до размера на претендираната сума от 25 500 лева. Касаторът твърди неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл.52 ЗЗД, досежно приетия изключително занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 10.06.2018 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност„ на автомобилистите, автомобил. Сочат се несъобразени от въззивния съд, релевантни за определяне на справедлив размер на обезщетението, обстоятелства: 1/ наличието на множество травматични увреждания, едно от които – разкъсване на сухожилието на десния мускулус тибиалис постериор - представлява средна телесна повреда; 2/ същата телесна повреда е предпоставила хирургична интервенция със спинална анестезия, която е изключително болезнена; 3/ травмата трайно е затруднила движението на десния долен крайник за период от 4 месеца, съответно довела до нетрудоспособност на ищеца за същия срок; 4/ намален обем и болезнени движения на увредената става след сваляне на гипсовата имобилизация – цитира СМЕ, според която „ постоперативните сраствания на сухожилието с околните меки тъкани и в костно-фиброзния канал ограничават движенията в глезенната става и предизвикват болка при опит за движение, което обуславя и по-продължителен период на физиолечение”; 5/ продължителният период на рехабилитация – 6 курса със 120 физиотерапевтични процедури, за възстановяване обема на ставата; 6/ болките и страданията, търпими от кръвонасяданията в гърба / дясна мишница / и охлузванията по лявата ръка. Касаторът намира, че от заключението на вещото лице и нормалната житейска логика е безспорно изводимо, че увредата е лишила пострадалия от възможността да се обслужва сам за продължителен период от време, както и наложила ползването на помощни средства за придвижване. Не е отчетена, според страната, мускулната хипертрофия на крайника, за което касаторът се основава на отговора на 15 въпрос от СМЕ. Цитира съдебна практика на долустоящи инстанции, за присъждане на значително по-високи от присъденото му обезщетения, за сходни увреди. Ответната страна - ЗК „Лев Инс„ АД – не е депозирала становище. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът Е. В. е предявил иск за обезщетяване на неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 10.06.2018 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, автомобил, в размер на 25 500 лева. Сочи да е претърпял следните увреди: разкъсване на сухожилието на мускул тибиалис постериор, наложило оперативно възстановяване и имобилизация / средна телесна повреда по смисъла на чл.129 НК /, разкъсно-контузна рана на главата, кръвонасядания по гърба, охлузвания по лява ръка. В исковата молба се сочи, че имобилизацията на крайника е предпоставила постелъчен режим и затруднения в ежедневното обслужване „за известно време„. Посочено е придвижване с патерици за период от 3 месеца, вкл. след свалянето на гипса. Акцентира се на търпими болки от травмата на оперирания крайник, довели до употреба на болкоуспокояващи и дори приспивателни, неотшумели и до момента и провокиращи се от температурни амплитуди. Като най-тежка се сочи понесената психологическа травма, с негативен ефект върху физиката, емоциите, умствената концентрация, адаптацията и справянето на ищеца в различни ситуации. Твърди се посттравматично разстройство, превърнало ищеца от контактен и жизнен, в затворен и необщителен човек, страхуващ се от управление и дори придвижване с МПС. Акцентира се на потиснатост от факта, че увредата ограничава ищеца във физически натоварвания, което не му позволява да извършва редица дейности, вкл. с цел осигуряване прехрана на семейството. Сочат се назначени физиотерапевтични процедури в периода 20.07.2018 г. – 14.09.2018 г., чийто брой и продължителност сами по себе си свидетелстват за тежестта на понесената травма и трудното й преодоляване, като се твърди и болезненост на самия рехабилитационен процес. С определение в с.з. от 22.11.2019 г. по първоинстанционното дело, предвид заявления на ищеца в допълнителната искова молба, по повод възражението за съпричиняване, направено от ответника – поради непоставена от пострадалия предпазна каска към момента на ПТП – е прието за безспорно, че ищецът не е претърпял увреди на главата и шията, в причинност с процесното ПТП. Вредите и търпимите от тях болки и страдания са доказвани с медицинска документация и съдемномедицинска експертиза. Не са разпитани свидетели за същите. Първоинстанционният съд е приел за установено от доказателствата, че в резултат на ПТП ищецът е получил разкъсно-контузна рана в областта на дясната глезенна става, с разкъсване на сухожилието, което е наложило оперативното му възстановяване и гипсова имобилизация за срок от 4 седмици. Приема за установен период на рехабилитация от 10.06.2018 г. до 30.09.2018 г.. / около 120 процедури /, по време на който ищецът е бил неработоспособен, предвид ограничение в движенията, с оглед посоченото от СМЕ постоперативно срастване на сухожилието с околните меки тъкани и в костно-фиброзния канал, което вещото лице свързва с неминуема болка при опит за движение. Коментирана и съобразена е оперативната интервенция под локална анестезия, придвижването на пострадалия с бастун след сваляне на гипсовата имобилизация, потвърдената от вещото лице неработоспособност на ищеца за периода на рехабилитацията, а също и факта, че при този вид мекотъканни травми не би следвало ищецът да изпитва болки при промяна на метеорологичните условия и температурни амплитуди, както и че получената от обездвижването на подбедрицата минимална мускулна хипотрофия се възстановява в кратки срокове, като конкретният лечебно-възстановителен процес е в рамките на нормалните. Търпими болки и страдания от повърхностната рана на главата и охлузванията по тялото и ръката изобщо не са коментирани. По начало, първоинстанционният съд е счел, че претендираното обезщетение кореспондира на болки и страдания над обичайните за съответното увреждане, каквито не са установени по делото, поради което и обезщетението е присъдено в размер на 7 000 лева. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, обжалвано единствено от ищеца. Във въззивната си жалба същият се позовава на несъобразени от въззивния съд обстоятелства, посочени идентично и в настоящата му касационна жалба. Съдът е акцентирал на липсата на гласни доказателства за установяване на търпимите от ищеца болки и страдания и на изводими за същите факти единствено от заключението на съдебно- медицинската експертиза. В същото, обаче, липсват изводи за претърпяна от ищеца каквато и да било, още по-малко тежка психологическа травма. Съдът не намира установими от доказателствата данни за лечебно-възстановителен процес, протекъл с усложнения и извън нормалната за този вид травма продължителност. Потвърждавайки обстоятелствата, приети и от първоинстанционния съд за обусловили присъдения размер от 7 000 лева – въззивният съд е счел, че следва да бъдат възмездени обичайни за този тип увреждане болки и страдания. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен иск срещу застраховател ?; 2/ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4/1968 г.; 3/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ?;4/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост„, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания ? – и трита въпроса обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4/1968 г. и решенията по т.д.№ 486/2012 г. на ІІ т.о. и по т.д.№ 2998/2013г. на І т.о. на ВКС; 6/ Длъжен ли е съдът да търси „ точен паричен еквивалент „ на претърпените морални вреди и длъжен ли е да намери „ справедлив еквивалент„ на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза, поради противоречие с ППВС № 4/1968 г. и решението по т.д.№ 708/2009 г.на ІІ т.о. на ВКС; 7/ Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерни с търпимите морални вреди и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост ? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4/1968 г.- и решението по т.д.№ 1948/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС; 8/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, изложения и възражения на страните във въззивната жалба, които са от значение за формулиране на решаващата му воля и да изложи мотиви ? и 9 / Въззивният съд следва ли да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички други допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и следва ли да приеме за безспорно установени обстоятелствата, които не са въведени с възражения на страните ? – и двата въпроса обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ТР № 1 8 2014 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решенията по т.д.№1245/2013г. на І т.о., т.д.№ 674/2014 г. на ІІ т.о., т.д.№ 3734/2013 г. на І т.о. и т.д.№ 1544/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС. Петият от формулираните въпроси е неотносим към решаващите мотиви на съда и по начало – към обстоятелствената част на иска, която не обвързва „несвоевременното„ и „неочаквано„ настъпване на увреждането / характеристика, обичайно коментирана в случай на смърт и с оглед възрастта на пострадалия и стоящите пред него житейски перспективи, с лишаване от които близките на същия,претендиращи вреди, обуславят болки и страдания / с конкретни психологически сътресения или емоционални изживявания на ищеца. Като невъведено в предмета на спора, соченото обстоятелство не е било и в обхвата на дължимото от съда произнасяне. Поради това, въпросът не удовлетворява изискването за правен. Седмият от въпросите също не отговаря на изискването за правен такъв, съгласно задължителните указания в т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не касае конкретен аспект от решаващите мотиви на въззивното решение, а възпроизвежда личната оценка на касатора относно несправедливия размер на присъденото му обезщетение. Въпроси от 1 до 4 и 6 вкл. могат да бъдат обобщени до въпроса за „ принципите за прилагане критерия за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД „, формално релевантен за изхода по конкретния спор и с това установяващ общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Не се установява допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в сочената от касатора хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, предвид противоречие със задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 год. и цитираните касационни съдебни решения, постановени в производство по чл.290 ГПК. В преобладаващата си част заявените в касационната жалба, като несъобразени от въззивния съд обстоятелства, при определяне размера на дължимото обезщетение, се явяват обективно недоказани от ищеца / понесена психологическа травма; съдържанието на търпимите болки и страдания от останалите – по същество повърхностни и леки увреждания, извън травмата на глезенната става – такива не са посочени и в самата искова молба, извън факта на получените наранявания от съответния вид; поставяна спинална анестезия и търпими от същата болки; съпътстващи продължителната рехабилитация болки и страдания с конкретна характеристика и интензитет; изпитвани от ищеца неудобства от ангажирането на чужда помощ за обслужване на ежедневни нужди и изобщо недоказаност на необходимост от и предоставяна такава, съобразявайки че още при изписването му на 13.06.2018 г. е препоръчано да се натоварват неимобилизираните стави; наличие на значителна хипотрофия и отражение на същата върху обема на движение на глезенната става – отречени от медицинската експертиза, доколкото вещото лице я квалифицира като минимална и преодолима в сравнително кратки срокове, без остатъчни последствия за обема на движенията; продължаващи болкови усещания при промяна на времето /. Въззивният съд изрично е посочил, че по отношение на останалите травми, извън тази на глезенната става, самият ищец в допълнителната искова молба, по повод възражението за съпричиняване, поради непоставена предпазна каска, като управлявал мотопед по време на ПТП, е отрекъл наранявания извън главата и шията, което обстоятелство е прието за безспорно между страните, с изрично определение на първоинстанционния съд. По отношение това процесуално действие на съда и неговата обоснованост, въззивната жалба не съдържа довод за неправилност, нито е въведен касационен такъв. В останалата им част установените увреди на глезенната става са съобразени от съда с обичайното съдържание на търпими болки и страдания - в рамките на общ възстановителен период от 4 месеца, само 4 седмици от който при поставена гипсова имобилизация, при недоказана, а и изначално незаявена продължителност на интензивни болкови усещания при движение, както и недоказана болезненост на действително многото рехабилитационни процедури. Временната нетрудоспособност – удостоверена надлежно само за 33 дни - с действителната си, заявена от вещото лице продължителност до края на м. септември 2018 г., би била от значение за претенция за обезщетяване на имуществени вреди – от неполучавано възнаграждение за срока на нетрудоспособността. Извън болки и страдания от предпоставящите я увреди, нетрудоспособността е заявена в относимост към претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди, с оглед изпитвани от ищеца притеснения за затруднената прехрана на семейството. Доказателства за такива,обаче, също не са събрани, а липсва основание да се презумират. Следователно, спрямо така проведеното доказване, определеният размер не се явява драстично занижен, поради което въззивното решение не се явява в несъответствие със задължителните указания, залегнали в ППВС № 4/1968 год.: за обосноваване прилагането на критерия за справедливост с всички относими към определянето на размера на обезщетението елементи и мотивиране на решението в аспект на комплексната им преценка, н о като се държи сметка за действително заявените и доказани в производството факти и обстоятелства. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение