Определение № 2854 от 31.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1862/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. В. Б. срещу определение №356 от 12.06.2024 г. по в.ч.т.д.№275/2024 г. на АС Варна. С обжалваното определение е потвърдено определение №23 от 11.01.2024 г. по гр.д.№227/2022 г. на ОС Разград в частта, с която е оставено без уважение искането на Р. В. Б. за освобождаване от заплащане на държавна такса и за сума в размер на 464.20 лв. от общо дължимата държавна такса в размер на 928.39 лв. за въззивното производство, както и за освобождаване плащането на разноски в производството. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси: 1. Относно приложението на чл.83, ал.2 ГПК и извършването на преценка за наличие на основанията за освобождаване то държавна такса и разноски. 2. Какъв е обемът на преценката, дължима от съда относно възможността за заплащане на дължимите държавни такси при молба по чл.83, ал.2 ГПК, подадена при въззивно обжалване на съдебен акт, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, който е лишава от право да упражнява предоставените й по закон процесуални права. 3. Следва ли съдът да преценява основателността на искането по чл.83, ал.2 ГПК, когато е предявено по въззивна жалба срещу съдебен акт, само с оглед конкретното задължение за заплащане на държавна такса или съдебни разноски по делото или доколкото страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноските за цялото съдебно производство. 4. При прякото действие на правото на ЕС следва ли въззивният съд да разгледа жалбата по чл.83, ал.2 и чл.95 ГПК в две отделни производства, обуславящ критерий по разрешаването на които е общ, отнасящ се до материалното състояние на заявителя, обусловило невъзможността му да поеме разходите за адвокат, съдебни разноски и държавни такси по съдебното производство. 5. Следва ли да се заплащат две държавни такси по въззивна жалба, акумулирала в единната си цялост искането по чл.83, ал.2 и чл.95 ГПК, обусловено от общ критерий, явяващ се предпоставка за предявяването й, а именно невъзможността на молителя да поеме разходи за адвокат, държавна такса и съдебни разноски, поради затруднено материално състояние. 6. Точното транспониране на Директива 2003/8/ на ЕО и на Съвета от 27.01.2003 г., следва ли да бъде тълкувано по начин, който да включва в обхвата на молбата за правна помощ и молбата по чл.83, ал.2 ГПК, предвид това, че разрешаването им се подчинява на общ признак, отнасящ се до материалното състояние на заявителя, с цел допускането му до съд. Поддържа се, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо останалите – селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел според декларираните данни по делото, че молителката е с постоянно местоживеене в Република Италия, неомъжена е и не издържа непълнолетни деца, като притежаваното от нея единствено недвижимо имущество представлява 5/6 ид.ч. от апартамент от 110 кв.м. в [населено място], България, който е ипотекиран за обезпечаване на процесния договор за кредит, а за едногодишен период преди подаване на молбата доходът й е в средномесечен размер от 857 евро (до м. март 2023 г. вкл.), съответно от 1000 евро (в диапазон между 766.74 – 1239.42 евро), което съответства на месечен доход за покриване на минимален жизнен стандарт в Република Италия. Установил е, че са декларирани като разноски плащането на погасителни вноски по ипотечния кредит и покриването на разноски по настоящото дело (такси, депозит за експертизи, минимални адвокатски възнаграждения). При така декларираните фактически положения е счел, че ищцата не разполага с достатъчно финансови възможности да обезпечи заплащането на пълния размер на дължимата държавна такса за въззивно обжалване, като е осъществил съпоставка на получаваните доходи спрямо минималните стандарти на живот в Република Италия, където ищцата е установила трайно местоживеене. Изложил е съображения, че с оглед обжалваемия интерес, дължимата държавна такса за въззивно обжалване, от заплащане на която се иска освобождаване, възлиза съответно на 400 лв. по иска за съдебно установяване на недействителността на договора за кредит и на 528,39 лв. по осъдителния иск или общо 928.39 лв. Осъществявайки съвкупна преценка на всички установени обстоятелства от кръга на посочените в чл. 83, ал. 2, т. 1 – т. 7 ГПК – гражданско, здравословно и имуществено състояние, съпоставени с размера на дължимите държавни такси, е достигнал до извод, че молителката не разполага с достатъчно средства за заплащане на пълния размер от дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 928.39 лв., което обуславя извод за наличие на предпоставките на чл.83 ал.2 ГПК за частично освобождаване от заплащането на държавна такса за въззивно обжалване. В този смисъл е намерил, че искането за освобождаване от държавна такса следва да бъде частично уважено, като молителката следва да бъде освободени от заплащането на 50% от дължимата държавна такса или до сумата от 464.20 лв., а разликата над горепосочената Ѕ до 928.39 лв. и разноските по делото, искането следва да бъде отхвърлено (при съобразяване, че вече е внесен размер от 191.20 лв., с която сума се редуцира дължимата Ѕ от държавната такса за въззивно обжалване). Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Първите три от поставените от частния касатор въпроси се свеждат до въпроса - за извършваната от съда преценка по чл.83, ал.2 ГПК за наличие на предпоставките за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса и разноски /общо материално състояние на молителя и на останалите относими обстоятелства/. По отношение на този въпрос, макар и обусловил решаващата воля на въззивния съд, не се установява поддържаното от частния касатор селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно константната практика на ВКС по молбата по чл.83, ал.2 от ГПК съдът следва да съпостави размерът на дължимата държавна такса с общото материално състояние на молителя и останалите относими обстоятелства, като съдът не следва да подхожда формално при преценката за освобождаване от държавна такса и разноски, извършвана на основание примерно изброени критерии: доходи, имуществено състояние, установено с декларация /преценката на което не може да се основава на предположения за възможността за реализиране на доход/, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст, разходи и др. Тази преценката е винаги конкретна и следва да е съобразена с комплексната оценка на данните по делото за материалните възможности на молителя, като от задължението за внасяне на такси и разноски се освобождават само физически лица, които нямат достатъчно средства да ги заплатят, т. е. нямат имущество и доходи над необходимите средства за издръжката им. Когато с оглед декларираните имущество, семейно положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възраст и всички други обстоятелства, обуславящи възможността да се поемат съдебни разноски, се установи, че лицето притежава доходи и имущество, което може да бъде осребрено или да послужи като обезпечение за отпускане на кредит, съдът не може да признае, че това лице няма достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса. В процесния случай въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираната практика, като отговаряйки на всички доводи на жалбоподателя е приел, че съвкупната преценка на установените по делото данни, води до извод, че молителят разполага с достатъчно имущество, което да му позволи да отдели необходимите средства за заплащане на сумата от 464.20 лв., представляваща половината от дължимата държавна такса и който размер не е изключително висок. Т.е. изводът за имущественото състояние е направен въз основа на установените по делото, въз основа на събраните доказателства /очевидно счетени за достатъчни за установяване на имуществото на молителя и за възможността последния да реализира достатъчен за заплащане на дължимите по делото държавна такса и разноски, доход/, данни. Останалите формулирани от частния касатор въпроси не са обусловили правната воля на въззивния съд. С тези въпроси по същество се изразява несъгласие с постановения с определение №248 от 15.04.2024 г. по в.ч.т.д.№93/2024 г. на АС Варна правен резултат – потвърждаване на първоинстанционно определение, с което е оставено без уважение искането на Р. В. Б. по чл.95 ГПК за предоставяне на правна помощ (което не е предмет на преценка в настоящето производство). В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по въпроси четвърти, пети и шести също не може да бъде допуснато. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,