Определение № 567 от 24.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2703/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 19140 от 15.12.2014 г. по в. гр. д. № 12370/2010 г. на Софийския градски съд е отменено решение от 16.03.2010 г. по гр. д. № 11810/2007 г. на Софийския районен съд, вместо което е признато на основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ правото на възстановяване на наследниците на С. Т., Т. Р., А. Т., И. П., Т. С., Ф. М., Х. Д., Ране Б., Г. Р., С. А., Х. П., П. В., С. В., Коте Т., Й. Т., Т. П., М. С. и Коте С. върху земеделски земи и гори с обща площ 12500 декара, находящи се в землището на [населено място], при общи граници според описанието, дадено в продавателен запис от 22.03.1900 г.

Въззивният съд е приел, че обжалваното решение на първата инстанция е валидно и процесуално допустимо, тъй като недвижимите имоти не били заявени за възстановяване пред поземлената комисия в сроковете по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ. От свидетелските показания на св.С. и К. се установявало, че имотите имали характер на земеделски земи и гори и били внесени в блок на ТКЗС в периода 1957-1958г. Правото си на собственост ищците извеждали от представен продавателен запис от 1900 г., с който техните наследодатели придобили имота. Същият е ценен от въззивния съд съобразно нормата на чл. 219 ЗЗД/отм./, във вр. със Закона за урегулиране неоформените с нотариални актове покупко-продажби на недвижими имоти /обн. ДВ, бр. 85 от 19.07.1920г. и отменен 26.02.1951г./, като е прието, че е породил транслативен ефект и следва да бъде зачетен като установяващ правата на наследодателите на ищците по отношение на процесните имоти към момента на обобществяване на земята. Наличието на тези предпоставки обуславяло възникването на правото на възстановяване на собствеността върху имота в полза на ищците.

С решение № 3494 от 19.05.2015 г. по в. гр. д. № 12370/2010 г. на Софийски градски съд е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното въззивно решение, като е заличено от диспозитива допуснатото повторение при изписване на имената на част от ищците и е оставено без уважение искането за допълване на диспозитива с посочване на наследниците на С. Н. /Н./ П.. Въззивният съд е приел, че искането за допълване на решението е неоснователно. В съдържанието на диспозитива на първоинстанционното решение наследниците също не били посочени и това следвало да бъде отстранено по пътя на допълване на решението, но доколкото това не било сторено, възможността да бъде отправено подобно искане пред въззивната инстанция била преклудирана. Пропускът не би могъл да се отстрани с допълване на въззивното решение, тъй като въззивният съд ще се произнесе за пръв път по искане, по което е компетентен първоинстанционният съд, което ще доведе до нарушаване на принципа за триинстанционност.

Касационна жалба срещу основното въззивно решение е подадена от Столична община.

Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно е приел, че няма постъпили заявления за реституиране на имотите. В отправеното от него запитване до ОСЗ „ П.“ имотът не бил конкретизиран по площ и граници към релевантния момент, а същият бил разделен на шест позиции, които не били налични в топонимиката на [населено място], което довело до опорочаване на удостоверяването и го направило негодно да установи релевантните за спора факти. Поддържа, че в удостоверение № 15/08.03.2012г. на кметство на [населено място] фигурирали част от ищците като заявители за реституция, на които били възстановени част от претендираните имоти, въз основа на емлячни книги и инвентарни книги, поради което същите са загубили правата си по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ и предявеният иск се явява недопустим. Релевантен документ в това производство са използваните емлячни регистри, които в пълнота отразявали разпределението на имотите, техните граници и вид към момента на обобществяване на земята, а не продавателният запис, тъй като през периода от 60 години след издаването му до обобществяването е налична и приложима придобивна давност, обуславяща промяна в собствеността. Не се установило, съобразно уговореното в продавателния запис, купувачите да са заплатили четирите вноски, след който момент собствеността върху имотите щяла да премине върху тях. Същевременно мировият съдия от П., извършил удостоверяването, не е разполагал с териториална компетентност за това, тъй като недвижимите имоти се намирали в района на друг съд. Жалбоподателят навежда доводи за необоснованост на изводите на съда за площта и разположението на имотите, тъй като никъде в продавалния запис не били посочени 12 500 декара. Не ставало ясно и как е определено местонахождението им именно в землището на [населено място], което се обособило като такова едва през 1955 г. Описан бил един имот „чифлик“ с граница землищата на с Плана и [населено място], което било недопустимо при сегашното териториално деление. От свидетелските показания също ставало ясно, че „чифлик“ не е съществувал в землището на [населено място], както неправилно е приел въззивния съд. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на установителния иск.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 по въпроса:

1. Кои са предпоставките за признаване правото на възстановяване по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ и чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ.

Поддържа се и основанието на чл. 280, ал.1, т 3 ГПК по въпроса:

2. Обвързана ли е със срок и какъв годността на договор за покупко-продажба на земя за установяване на правото на собственост, изготвен значителен период преди образуването на ТКЗС.

Ответниците в производството /ищци в процеса/ оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до разглеждане по същество.

Касационна жалба срещу въззивното решение № 3494 от 19.05.2015 г. по в. гр. д. № 12370/2010 г., в частта му, с която е оставено без уважение искането за допълване на решението, е подадена от адв.Х. П., като пълномощник на Н. А. В., съобразно уточняваща молба вх.№11694/23.11.2016 г. Той счита, че наследниците на С. Н. /Н./ П. следва да фигурират в диспозитива на въззивното решение. Жалбоподателят счита, че въззивният съд не е бил сезиран с искане за допълване на решението, а с такова за поправка на ОФГ. Когато съдът формирал воля за основателност на предявения иск изцяло по причина на доказване правото на собственост на ищците, пропускането на името на един от тях в диспозитива на решението представлявало очевидна фактическа грешка. Заявените претенции не са разгледани самостоятелно, а общо, като идентични, основани на едни и същи факти и произвеждащи еднакви правни последици. Формираният краен извод касаел всички лица, взели участие в производството като главни страни. Освен това счита, че като другари в производството по касационната жалба, следвало да се включат и останалите наследници на С. П., изброени в молбата от 23.11.2016г.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 по въпроса дали пропускането на името на един от ищците или ответниците представлява очевидна фактическа грешка или непълнота на решението, когато формираната от съда воля е по отношение на всички участващи лица.

Ответната страна в производството - Столична община изразява, становище за неоснователност на жалбата и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

По касационната жалба на Столична община срещу решение №19140 от 15.12.2014 г. по в. гр. д. № 12370/2010 г. на СГС:

Поставените в изложението към касационната жалба въпроси са материалноправни. Преди да бъдат разгледани, следва да се прецени допустимостта на въззивното решение и именно това е решаващият процесуалноправен въпрос, по който следва да бъде допуснато служебно касационно обжалване, съобразно възможността, предвидена в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е свързан както със съмнението за нередовност на исковата молба, в която процесният имот и неговите собственици не са отразени съобразно положението, което са имали към момента на обобществяването, така и с липсата на данни за надлежна проверка за допустимостта на предявения иск, предвид отрицателната предпоставка на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ за пропускане на срока по ал.1 за подаване на заявления за възстановяване на собствеността на името на надлежните лица, които са били собственици към момента на обобществяването на земята. По тези въпроси следва да бъде допуснато касационно обжалване.

По жалбата срещу решение № 3494 от 19.05.2015 г. по в. гр. д. №12370/2010 г., в частта му, с която е оставено без уважение искането за допълване на основното решение:

Жалбата изхожда от лицето Н. А. В., което не е ищец, нито е било конституирано изрично като страна в хода на производството по делото. Доколкото обаче въззивният съд се е произнесъл по негова молба за допълване на постановеното решение, по този начин той е придобил качеството на страна и съответно – подадената от него касационна жалба срещу постановеното в производството по чл.250 решение се явява процесуално допустима, като изхождаща от надлежна страна. Не следва обаче да се конституират като необходими другари останалите наследници на С. Н. П., тъй като те също не са ищци и не са били конституирани по никакъв начин в производството по делото.

Поставеният процесуалноправен въпрос е за това по какъв ред следва да се отстрани пропускът на съда да впише името на един от ищците в диспозитива на решението.

Преди да бъде даден отговор на този въпрос следва да се прецени допустимостта на постановеното решение, като по този въпрос ВКС може да допусне и служебно касационно обжалване, съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съмнение за допустимостта на решението възниква поради обстоятелството, че жалбоподателят Н. А. В. не е бил ищец по предявения иск, съответно – не е бил легитимиран да подава молба за допълване на въззивното решение или за отстраняване на очевидна фактическа грешка в него.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение