Определение № 166 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3586/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1002257/29.07.2021 г. на В. Й. М., [населено място], [община], чрез пълномощника адвокат К. Д., срещу въззивно решение № Р-80/21.06.2021 г. по гр. д. № 453/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част решението е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Твърди се, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При възникнала съсобственост върху имот от юридически факт, изключващ наследяването, следва ли владелецът на останалите идеални части да манифестира владението си по отношение на останалите съсобственици.Сочи се противоречие с решение № 451/11.04.2013 г. по гр. д. № 710/2011 г. на ВКС, I г.о. и решение № 123/15.06.2010 г. по гр. д. № 431/2009 г. на ВКС, II г.о.; 2. Чия е тежестта на доказване на владението при действие на презумпцията на чл. 69 ЗС и правилно ли съдът е разпределил в тежест на ответницата да доказва, че е противопоставила владение на останалите съсобственици, когато съсобствеността не е възникнала на основание наследяване. Посочва се противоречие с решение № 236/18.11.2013 г. по гр. д. № 2810/2013 г. на ВКС, I г.о.; 3. Когато не е налице започнало съвладение, следва ли да се преценява отблъскване на идеалните части с демонстрирано намерение за своене спрямо останалите съсобственици. Твърди се противоречие с решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II г.о. и решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, II г.о.; 4. При съсобственост, възникнала от юридически факт, изключващ налседяването, достатъчно ли е владелецът да извършва обикновените владелчески действия – посещение на имота, поддържане, косене и плащане на данъци. Сочи се противоречие с решение от 02.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г. на ВКС, I г.о. и решение № 78/16.04.2014 г. по гр. д. № 5479/2013 г. на ВКС, I г.о.; 5. Следва ли при владение върху имот, съсобствен на основание придобивна сделка, да се извършват действия на демонстриране намерението за владение на останалите идеални части от имота по отношение собственик на тези идеални части, който в 10-годишния срок на владението не е предприел действия по прекъсване на владението. Посочва се противоречие с решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, II г.о.; 6. Може ли владението да се придобие при неформално съгласие на съсобствениците на идеалните части и представлява ли фактът на непрекъсване от тяхна страна на владението на ответниците по начините, предвидени в чл. 116 ЗЗД в 10-годишен срок, израз на това съгласие /противоречие с решение № 107/31.07.2019 г. по гр. д. № 3540/2018 г. на ВКС, I г.о./; 7. Ако съдът е приел, че заявеното от ответницата отношение към имота като към собствен няма значение, тъй като не било направено пред съсобственик, а пред неговия син, то може ли в същото време да се приеме, че този син е прекъснал владението й, ползвайки имота /противоречие с решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, I г.о. и решение № 26/10.02.2009 г. по гр. д. № 5911/2007 г. на ВКС; 8.Следва ли при приета от съда „разнопосочност“ на свидетелските показания, да се извърши съпоставка между тях, следва ли да има анализ на показанията на всички свидетели, включително и по отношение на възможността да са възприели определени факти, времето на възприемането, системността и преценката за достоверност и относимост в тази връзка. Твърди се противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, I г.о.; решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г.о.; решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, I г.о.; 9. Изисква ли се пълно обратно доказване за оборване доказателствената сила на констативния нотариален акт, досежно принадлежността на правото на собственост и осъществено ли е такова с „разнопосочни“ свидетелски показания, установяващи действия по фактическо ползване на имота от сина на ищеца /противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК/; 10. Осъществено ли е пълно обратно доказване при оборване доказателствената сила на констативния нотариален акт досежно принадлежността на правото на собственост, само с „разнопосочни“ свидетелски показания за ползване на имота от сина на ищеца, когато самият ищец не е осъществил действия по прекъсване на владението на ответницата /противоречие с решение № 153/10.07.2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. на ВКС, I г.о./; 11. Има ли значение на доказателствен факт по отношение фактическия състав на придобивната давност, позоваването на придобивна давност, чрез снабдяването на владелец с констативен нотариален акт за собственост и следва ли да се обсъжда това доказателство наред със свидетелските показания за упражняване фактически действия по ползване на имот. Твърди се, че е налице противоречие с Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК; 12. Когато въззивната жалба съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с разпределената доказателствена тежест в доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Следва ли такива указания въззивният съд да даде и при оплакване за неправилно разпределение на доказатеелствената тежест по приложение на установена в закона оборима презумпция, имащо за последица неправилен извод за неосъществяване както на факта от хипотезата, така и на предполагаемия факт, който се презюмира. Сочи се противоречие с решение № 31/08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, I г.о.; решение № 11/29.02.2016 г. по гр. д. № 3942/2015 г. на ВКС, I г.о. и т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Ответникът по касационната жалба Л. М. Г., [населено място], чрез пълномощника адвокат В. Д., е подал писмен отговор, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира сторените по делото съдебни разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 380/23.04.2020 г. по гр. д. № 3199/2019 г. на Районен съд – Велико Търново, с което е прието за установено по отношение на В. Й. М., че Л. М. Г. е собственик по наследство на 1/14 ид. ч. от ПИ *, находящ се в [населено място], целият с площ 1050 кв. м., за който е отреден УПИ * в кв. * по плана на селото, с неуредени регулационни отношения и неприложена улична регулация, при граници: улица, ПИ № * и ПИ № *, заедно с построените в него къща и стопански постройки, като с решението съдът е отменил констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 967, том V, рег. № 5534, дело № 372/2017 г. на нотариус Д. Р., рег. № 281 при НК на РБ, в частта относно 1/14 ид. ч. от правото на собственост върху посочения недвижим имот. Въззивният съд е приел за установено, че М. М. Г. и А. Г. Г. са бивши съпрузи, като и за двамата сключеният между тях брак е трети по ред. На 20.12.1982 г. (по време на брака си с А. Г.) М. Г. е сключил договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, поради което същият е придобит в режим на СИО. М. Г. починал на 11.09.2006 г., а А. Г. – на 17.11.2014 г. След смъртта си М. Г. е оставил като наследници по закон съпругата си А. Г., децата си Г. М., Л. Г. /ищец по иска/, Г. Г., В. Г., И. М. и по право на заместване – низходящите на починалия през 2003 г. син на наследодателя Б. М.. След смъртта си А. Г. е оставила като наследници по закон пет деца, сред които ищецът и ответницата по иска. Съгласно нотариален акт № 2148/2007 г., на 18.10.2007 г. А. Г. е прехвърлила на ответницата 7/12 идеални части върху процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане до края на живота на прехвърлителката. С нотариален акт № 967/2017 г., на 07.12.2017 г. ответницта е призната за собственик на основание давностно владение на 5/12 идеални части от процесния недвижим имот. С оглед представените по делото свидетелски показания и писмени доказателствени средства съдът е приел, че в процесния имот докато А. Г. е била жива е живял и синът на ищеца – свидетелят П. Г., а в последствие същият е пребивавал в имота в различни периоди от време. В случая всеки от наследниците е придобил по 1/14 идеална част от имота, като съпругата на М. Г. е станала собственик на 8/14 иделани части. Въззивният съд е приел, че в случая презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена, тъй като основанието на което първоначално ответницата е установила фактическата власт върху имота не изключва владението на останалите съсобственици и показва съвладение. По делото не се установява ответницата да е осъществила действия, с които да е манифестирала по отношение на останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части от имота. Ответницата е придобила правото на собственост на съответните идеални части от имота от майка си в режим на съсобственост с други лица, сред които и ищецът. Същата е упражнявала фактическата власт върху придобитата от нея идеална част, но не и върху чуждите идеални части. Обстоятелството, че майката на ответницата е продължила да живее в имота и след прехвърляне на притежаваната от нея идеална част в полза на дъщеря си не разколебава този извод. Посещаването на имота до момента, в който ответницата е отвела майка си в собствения си дом, сочи на изпълнение на поетото с прехвърлителната сделка задължение за полагане на грижи и даване на издръжка до края на живота на праводателката. Последващите посещения на имота също не могат да бъдат приравнени на действия по упражняване на фактическата власт върху притежаваните от останалите съсобственици идеални части. Не е налице и хипотезата на присъединяване на владението по смисъла на чл. 82 ЗС. Докато майката на страните е била жива, в процесния имот са живели и децата на ищеца, което сочи, че последният е упражнявал фактическата власт върху собствените си идеални части чрез децата си. От съвкупния доказателствен материал по делото следва, че удостовереното в представения констативен нотариален акт правно основание не се е осъществило по отношение на 1/14 идеална част от имота, поради което ответницата не се легитимира като носител на признатото с акта право на собственост по отношение на частта, принадлежаща на ищеца. Предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и акцесорното искане по чл. 537 ГПК за частичната отмяна на издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт е приет за основателен. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос не може да обсулови допускането на въззивното решение до касация, тъй като не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая въззивният съд е приел, че презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена, тъй като основанието на което първоначално ответницата е установила фактическата власт върху имота не изключва владението на останалите съсобственици и показва съвладение, поради което същата е следвало да манифестира намерението си да свои вещта, за да придобие владението върху чуждите идеални части. Изложените от въззивния съд изводи съответстват на приетото в Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК становище, съгласно което в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Вторият въпрос относно тежестта на доказване на владението при действия на презумпцията на чл. 69 ЗС е поставен при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд, доколкото в решението е посочено, че в конкретния случай предвид доказателствата по делото, презумпцията по чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена. Ето защо този въпрос е неотносим и не може да обуслови допускането на решението до касационно обжалване. Неотносим е и третият въпрос от изложението, касаещ необходимостта да се преценява отблъскване на владението на останалите съсобственици, когато не е започнало съвладение, доколкото въззивният съд е приел, че в случая е налице именно хипотезата на съвладение между страните. Не е налице противоречие с цитираната от касатора съдебна практика във връзка с четвъртия въпрос от изложението. Съгласно решение от 02.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г. на ВКС, I г.о. и решение № 78/16.04.2014 г. по гр. д. № 5479/2013 г. на ВКС, I г.о., владелческите действия трябва да съдържат всички признаци на владението - фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различните имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Осъществяването на всеки един от тях се преценява по конкретното дело въз основа на установените факти. Макар по дефиниция владението да трябва да е постоянно, не е необходимо непрекъснато да се осъществява фактическо въздействие в имота като облагородяване, обработване и др., фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действията на трети лица. Въззивното решение е съобразено с посочената съдебна практика. В случая е извършена конкретна преценка за наличието на признаците на твърдяното от ответницата владение върху притежаваната от ищеца идеална част от процесния имот, като съдът е обсъдил представените по делото доказателства и е изложил собствени мотиви. Следва да се посочи, че обосноваността на фактическите изводи на съда не подлежат на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Ето защо и по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението. Петият, шестият и седмият въпрос не са разглеждани от въззивния съд, поради което са неотносими. Същият е приел, че ответницата не е установила владение върху имота и следователно не е обсъждал възможността твърдяното от нея владение да е било прекъснато от ищеца или неговия син. Ето защо тези въпроси не съдържат общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Осмият въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и преценката на представените по делото свидетелски показания не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително представените по делото свидетелски показания. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Деветият, десетият и единадесетият въпрос от изложението касаят правилността на въззивното решение и изискват преценка на представените по делото доказателства, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по селектиране на касационните жалби. Следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил съществуващата съдебна практика на ВКС / ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК/, съгласно която предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението и по последния дванадесети въпрос на касатора относно задължението на въззивния съд да даде указания на страните да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада по делото. Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, вкл. и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според което въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Само за пълнота следва да се посочи, че в случая първоинстанционният съд е допуснал всички посочени от страните доказателствени средства, като с въззивната жалба и постъпилия отговор не се представят нови такива. Това обстоятелство е съобразено от въззивния съд. Ето защо и по този въпрос не е налице противоречие между въззивното решение и цитираната от касатора съдебна практика на ВКС. Соченото в изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано. Не е посочено какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в посочените от касатора правни норми, каквито данни в случая липсват. Следователно касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на настоящия спор, в полза на ответника по касационната жалба Л. М. Г. следва да бъдат присъдени сторените от него съдебни разноски в размер на 700 лв., представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.