Определение № 402 от 27.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1693/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Л. Ц. И., чрез адв. А. К., касационна жалба срещу решение № 1380 от 25.11.2019 г. по в.гр.д.№ 2264/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2717 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 16495/2018 г. на Пловдивски районен съд, с което е уважен предявеният от И. П. К. против Л. Ц. И. иск с правно основание чл. 56 ЗН, като е унищожен по отношение на И. П. К. извършеният от Л. Ц. И. отказ от наследство, останало от покойния й баща Ц. Н. И., починал на 25.08.2018 г., вписан в особената книга на Районен съд–Провадия под № 639/2018 г. с определение № 9558/27.09.2018 г. по ч.гр.д.№ 15285/2018 г. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 154 ГПК, при необоснованост на извода, че ответницата не притежава друго имущество, от което ищецът би могъл да се удовлетвори, и в нарушение на чл. 56 ЗН. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба И. П. К., в депозиран отговор, изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за правилност на същото. Претендира присъждане на разноските, направени в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: По делото е установено, че към 5. 08. 2012 г. (когато банката - взискател в изпълнителното производство е представила пред съдебния изпълнител молба с доказателства за пълно погасяване на дълга на кредитополучателя П. С. от поръчителя И. К.) ищецът е бил кредитор на ответницата, с право на парично вземане, основаващо се на чл. 145 ЗЗД. Вземането е възникнало след извършено от И. П. К. плащане към „Банка ДСК“ ЕАД на сумата 9515, 99 лв., дължима по договор за банков кредит, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и П. П. С., с поръчители И. П. К. и Л. Ц. И., за която сума е бил издаден изпълнителен лист на 28. 02. 2008 г., в полза на банката, срещу кредитополучателя П. С. и поръчителите И. К. и Л. И., и тримата осъдени при условията на солидарност. За принудително събиране на дължимата по изпълнителния лист сума е било образувано изпълнително дело № 00196/2008 г. по описа на ЧСИ А. А., с взискател „Банка ДСК“ АД и длъжници П. С., И. К. и Л. И., а след плащане на дължимите на банката суми от И. К., последният се е суброгирал в правата на банката, на 4. 10. 2012 г. е направил искане да се зачетат правата му по чл. 429, ал. 1 ГПК и изпълнителното дело е продължило с него, като взискател, и с длъжници П. С. и Л. Ц.. На 5. 10. 2018 г. длъжникът Л. И. е представила в изпълнителното производство заявление, с приложено съдебно удостоверение, издадено от РС-Пловдив по ч. гр. д. № 15285/2018 г. І гр. състав, в уверение на това, че с определение № 9558/27.09.2018 г. по ч. гр. д. № 15285/2018 г., І гр. с., по описа на ПРС, е вписан в особената книга на съда, под № 636/2018 г., направен от същата отказ от наследството, останало от покойния й баща Ц. Н. И., починал на 25.08.2018 г. В заявлението е посочила, че не притежава недвижимо имущество, по отношение на което да бъдат предприети изпълнителни действия. Спорен по делото е бил въпросът притежава ли ответницата Л. И. имущество, от което ищецът да може да се удовлетвори. Въззивният съд е приел, че ищецът не би могъл да знае със сигурност какъв е активът на имуществото на неговия длъжник, за да може по категоричен начин да докаже пред съда, че е недостатъчен. Затова, от страна на същия е достатъчно да се твърди отрицателният факт – невъзможност за удовлетворяване от имуществото на длъжника. Ответникът би могъл да възрази, че притежава достатъчно имущество за удовлетворяване на кредитора и, ако въведе такива твърдения, негова е тежестта да ги установи пред съда. Дори при уважен иск по чл. 56 ЗН, в рамките на самия изпълнителен процес длъжникът би могъл да направи избор кое от имуществата си да предложи за удовлетворяване на кредитора (т.е., при наличие на достатъчно друго имущество, изпълнението може да се насочи върху него, а не, непременно, върху наследственото имущество по унищожения спрямо кредитора отказ от наследство). Следва да се посочи, че горните изводи на въззивния съд съответстват напълно на приетото в решение № 1281 от 21.01.2009 г. по гр.д.№ 5578/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 489 от 22.04.2008 г. по гр.д.№ 2220/2007 г. на ВКС, V г.о. Въззивният съд е съобразил, че в случая ответницата нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство е въвела твърдения да притежава друго имущество, освен това, което би придобила по наследство, ако не бе направила отказ от наследство, достатъчно за удовлетворяване вземането на ищеца. По делото не са налице и доказателства, даващи основание за подобен извод, напротив - подаденото от нея заявление вх. № 2220/5. 10. 2018 г. по изпълнително дело № 196/1998 г. съдържа извънсъдебно признание, че не притежава недвижимо имущество, върху което да бъдат предприети изпълнителни действия; издаденото от съдебния изпълнител удостоверение също съдържа данни, че към 25. 08. 2018 г. - смъртта на наследодателя на ответницата, последната не е имала друго имущество, освен придобитото по наследство. Затова съдът е приел, че въпреки неточното разпределение на доказателствената тежест в обявения за окончателен проекто-доклад по делото, извършен с определение от 08. 05. 2019 г. (“В тежест на ищеца е да установи качеството си на кредитор спрямо ответника, извършването на отказ от наследство от ответника и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на длъжника. В тежест на ответника е да докаже твърдения, опровергаващи фактите, изложени от ищеца”), това нарушение не променя крайния извод за основателност на иска. Предвид процесуалното поведение на ответницата (неподаване отговор на исковата молба, невъвеждане в първоинстанционното или въззивното производство на твърдение за наличие на имущество достатъчно да удовлетвори вземането на ищеца към нея) и предвид обстоятелството, че доказателствената тежест на ответницата е определена прецизно, допуснатото нарушение не се е отразило на правилността на решението. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следния въпрос: ,,Когато с доклада по делото съдът е възложил тежестта за доказване относно наличието/липсата на определено обстоятелство на едната страна по делото, възможно ли е в съдебното решение да се позове на пасивността на другата страна при доказване на същото обстоятелство” – с твърдения, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по така поставения въпрос. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, поставеният от жалбоподателя материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело. В настоящия случай поставеният въпрос би бил от значение за изхода на делото, ако ответницата бе въвела твърдение, че притежава и друго имущество достатъчно да удовлетвори ищеца. Ответницата, обаче, нито е оспорила твърдението на ищеца, че не притежава друго имущество, нито е оспорила извършеното от нея с молба вх. № 2220/5. 10. 2018 г. извънсъдебно признание, че не притежава друго недвижимо имущество, нито е въвела някакви твърдения, че притежава имущество (недвижимо или движимо) достатъчно за удовлетворение вземането на ищеца. Същата не е подала отговор на исковата молба, не е направила възражения и твърдения в горния смисъл до приключване на първоинстанционното производство и след това - с въззивната жалба или в хода на въззивното производство. И в касационното производство не твърди да притежава имущество достатъчно за принудително събиране вземането на ищеца. Искът по чл.56 ЗН е уважен от двете инстанции не защото ответницата не е доказала посочения от ищеца още с исковата молба отрицателен факт – непритежание на друго имущество достатъчно за удовлетворяване вземането му, а заради липса както на въведени по делото твърдения ответницата да притежава достатъчно друго имущество за удовлетворяване вземането на кредитора, така и на доказателства, съдържащи индиция за наличие на такова имущество. На следващо място, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице тогава, когато разрешаването на поставения въпрос би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, тъй като е неправилна или несъответна на променено законодателство и/или обществени условия, както и при наличие на непълнота, неяснота или противоречие в закона, създаващо предпоставки за нееднаквото му тълкуване и прилагане (ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009г. на ОГТК на ВКС, т.4). В случая разпоредбите на чл. 154, ал.1 ГПК, чл.146 ГПК, чл. 269 ГПК са ясни, разбираеми, недвусмислени и във връзка с тълкуването и прилагането им е формирана практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения, постановени при действието на настоящия и отменения ГПК (ТР № 1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 92 от 09.07.2015г. по гр.д.№ 7177/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 670/15.11.2010 г. по гр. д. № 695/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 724/30.11.2010 г. по гр. д. № 507/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 25 от 27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 127 от 20.12.2016 г. по търг.д.№ 1907/2015 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.). Така създадената практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се посочи, че изложените от въззивния съд съображения, че при предявен иск с правно основание чл.56 ЗН в тежест на ответника е да установи наличието на достатъчно имущество за удовлетворяване на кредитора, ако твърди наличие на такова, съответстват на трайно установената практика на ВКС за разпределение на доказателствената тежест при този иск, обективирана в решение № 1281 от 21.01.2009 г. по гр.д.№ 5578/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 489 от 22.04.2008 г. по гр.д.№ 2220/2007 г. на ВКС, V г.о. и др. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателката Л. Ц. И. следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ответника по касационната жалба И. П. К. сумата 1000 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 139621/1. 06. 2020 г. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,