Определение № 753 от 24.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 353/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Н. Л. М. срещу решение № 1085 от 31.05.2014 г. по гр. дело № 3881/2013 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация – К. М. М. поддържа становище за липсата на предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Ответницата Ц. К. Д. - М. и третото лице – помагач В. И. С. не са взели становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното: С цитираното въззивно решение, предмет на касационната жалба, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 87 от 06.01.2012 г. по гр. дело № 5926/2010 г. на Софийски градски съд, І – 6 състав за отхвърляне на искове, предявени от Н. Л. М. против К. М. М. и Ц. К. Д. – М.. В мотивите на въззивното решение е прието, че исковете по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и по чл. 29 ЗЗД са неоснователни. За да постанови този резултат въззивният съд е приел по иска с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД недоказаност на твърдението за липсата на воля за действителна продажба на имота, предмет на нотариален акт № 52, том І, н.д. № 41/2005 г. на нотариус Д. и представляващ апартамент в [населено място], подробно описан в същия нотариален акт за сумата 29 000 лв., както и за недоказаност на уговорка чрез процесната продажба да се обезпечи заем в полза на В. Г. П.. За да обоснове извод за недоказаност на твърдението относно договор за заем между ищцата и В. С., апелативният съд е разгледал показанията на свидетеля В. П., които е преценил, като противоречиви предвид посоченото в тях, че заемът бил предоставен от К. М., процесният апартамент му бил продаден, като гаранция за заема, който бил върнат на В. С., а последният отказал да спази уговорката за връщане на имота на ищцата. В мотивите е изложено, че в деня на оспорената продажба бил сключен предварителен договор от 29.04.2005 г. за покупко – продажба на процесния апартамент между К. М. и В. П., развален със споразумение от 17.02.2006 г., съгласно което К. М. е върнал на В. П. сумата 45 000 лв. Въззивният съд е констатирал противоречие между показанията на свидетеля П. за липсата на предварителен договор, сключен с К. М. и представеното споразумение за разваляне на този договор, както и е посочил, че с оглед твърдението за връщане на заема на 10.11.2011 г. следвало М. да получи сумата, а не както било отразено в споразумението. Крайният извод на апелативния съд е за недоказаност на сключен заем, първоначално с В. С., а впоследствие с К. М.. Прието е в мотивите на обжалваното решение, че не е доказано В. С. или К. М. умишлено да се въвели в заблуждение ищцата да сключи процесния договор за покупко – продажба, както и че не е доказано, че същият договор е сключен поради това, че й е било обещано прехвърляне на собствеността след връщане на заема. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. Налице ли е липса на съгласие, когато лицето макар и да се е съгласило да сключи една сделка го е сторило, не за да настъпят последиците от тази сделка, а за да осигури настъпването на последици от друга сделка.”; „ 2. Налице ли е измама, когато лицето е убедено да даде съгласие за сключване на сделка, макар, че то да не желае настъпване на последиците от тази сделка.”; „3. Когато има противоречие между писмени и гласни доказателства следва ли това противоречие да се тълкува в полза на измамения.”. Първият от цитираните въпроси е формулиран без оглед решаващите мотиви на въззивния съд, а с оглед становището на ищцата, сега жалбоподателка, произтичащо от твърденията й в исковата молба, че не е искала да отчужди имота си, а „се е съгласила той да бъде предоставен за обезпечение на договора за заем”. Както се отрази по – горе въззивният съд е приел недоказаност, както на твърдението за липсата на воля за действителна продажба на имота, така и на твърдението за заем, сключен от ищцата първоначално с В. С., а впоследствие с К. М.. Правният въпрос съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1, е този който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Когато въпросът не отговаря на тези характеристики, както е в настоящия случай с въвеждането му не се релевира общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, а липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните основания. Последните не се установяват и от приложената практика – цитираните, като доводи на страната части от мотиви на касационно решение по гр. дело № 1682/2008 г. на състав на ВКС, ІV г.о., неформиращо задължителна съдебна практика, са по въпроси за сключване на сделка от представител без представителна власт, неидентични с разгледаните от апелативния съд. Друго решение, посочено от жалбоподателката – по т. дело № 682/2010 г. на състав на І т.о. на ВКС е по въпроси, които не са идентични с разгледаните от въззивния съд, а именно за допустимост на въззивното решение, за симулативност на продажбата, оформена с окончателен договор, сключена при цена, различна от уговорената в предварителния договор, както и за възможността представен по делото документ да бъде приет за истински, без да е оспорен от страните в процеса. С позоваването на решение по гр. дело № 1904/2009 г. на ВКС, І г.о. не се обосновава допълнително основание, тъй като решаващите изводи на въззивния съд по настоящия спор не са в отклонение от приетото в касационното решение по въпроса за това, коя сделка е действителна - прикриваната или прикриващата. Въззивният съд е развил изводи за недоказаност на твърденията за заемно правоотношение между страните. Жалбоподателката не е изложила и доводи, съпоставящи разрешенията във въззивното решение с тези по приложените решения, т.е. липсва мотивирано изложение на приложението по поставения въпрос. Поради това следва да се приеме, че с цитирания въпрос жалбоподателката не е обосновала наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Вторият по реда на цитирането въпрос отново произтича от становище на страната, поддържано в процеса, че ищцата не е желаела настъпването на правните последици, произтичащи от продажбата на процесния апартамент на К. М. и Ц. Д. – М.. Въззивният съд не се е произнесъл в хипотезата, описана във въпроса. Поради това с поставянето му страната не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, една от основните характеристики на което е, въззивният съд да се е произнесъл по въпрос, който страната поставя в приложението към жалбата /в този смисъл жалбоподателката не е съобразила формулирането на въпроса с разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. Изводите на въззивния съд са за недоказаност на твърдението, че при сключване на оспорената сделка е липсвала воля за действителната продажба на процесния имот, както и че не е доказано, че В. С. или ответникът умишлено са въвели в заблуждение ищцата да сключи процесния договор за покупко – продажба. Във връзка с разрешенията по тези мотиви страната не е поставила въпрос. Липсва и мотивирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като вместо съпоставка на разрешенията във въззивното решение и приложената практика жалбоподателката е развила оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, с които не се аргументират основания за допускане на касационен контрол, тъй като тези оплаквания не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и отклонение на въззивния съд от разрешенията в цитираните решения на ВКС съответно по гр. дело № 6006/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о. и по гр. дело № 4823//2007 на ВКС, І г.о., тъй като апелативният съд е обсъждал доказаността на елементите от фактическия състав на чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и чл. 29 ЗЗД. Ето защо и с този въпрос жалбоподателката не е обосновала наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Третият по реда на цитирането въпрос е поставен също така с оглед становище на страната, основаващо се на твърдение, че ищцата е била умишлено въведена в заблуждение да сключи процесния договор за покупко – продажба. Както вече се изложи и по - горе общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не обхваща въпрос, изведен от твърдение или становище на касатора, а от решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. Поради това с цитирания въпрос жалбоподателката не е обосновала общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е фактически – отнася се до преценка на обстоятелства, релевантни за спора, а не до правни изводи, от които съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 касаторът е задължен да формулира правни въпроси. Доводите по същия въпрос изразяват становище на жалбоподателката по съществото на спора, което не се разглежда в настоящето производство, съответно не може да релевира допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка несъстоятелни са и доводите за неизпълнение на указанията на ВКС при първото разглеждане на делото. Въззивният съд е разгледал исковете на предявеното от ищцата основание, чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и чл. 29 ЗЗД, като се е произнесъл с оглед на изложените в обстоятелствена част на исковата молба факти. Липсва обосноваване на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваването на съдебна практика, която е формирана в резултат на неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална предвид промяната на законодателството, а при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на съществуваща непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни норми, за да се създаде практика по приложението им. С оглед на изложеното следва да се приеме, че и с този въпрос жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение