Определение № 3037 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4830/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. И. А. - С., чрез адвокат И. М., срещу въззивно решение № 4550/17.08.2023 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 13324/2021 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна А. Е. И., чрез адвокат С. И., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, отменил дарението на 1/2 ид. ч. от дворно място и жилищна сграда, изградена в него, находящи се в [населено място], оформено в нотариален акт №, том, рег. №, дело № от г., по иска на дарителя А. Е. И. против надарената М. И. А. – С. за отмяна на сключен договор за дарение. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че страните по делото са майка и дъщеря. На 27.03.2000 г. майката е дарила на дъщеря си 1/2 ид. ч. от дворно място и 1/2 ид. ч. от изградената в него сграда (имотите, предмет на настоящия спор). Зе за периода 2018-2019 г. дарителката е получавала пенсия в размер на 367,04 лв. На 13.12.2019 г. ответницата е получила от ищцата нотариална покана за плащане на ежемесечна издръжка в размер на 300 лв. Съдът е установил, че пенсията на ищцата за периода 2018-2019 г. надвишава минимално линията на бедност за този период – съответно 321 лв. за 2018 г. и 348 лв. за 2019 г. Тя не е реализирала други доходи. Наличието на декларираните имоти в [населено място] – земеделски земи, ливади, сгради, е намерил, че са без значение, защото по така предявеният иск се вземат предвид само получаваните доходи, а не и такива, които с в сферата на предположенията, т.е. дали ищцата би могла да реализира приходи от имуществото си. Съдът намерил, че месечният доход на дарителят не може да покриват първостепенните му нужди от храна, медикаменти, отопление, осветление и др. комунални разходи. Достигнал до заключение, че е налице трайна нужда от издръжка. Съдът изложил съображения, че следва да се извърши преценка дали надарената може да задоволява собствените си нужди с наличните доходи и имущество, вкл. тези които би могъл да реализира. Посочил, че ответникът няма непълнолетни деца или пълнолетни учащи, на които да дължи издръжка по закон, сключила е ипотечен кредит, но след като ищцата отправила нотариална покана за плащане по 300 лв. на месец. От там съдът направил извод, че след като надарената заела кредити, си е преценила, че разполага с достатъчно средства, за да погасява месечните вноски по тях, т.е. има достатъчно парични средства. Поведението на ответникът е квалифицирано като недобросъвестно, защото е предпочела свой личен интерес пред този на дарителя; можела е да намали собствения си стандарт на живот. Съдът още намерил за неоснователно възражението, че дарената започнала да заплаща консумативните разходи на дарителя, защото от данните по делото не може да се заключи, че само тя извършвала плащанията. Фактът, че ищцата получава издръжка от другата й дъщеря (надарена с другата 1/2 ид.ч от имота), не освобождава ответницата от задължението да дава издръжка и да изразява признателност за извършеното дарение. В заключение, съдът приел, че надарената разполага с достатъчно средства, за да покрива собствените си разходи до нивото на минималните й лични и обичайни нужди, в т.ч. и за лекарства, който не са на значителна стойност; налице е “високо укорима непризнателност“, която следва да се санкционира чрез отмяна на договора за дарение. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса: По дела за отмяна на дарение, ако надареният е заплащал задължения или дългове на дарителя, което е намалило възможностите му да заплаща поисканата издръжка, налице ли е непризнателност или това, че покрива задължения и дългове на дарителя представлява акт на признателност. Счита, че по въпроса няма отговор в съдебната практика, т.е. обосновава се с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В същото време представя и съдебна практика на състави на ВКС, вкл. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с разяснената, че за надарения съществува задължение да предостави издръжка при поискване и нужда на дарителя, само когато няма да накърни своите минимални нужди и обичаната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният конкретен въпрос е свързан с преценката за действителните месечни нужди на дарителя и за насрещната финансова помощ, давана от надарения и се явява от значение за постановения резултат. Касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса, преформулиран от състава на ВКС по следния начин: как следва да се преценява погасяване от надарения на задължения на дарителя през релевантния за спора период, по предявен иск по чл. 227 ЗЗД. Съдебният състав намира, че разглеждането на въпроса е от значение за точното приложение на закона както и за развитие на правото. По този въпрос няма формирана съдебна практика, въпреки наличие на такава относно принципните разрешения как се установява конкретната нужда на дарителя и обективна възможност на надарения да му даде допълваща издръжка. Установява се необходимост от създаване на практика, която да осигури по-нататъшно развитие при тълкуването на чл. 227 ГПК. Мотивиран от горното, съдът