Определение № 463 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1191/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на Г. А. Б. ЕГН: [ЕГН] и Я. А. Б. ЕГН: [ЕГН] и двамата от [населено място] срещу решение №496 от 28.03.2011 г. по гр.д. №956/2010 на САС, В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанцонното решение в отхвърлителната част за разликата от по 26 250 лева присъдено обезщетение на всеки един от ищците до пълнопредявения размер от по 35 000 лева-претендирано обезщетение по чл. 88 ЗЗ/ отм./ за неимуществени вреди от смъртта на сина им в следствие на ПТП, както и в частта, с която се отхвърля претенцията за присъждане на лихва-обезщетение за забава върху обезщетението от датата на настъпване на увреждащото събитие до датата на поканата до ответника. Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон и необоснованост на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му в обжалваната част и уважаването изцяло на двата иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Ответната страна не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд приема, че са налице предпоставките за отговорността на ответния Г. фонд-София в хипотезата на чл. 88 ал.1, т.1 б. Б ЗЗ /отм./: ПТП, от което е настъпила смъртта на сина на двамата ищци, виновно причинено от лице, управлявало МПС без валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност”. За разлика от първоинстанционния съд, решаващият спора въззивен състав приема, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самия пострадал, но че първоначално присъденият от първоинстанционния съд размер на обезщетението 26 250 лева за всеки един от двамата ищци е достатъчен за покриване неимуществените им вреди по обществените критерии за справедливост. По отношение на лихвата за забава съдът приема, че тя се дължи от датата, когато ответникът е поканен да изплати обезщетението, тъй като отговорността на ГФ произтича от закона, а не от деликт. В самата касационна жалба като основания за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателите се сочи като обуславящ изхода на спора правен въпрос, този за приложение на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на конкретното обезщетение за неимуществени вреди и за началния момент, от който се дължи лихва-обезщетение за забава върху обезщетението по чл. 88 ал.1 ЗЗ / отм./ Твърди се, че по отношение на първия въпрос е налице противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС:ППВС 4/68-т.11, а по отношение на втория съществува противоречива съдебна практика. Така формулираните два въпроса се явяват обуславящи изхода на настоящия спор. Отговорът, който е даден от въззивния съд в обжалваното решение на въпроса за приложение на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на конкретното обезщетение за неимуществени вреди се явява в противоречие със задължителната практика на ВКС: ППВС 4/68-т.11- основание за допускане до касация, предвидено в разпоредбата на чл. 280 ал.1, т.1 от ГПК. По втория въпрос е налице практика на ВКС, преодоляваща евентуалната противоречива съдебна практика: Решение от 08.12.2009 г. по т.д. №149/2009 г. на ВКС, ІІ- ро т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК и обжалваното решение не е в противоречие с този акт, доколкото в него се приема, че лихвата върху дължимото от ГФ обезщетение при действието на чл.88 ЗЗ/отм./ се дължи от датата на поканата за плащане, а не от настъпване на самото вредоносно събитие. С оглед изложеното, ВКС, Второ т.о.