Определение № 50636 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 463/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника С. К. в качеството на едноличен търговец ЕТ „Лесопродукт – С. К.“ срещу въззивно решение на Софийски окръжен съд.

Ищецът Община Самоков оспорва жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответника въззивният съд, след като частично е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил частично предявените от Община Самоков искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е потвърдил решението в частите, с които:

• ответникът е осъден да заплати на ищеца: на основание чл. 79, ал. 1, пр. ЗЗД сумите 25 711,72 лв., вкл. ДДС, и 16 241,92 лв., вкл. ДДС, представляваща неплатена цена на добита и извозена дървесина по договори за предоставяне на сечище, заедно със законната лихва, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите 3156,54 лв. и 1993,97 лв. обезщетения за забава в размер на законната лихва върху двете главници;

• отхвърлено е възражението за прихващане със сумата 27 013,05 лв. насрещни вземания за внесени по договорите гаранции за добро изпълнение, неплатено възнаграждение по договор за услуга (сеч и извозване на дървесина) и авансова вноска за материали;

• отхвърлен е предявеният насрещен иск по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 7700 лв. обезщетение по договор за ремонт на горски път и мост.

Решението е обжалвано от ищеца в посочените части, с които са уважени първоначалните искове и са отхвърлени възраженията за прихващане и насрещният иск.

Крайния извод за частична основателност на първоначалните искове в уважените размери въззивният съд е основал на приетите за установени обстоятелства, че страните са сключили процесните договори, с които ищецът е предоставил на ответника сечища с маркирана дървесина с правото да я добие и извози срещу насрещно задължение да заплати уговорената цена. Съобразно установените количества добита и извозена дървесина и с оглед извършените от ищеца плащания, респ. липсата на доказателства за такива относно разликата, съдът е приел, че по първия договор неплатеният остатък от цената е в размер на 25 711,72 лв., а по втория – 16 241,92 лв. Приел е също, че с оглед уговорените авансови плащания ответникът е изпаднал в забава по отношение на задължението си за заплащане на цената, поради което дължи и обезщетение за забава, частично погасено по давност въз основа на предявеното възражение на ответника за времето до 04.07.2013 г. (до началото на тригодишния период, предхождащ предявяването на исковете). Възражението за погасителна давност по отношение на главните вземания е намерил за неоснователно по съображение, че съгласно уговореното действителният обем на добитата и подлежаща на заплащане дървесина се установява с освидетелстването на сечищата, от когато става изискуемо и вземането за заплащане на цената, независимо от уговорените авансови плащания, а в конкретния случай освидетелстването е било извършено в рамките на 5-годишния период, предхождащ предявяването на исковете.

За да намери за неоснователни възраженията за прихващане, въззивният съд е приел, че първата група от претендираните насрещни вземания – тези за внесени по двата договора гаранции за добро изпълнение – не са изискуеми, доколкото съгласно предвиденото в договорите гаранцията подлежи на връщане след освидетелстване на всички сечища със съставяне на констативни протоколи, изготвяне на отчет за изпълнението на договора от страна на лесничейството и заплащане на дължимите по договора суми, а именно последното не е изпълнено от страна на ответника. По второто насрещно вземане – за възнаграждение по отделен договор между страните за извършване на услугата сеч и извозване на дървесина – съдът е приел, че такова не се установява предвид липсата на доказателства за уговорен размер на такова възнаграждение и за извършването на услугата. За третото насрещно вземане – авансова вноска за материали – съдът е намерил за недоказано тази сума да подлежи на възстановяване, включително с оглед липсата на доказателства тази авансова вноска да е свързана с процесните договори, доколкото внасянето на сумата е било извършено преди сключването им.

Насрещния иск въззивният съд е намерил за неоснователен по съображенията, че не е доказано между страните да е бил сключен твърдяният договор, с който ищецът да е възложил на ответника извършването на ремонт на горски път и мост срещу задължение за приспадане на извършените за това разходи от цената по договора за предоставяне на сечище.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и решавани противоречиво от съдилищата, а именно:

1) въпрос по чл. 200 ЗЗД – кога се извършва плащането на стоката и от кога почва да тече погасителната давност за това плащане; погасени ли са всички вземания на Община Самоков по давност;

2) следва ли да бъде признато договорно задължение за ремонт на горски път за сумата от 7700 лв., след като общината не се е противопоставила по неформален договор и е потвърдила същия по този начин – чл. 292 ТЗ; налице ли е неоснователно обогатяване в този случай на Община Самоков;

3) въпрос по чл. 103 ЗЗД – следва ли да бъде извършено прихващане на суми, след като има искане от страна на ответника за справка в общинското лесничейство за прихващане на суми, което обаче е било отказано;

4) въпрос, касаещ извършване на прихващане на суми за получени трупи и извършен добив от ответника, който не му е заплатен – след отказ на общинското лесничейство за извършване на справка и прихващане на суми;

5) въпрос, касаещ призоваване като свидетел на управителя на общинското лесничейство – следвало ли е същият да бъде призован и разпитан за извършен от ответника и неплатен добив и направения ремонт на горски път при форсмажорни обстоятелства и следва ли за това да има писмен договор.

Преди всичко следва да се отбележи, че твърденията за противоречиво решавани от съдилищата въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Освен че конкретни твърдения за противоречива практика на съдилищата не са изложени, това основание за допускане на касационно обжалване е отменено с изменението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с § 14 ЗИДГПК (ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.).

Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е от правно естество съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК. Кога се извършва плащането на стоката е фактически въпрос, чийто отговор зависи във всеки отделен случай от уговореното в договора, респ. от липсата на уговорка за това. В разглеждания случай изискуемостта на главните вземания като момент от значение за началото на погасителната давност е приета от въззивния съд с оглед уговорения в договорите момент на окончателно определяне на дължимата цена по реда на чл. 2.6, което е изцяло фактически, а не правен, въпрос, основаващ се на конкретното съдържание на договора.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос, доколкото същият не съответства на решаващите изводи на въззивния съд, свеждащи се до недоказаност на твърдяния договор, а не основани на мълчаливо приемане съгласно чл. 292 ТЗ, въпрос за каквото по делото не е поставян и не е обсъждан.

Третият и четвъртият въпрос също не са обсъждани от въззивния съд, съответно не се явяват обусловили правните му изводи за неоснователност на възраженията за прихващане, обосновани с неизискуемост, респ. несъществуване на предявените насрещни вземания.

По петия въпрос също не се обосновава общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Направеното във въззивната жалба доказателствено искане за разпит на свидетел, наред с останалите такива, въззивният съд е отхвърлил по съображения, че соченото доказателство не е ново по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК, нито събирането му е било осуетено поради процесуално нарушение на първоинстанционния съд, доколкото по искане на ответника първоинстанционният съд е допуснал събирането на посочените гласни доказателства, но в съдебно заседание ответникът не се е явил и не е довел свидетелите за разпит. Към така изложените мотиви на въззивния съд поставеният въпрос няма отношение.

Независимо от изложеното, не са изложени и доводи за обосноваване на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е посочена конкретна практика на ВКС, на която отделни правни изводи на въззивния съд да противоречат. Не са изложени и аргументи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото съобразно постановките по т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК, а именно да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, или да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, или да липсва практика, необходима за преодоляване на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят следва да заплати на ищеца юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 лв.

С тези мотиви съдът