Определение № 60810 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2034/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. Г. срещу решение № 340 от 26.11.2020 г. по гр. д. № 585/2020 г. на Окръжен съд - Сливен.

Ответникът „Аглика“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Т. е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за недопустимост на касационния контрол и липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

При преценка допустимостта на касационното производство настоящият състав на Върховен касационен съд, III г. о. намира следното.

Въззивното решение не е било съобщено на страните по делото, вкл. и на дружеството – жалбоподател, поради което сезирането на касационния съд следва да бъде счетено за осъществено в решителния процесуален срок по чл. 283 ГПК. Жалбата е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, доколкото е постановен по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД с цена от 6 548. 33 лв., която надхвърля предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг от 5 000 лв. за достъп до касационно обжалване по граждански дела. Затова и въззивното решение не следва да се счита за изключено от обхвата на касационния контрол, каквито доводи се правят от ответника по касация. Ето защо касационната жалба е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 679 от 14.07.2020 г. по гр. д. № 3455/2019 г. на Районен съд - Сливен, ГК, I-8 състав за осъждане на „Електроразпределение Север“ АД - [населено място] да заплати на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД на „Аглика“ АД – [населено място] сумата от 6548. 33 лв. – получена без основание като незаконосъобразно начислена цена за достъп и пренос на електрическа енергия през разпределителната мрежа за ниско напрежение по следните фактури: №№ [ЕГН]/08.08.2014 г. (за сумата 1 191. 49 лв.), [ЕГН]/09.09.2014 г. (за сумата 1 102. 81 лв.), [ЕГН]/08.10.2014 г. (за сумата 1 168. 77 лв.), [ЕГН]/10.11.2014 г. (за сумата 1 385. 40 лв.) и [ЕГН]/09.12.2014 г. (за сумата 1 699. 86 лв.), ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.06.2019 г. до изплащането й и са присъдени на ищеца разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че основните компоненти от електроразпределителната мрежа на ответника, чрез които се разпределя и преносва електрическата енергия към отделните съоръжения и машини на територията на предприятието на ищеца след точката на присъединяване, са собственост на последния. Изтъкнато е, че присъединяването е на място, на което уредите за търговско измерване не са поставени, а тяхното разположение е след това, в имота на ищеца. Установено е също, че присъединяването е директно със собствени на ищцовото дружество съоръжения, а границата на собственост е преди трафопоста – собственост на това дружество, където е налице свързване към кабелната линия на ниво средно напрежение. Поставените средства за търговско измерване са на ниво ниско напрежение. Възприето е заключението на вещото лице и е направен доказателствен извод, че доставената на ищеца електроенергия на ниво средно напрежение се трансформира до ниво ниско напрежение от съоръжения, които са собственост на последния и са разположени в неговия трафопост. Прието е, че средството за търговско измерване не е поставено на необходимото място съгласно чл. 120 ЗЕ. Мотивирани са съображения, че услугата за достъп и пренос на ел. енергия през разпределителната мрежа на ответното дружество следва да е реално предоставена, за да се дължи заплащане на цената й. Такава обаче е счетено да не е осъществена в полза на ищеца, поради което е направено съждение за наличие на начална липса на основание за заплащането й, довело до имуществено разместване на блага. Ответникът няма основание за задържи полученото, поради което дължи връщането му. В обжалваното решение съдът е обсъдил насрещното искане на ответника, заявено като евентуално, за присъждане в негова полза на разликата между заплатените суми за цена на пренос ниско напрежение по процесните фактури и дължимата цена за пренос средно напрежение, съгласно заключението на вещото лице по допуснатата ССчЕ. Развити са доводи, че така заявеното искане е недопустимо, защото липсва предявен насрещен иск, с който страната да търси самостоятелна защита на свое субективно материално право (вземане с горния произход). Прието е също, че дори и да се касае за искане за отхвърляне на предявения иск над сумата, определена от вещото лице за цена на пренос средно напрежение, не е възможно да бъде уважено предвид различието с предмета на конкретния спор – връщане на недължимо платено за цена на достъп и пренос на ел. енергия през разпределителната мрежа за ниско напрежение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които счита значими за изхода по делото и за които твърди наличие на противоречие с практиката на ВКС – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съдържанието на тези въпроси е следното:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата към тях?“ и

2. „Може ли съдът да не зачете доказателствената сила на актовете за държавна собственост, ако те не са опровергани с надлежни доказателства?“

По първото питане се сочи отклонение с ППВС № 1/10.11.1985 г., чиито постановки задължават съда да обсъди в мотивите си и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното решаване на спора. Тук се поддържа противоречие и с решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, IV г. о.

По второто питане се твърди отклонение с решение № 71/28.04.2015 г. по гр. д. № 6943/2014 г. на ВКС, I г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият въпрос принципно обусловя процесуалната дейност на въззивния съд по разглеждане на делото и почива на основно правило, което той е задължен да съблюдава като инстанция по съществото на спора. Предвид обаче извършената от жалбоподателя обосновка на питането то не удовлетворява обща предпоставка за селекция на касационната жалба. Страната е мотивирала искането си с твърдения, че съдилищата, вкл. въззивния съд не е разгледал и обсъдил нейните възражения за: наличие на изрична договорка в съглашенията за мрежови услуги, според която клиентът при първоначалното сключване на договорите е посочил заварено средство за измерване на ниско напрежение, монтирано в първоначално проектираното табло за отчитане на ниско напрежение; това, че клиентът е инициирал промяна на мястото за измерване за първи път с молба от 24.02.2016 г. без да уведоми разпределителното дружество, че е собственик на трафопост и кабелна линия към него; техническата невъзможност да бъде измерено ниво средно напрежение до извършване на реконструкция на трафопоста. Непроизнасянето на съда по тези възражения не е значимо с оглед изхода по делото, тъй като те се отнасят до обстоятелства, които са ирелевантни за спора. Къде се е намирало мястото на разполагане на завареното към първоначалното сключване на договорите за мрежови услуги между страните средство за търговско измерване и това отразено ли е с нарочна уговорка в съглашенията; уведомявал ли е клиентът разпределителното дружество, че има изграден собствен трафопост и кабелна линия към него и съществувала ли е техническа пречка за измерване на ниво средно напрежение преди реконструкцията на трафопоста са въпроси, които стоят извън предмета на спора по делото – налице ли е престация от ищеца в полза на ответника и съществува ли за последния основание да задържи полученото. В обжалваното решение са налице мотиви по релевантните за спора факти и обстоятелства, извършен е детайлен анализ на нормативната регулация на процесните отношения, направени са подробни доказателствени и правни изводи за мястото на разположение на средството за търговско измерване съотнесено с границата на собственост на електрическите съоръжения и тези на клиента, и значението му за определяне цената на достъп и пренос на ел. енергия, начислена и платена по процесните фактури, а оттам и за настъпилото имуществено разместване на блага, съизмеримо с платената от ищеца цена за тази услуга и липсата на основание за задържане на полученото от ответника (поради разполагане на СТИ към релевантния момент на място в отклонение с правилото на чл. 120 ЗЕ). Непоставянето на значим правен въпрос, обусловил изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това – вж. мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо, по поставения въпрос липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият повдигнат въпрос също не позволява достъп до касация.

Питането не е релевантно, тъй като не произтича от правни разрешения на въззивния съд, почиващи на обсъждане и преценка доказателствената сила на акт за държавна собственост. В обжалваното решение мотиви в тази насока липсват. Поради отсъствие на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение съгласно разясненията, дадени с т. 1 от цитирания по – горе тълкувателен акт, касационно обжалване по това второ питане също не може да се допусне на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК

В обобщение, искането за достъп до касация по поставените въпроси при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно и има за последица недопускане на въззивното решение до касационен контрол.

С оглед на изхода по делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба сторените и претендирани разноски в настоящото производство. Те възлизат на 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него на извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така постановките по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,