Определение № 4040 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2743/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. З. Н., чрез адв. А. Т., против определение № 12830 от 26.10.2023г., постановено по ч.гр.д.№ 11753/2023г. на СГС. С атакуваното определение е оставена без уважение частната жалба на Д. Н., подадена против определение № 11912/29.03.2023г. по гр.д.№ 21552/2022г., с което е прекратено производството по делото и е обезсилено постановеното на 05.01.2023г. съдебно решение. В частната касационна жалба са изложени оплаквания, че определението е неправилно и необосновано и се иска отмяната му. Поддържа се, че съдебният акт е постановен в нарушение на чл. 52, ал.2 СК и чл. 327, ал.1 ГПК, като съдът изцяло игнорирал заявеното от ищцата С. Й. В. (наследодател на частната касаторка) още в исковата молба, че желае прекратяване на брака като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на ответника. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и е формулиран следния въпрос, за който се счита, че е обуславящ правните изводи на въззивния съд: Валидно ли е волеизявление на процесуален представител на ищеца за отказ от иска, относно произнасянето по въпроса за вината, ако този процесуален представител не е разполагал с изрична представителна власт и изявлението му не е изрично потвърдено от страната, която представлява. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба-З. И. В. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок от легитимирана страна срещу валиден съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съдът намира следното: Производството пред СРС е било образувано по подадена от С. Й. В. искова молба, с която против З. И. В. е предявен иск за развод по вина на ответника. В първото съдебно заседание по делото, проведено на 22.11.2022г., на което ищцата е присъствала лично, процесуалният й представител е заявил, че не поддържа искането за произнасяне на съда по въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. На 05.01.2023г. първоинстанционният съд е постановил решение, с което е прекратил с развод брака между С. В. и З. В.. Съдът е констатирал, че на 02.01.2023г. ищцата е починала; с определение от 29.03.2023г. е прекратил производството по делото и е обезсилил постановеното решение. Подадената частна жалба от Д. З. Н. и И. З. П. (дъщери и наследници на починалата С. В.), против това определение е намерена за допустима, но неоснователна и е оставена без уважение с обжалвания в настоящето производство акт. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл. 52, ал.1 СК и чл.327 ГПК представляват специална нормативна уредба, дерогираща общите правила на чл. 227 и чл. 229, ал.2 ГПК. Посочил е, че след като ищцата е оттеглила искането за произнасяне по въпроса за вината и този въпрос не е станал част от предмета на делото, смъртта й налага прекратяването на производството; правото на развод не е преминало върху наследниците-частни жалбоподатели, които нямат право да искат продължаване на процеса; решението на СРС не е годен съдебен акт, който би могъл да влезе в сила, тъй като още преди постановяването му бракът е прекратен със смъртта на единия от съпрузите-чл.44, т.3 СК. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че атакуваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Поставеният от частната жалбоподателка въпрос не удовлетворява изискването за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, тъй като въпросът е некоректно формулиран и не обуславя решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното определение. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС, обжалваното определение не може да бъде допуснато до касация. В допълнение следва да се посочи, че действащият у нас Семеен кодекс (СК) урежда няколко основания за прекратяване на брака, първото от които е смъртта на единия от съпрузите-чл. 44, т. 1 СК. Второто основание е унищожаването на брака, а третото - прекратяване на брака чрез развод. С решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това. Прекратяването на брачната връзка при смърт настъпва по силата на факта на смъртта, а ако преди това е бил предявен иск за развод, той става недопустим, тъй като прекратеният поради смъртта на един от съпрузите брак не може да бъде прекратен втори път със съдебно решение. Според чл. 52 от СК правото на развод не преминава върху наследниците. Нормата е императивна с едно единствено изключение-призованите към наследяване низходящи или родители могат да продължат процеса, ако ищецът е поискал произнасяне по вината. Целта е да се предостави възможност на низходящите или родителите да установят основателността на предявения иск въз основа на посоченото от ищеца виновно поведение на преживелия съпруг. В съответствие с това законодателно решение е и нормата на чл. 372, ал. 1 ГПК, според която „когато съпругът – ищец умре и искът за развод се основава на вината на преживелия го съпруг, съдът дава двуседмичен срок на призованите към наследяване низходящи или родители да заявят дали желаят да продължат делото“. Разпоредбите на чл. 52, ал. 2 СК и чл. 372, ал. 1, изр. 1 от ГПК, които уреждат предпоставките, при които след смъртта на ищеца по иск за развод производството може да продължи с участие на наследниците на починалия, са ясни и точни, а по приложението им е създадена постоянна практика на ВКС, с която въззивният съд изцяло се е съобразил. В случая противно на защитната теза на частната касаторка, е налице надлежно десезиране на първоинстанционния съд относно произнасянето по въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между С. В. и З. В. Оттеглянето на това искане е направено от легитимирана страна по висящия бракоразводен процес, чрез процесуалния представител на ищцата В. (и в нейно присъствие), който със съдържащото се в кориците на делото пълномощно, изрично е бил овластен да извърши това процесуално действие. Предвид това оттеглянето на искането за произнасянето на съда по въпроса за вината е породило целените с него правни последици. В тази връзка за съда не е съществувало задължение да предостави възможност на наследниците на починалата ищца да продължат правните действия по издирването на вината на ответника. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО