Определение № 4107 от 18.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3089/2024 г.

Производство е по чл. 274, ал.3, т.2 вр. чл.248 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 46661 от 22.04.2024 г., подадена от Н. Б., против определение № 5203 от 08.04.2024 г., постановено по ч.гр. д. № 3477/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 20108351 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 57291/2016 г. на Софийския районен съд. С определението на СРС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК, е оставено без уважение искането на ищеца да бъдат намалени присъдените на ответниците разноски за адвокатски възнаграждения. Според жалбоподателя определението на СГС е неправилно и следва да бъде отменено.

В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. Как се определя присъждането на разноските и зависи ли от материалния интерес по делото, съобразно цената на иска? Твърди се противоречие на разрешението по този въпрос с определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч.гр.д. 2883/20 г. ВКС, IV ГО.

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички въведени с жалбата оспорвания и да изложи мотиви по тях? Твърди се противоречие на обжалваното определение с цитирана от касатора практика на ВКС.

Сочи се и очевидна неправилност като основание за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответницата по частната касационна жалба Н. М., която оспорва жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд е приел, че адвокатското възнаграждение е определено в съответствие с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес от 1000 лева до 10000 лева, с оглед което минималното адвокатско възнаграждение било в размер на 1500 лева. С оглед този размер заплатените от ответниците възнаграждения не били прекомерни. Въззивният съд е посочил, че взема предвид развитието на производството, извършените от адвокатите процесуални действия, броя на съдебните заседания и направил извод, че заплатените възнаграждения на се прекомерни.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения:

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и има значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси не удовлетворява предпоставките за достъп до касация - същият не е разрешен от въззивния съд, доколкото при присъждане на разноски в полза на ответника по реда на чл.78, ал.3 ГПК съдът не определя техния размер, а ги присъжда такива, каквито са сторени от страната.

Вторият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи също не може да обоснове допускане до касационно обжалване. Съдът се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с трайната практика, съгласно която е длъжен да отговори на всички доводи и възражения на страните.

Съображенията за горните изводи са следните: В решението си първоинстанционният съдът не е изложил изрични съображения по направеното от ищеца бланкетно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Предвид подадената молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските и след повторна преценка на относимите обстоятелства съдът е преценил, че нито с оглед фактическата и правна сложност на спора, нито с оглед продължителността на производството може да се приеме, че платените от ответниците адвокатски възнаграждения са в необосновано висок размер и са прекомерни. При обжалване на това произнасяне въззивният съд е съобразил относимите към необходимата преценка фактически и правни положения. В подкрепа на възражението си по чл. 78, ал. 5 от ГПК ищецът не е изложил никакви правни аргументи защо счита, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, съответно, че съобразено с това претендираният от ответника разход за платените адвокатски възнаграждения е в прекомерен размер. Такива конкретни твърдения и/или съображения не са обосновани и в молбата по чл. 248 от ГПК. Единствено е изложено твърдение, че възнаграждението „следва да се бъде определено в минималния размер по НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Наложително е да се посочи, че НМРАВ № 1/2004 г приета от Висш адвокатски съвет не намира обвързващо за съда приложение поради противоречие на нейните разпоредби с общностното право (Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22).

С цитирания съдебен акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.

След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, съдебната практика отчита несъответствие с правото на ЕС на определените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на адвокатски възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В съответствие с изложеното въззивният съд е възприел определения от първата инстанция размер на адвокатското възнаграждение за обоснован и справедлив с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора. При сезиране за прекомерност на платено адвокатско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК се прилагат разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка. Съгласно тълкувателния акт, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Възразяващата страна следва да изложи доводи, а съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Едва въз основа на тази преценка може да се направи извод дали е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права. Оплакването, че възнаграждението за адвокатска защита е прекомерно, без да бъдат изложени каквито и да било доводи във връзка с това твърдение, не може да обоснове наличие на предпоставки за намаляване на размера на адвокатското възнаграждение.

Въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност, мотивирана с неправилно прилагане на Наредба 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения предвид цената на иска и приложимата редакция на наредбата.

Посоченото не съставлява порок, обосноваващ извод за неправилност, доколкото в настоящата хипотеза на извършени от ответниците разноски за адвокатско възнаграждение съдът не определя размера, дължим при отхвърляне на иска, а го присъжда разноските, както са направени като при обосновано възражение за прекомерност може да намали дължимата от ищеца сума.

В обобщение въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При така изложените съображения състав на Второ гражданско отделение на ВКС