Определение № 183 от 31.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4503/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 13411 от 13.05.2014 г. на В. Г. К. и А. Д. К. чрез процесуалния им представител адв. Л. В. срещу въззивно решение № 663 от 07.04.2014 г. на Окръжен съд – Пловдив по гр. д. № 213 /2014 г.. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 4030 от 29.10.2013 г. на Районен съд – Пловдив по гр. д. № 11188 /2012 г. за отхвърляне на предявените от настоящите касатори, съищци в първоинстанционното производство установителни искове с правна квалификация чл. 53, ал. 2 ЗКИР, както и определение на последния от 28.11.2013 г. за осъждане на ищците да довнесат остатъка от дължимата за предявените искове.държавна такса. От ответниците Т. К. К. и [община] са подадени отговори, в които се навеждат доводи за неоснователност на жалбата и се претендират разноски за касационната инстанция. Настоящият състав на ВКС намира следното: Касационната жалба е подадена в срок, от страна с активна процесуална легитимация и правен интерес от обжалването, но се явява недопустима с оглед на критерия по чл. 280, ал. 2 ГПК, а именно насочена е срещу въззивно решение постановено по искове, всеки един от които с цена под 5000 лв. Размерът на цената на иска по претенции за собственост върху имот, каквито са предявените в случая, се определя съобразно правилото на чл.69, чл.1, т.2 ГПК като съгласно него съвпада с данъчната оценка, а ако няма такава, с пазарната стойност на съответното вещно право. Съгласно нормата на чл. 70 ГПК задължение на ищеца е да посочи цената на иска, като въпрос за цената му може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото.След този момент цената на иска се стабилизира и остава непроменена до приключване на инстанционното производство с влязло в сила решение, освен в хипотезата на чл. 214 ГПК за изменение размера на иска. В исковата молба ищецът е посочил като цена на иска сумата от 2174.60 лв., която кореспондира с представената от него данъчна оценка на имота му, въз основа на която е определена дължимата държавна такса. Спор за така посочената цена не е повдиган, нито е предприемано изменение на иска. Освен това в случаите на субективно и обективно съединяване на искове, какъвто е настоящият, меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цената на всички отделни искове. Предвид изложеното дотук, може да се направи обоснован извод, че подадената касационна жалба е насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съгл. чл. 280, ал. 2 ГПК съдебен акт и като такава се явява процесуално недопустима, поради което следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото прекратено. При този изход на делото и на основание чл чл. 78, ал. 3, ал.4 и ал.8 ГПК касaторите следва да бъдат осъдени да заплатят на Т. К. К. сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение, а на [община] сумата от 500 лв. юрисконсултко възнаграждение определено по реда на чл. 9, ал.3 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата и редакция, като разноски пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.