Определение № 59 от 08.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 368/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 34730 от 22.11.2019 г., подадена по пощата на 21.11.2019 г. от адвокат П. Т. от АК – В., като особен представител на А. Г. Г. и И. Р. Г. срещу въззивно определение № 3262 от 12.11.2019 г. по в.ч.гр.д.№ 2013/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Администриращият съд е извършил размяна на книжа, като по делото са постъпили отговори, както следва: от Х. Л. Г. и Р. Х. Г. - чрез адвокат В. П. от АК – В.; от И. П. В. и Д. К. В. - чрез адвокат П. С. от АК – В.. Ответниците по касация възразяват срещу допускане на касационното обжалване, като Х. Л. Г. и Р. Х. Г. претендират присъждане на разноски - адвокатско възнаграждение. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното: По предявен срещу тях иск за делба, А. Г. Г. и И. Р. Г. са представлявани по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК от адвокат П. Т.. В качеството на особен представител той е заявил пред първоинстанционния съд искане за определяне на възнаграждение за предоставената правна защита във втората фаза на делбеното производство в размер на 6 480 лв. Съдът се е произнесъл по искането с допълнително решение № 1046 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 7525/2011 г. по описа на РС – Варна, 41-ви състав, като е приел, че на особения представител следва да се определи допълнително възнаграждение в размер на 3 365 лв. Произнасянето на съда е било обект на инстанционен контрол по подадени от Х. Л. Г. и Р. Х. Г., както и от И. П. В. и Д. К. В. частни жалби, а също и насрещна частна жалба от особения представител. С постановеното от ОС – Варна Определение № 2488 от 22.08.2019 г. по в.ч.гр.д.№ 1409/2019 г. е прието, че размерът на дължимото възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК се определен с акта за назначаването му. Няма пречка при констатирана фактическа и правна сложност съдът да определи по-висок размер, а при прекомерност - да намали адвокатското възнаграждение до минимално установения размер. Въззивният съд е преценил, че определеното с допълнителното решение възнаграждение в размер на 3 365 лв. е прекомерно. Посредством частичното отменяване на ДР № 1046 от 13.03.2019 г. на РС – Варна, окръжният съд е определил възнаграждение с общ размер 2 000 лв., от които 1 000 лв. дължими от Х. Л. Г. и Р. Х. Г., а 600 лв. (след приспадане на първоначално определения през 2014 г. и внесен депозит от 400 лв.) - от И. П. В. и Д. К. В.. Съответно – без уважение е оставена насрещната частна жалба на адвокат П. Т. като особен представител на А. Г. Г. и И. Р. Г., съдържаща искане за присъждане на сума в размер на 2 994,31 лв. в тежест на Х. Л. Г. и Р. Х. Г. – възнаграждение за особения представител. Въззивното определение е обжалвано с касационна частна жалба вх.№ 26048 от 03.09.2019 г., подадена от П. Т. в качеството му на особен представител на А. Г. Г. и И. Р. Г., като с Определение № 7 от 16.01.2020 г. по ч.гр.д.№ 4518/2019 г. на ВКС, І г.о. не е допуснато касационно обжалване. Наред с това, по въззивното ч.гр.д.№ 1409/2019 г. на ОС – Варна, адвокат П. Т. подал молба с вх.№ 2606 от 03.09.2019 г. съдържаща искания: 1) „за определяне възнаграждение на особен представител в настоящото производство по определяне размера на възнаграждение на особен представител“ и 2) „за допълване на решението като се произнесете по исканията по чл. 344, ал. 2 от ГПК и исканията по сметки по чл. 346 от ГПК“. Въззивният съд преценил исканията за неясни и дал указания за уточняването им, обективирани с Определение № 2733от 18.09.2019 г. Последвало подаването на молба с вх.№ 28756 от 01.10.2019 г., с която искането под № 2 е конкретизирано като такова, касаещо допълнително решение № 1046 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 7525/2011 г. по описа на РС – Варна, 41-ви състав. С оглед така заявеното уточнение, с Разпореждане № 6299 от 09.10.2019 г. на ОС – Варна искането за допълване на допълнително решение № 1046 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 7525/2011 г. по описа на РС – Варна, 41-ви състав е изпратено на районния съд за произнасяне по компетентност. Произнасяйки се по искането за допълване, заявено с молба с вх.№ 2606 от 03.09.2019 г. и уточнено с молба с вх.№ 28756 от 01.10.2019 г., с определение № 13279 от 14.10.2019 г. по гр.д.№ 7525/2011 г., Районен съд – Варна го е оставил без разглеждане по съображения, че е просрочено. По подадената срещу определението на РС частна жалба е образувано в.ч.гр.д.№ 2013/2019 г. на ОС – Варна. В частната жалба е поддържано, че районният съд не е сезиран с искане по чл. 250 ГПК, а молбата е била отправена до Окръжен съд – Варна, следователно определението е недопустимо. Поискано е определение № 13279 от 14.10.2019 г. по гр.д.№ 7525/2011 г. да бъде отменено и да се прекрати производството, като делото бъде върнато на състава, постановил определение № 2488 от 22.08.2019 г. по ч.гр.д.№ 1409/2019 г. на ОС - Варна. С обжалваното пред настоящия състав на ВКС Определение № 3262 от 12.11.2019 г. по в.ч.гр.д.№ 2013/2019 г. по описа на ОС – Варна е прието, че заявеното с молба с вх.№ 2606 от 03.09.2019 г. и уточнено с молба с вх.№ 28756 от 01.10.2019 г. искане е именно за допълване на допълнително решение № 1046 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 7525/2011 г. по описа на РС – Варна, 41-ви състав. Съгласно чл. 250, ал. 1, изр. второ ГПК молба за допълване на решение може да се подаде в едномесечен срок от връчването на решението. Този едномесечен срок за А. Г. Г. и И. Р. Г. е изтекъл на 19.04.2019 г., тъй като съобщението за решението, чието допълване е искано, им е връчено на 19.03.2019 г. Молбата за допълване е депозирана на 03.09.2019 г. - извън преклузивния срок. С тези съображения е потвърдено първоинстанционното определение. След постановяване на Определение № 3262 от 12.11.2019 г. по в.ч.гр.д.№ 2013/2019 г. на ОС – Варна, с Определение № 293 от 23.01.2019 г. окръжният съд се произнесъл и по първото искане, заявено с молбата с вх.№ 2606 от 03.09.2019 г. и уточнено с молба с вх.№ 28756 от 01.10.2019 г., като определил на особения представител възнаграждение в размер на 200 лв., изплатено от бюджета на съда, за възстановяване на което (съобразно изхода по в.ч.гр.д.№ 2013/2019 г.) е постановено осъждането на А. Г. Г. и И. Р. Г.. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание за допускане на обжалването са поставени въпроси, по отношение на които се поддържа предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед произнасянето с Определение № 530 от 03.07.2014 г. по ч.гр.д.№: 3596/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., а именно: „1.1. Определянето на размер на възнаграждението на особения представител представлява ли предпоставка за осъществяване на процесуално представителство?“ „1.2. Може ли въззивна инстанция след приключване на производството пред нея (по в.ч.гр.д.№ 1409/2019 г.) да се произнася по родова подсъдност на молби за лично право на особения представител, адресирани до въззивната инстанция?“ „1.3. Налице ли е надлежно представителство от особения представител по в.ч.гр.д.№ 2013/2019 г. при липса на съдебен акт, с който на особения представител да е определено възнаграждение? Определянето на възнаграждение след произнасяне на инстанцията по съществото на частната жалба санира ли липсата на произнасяне по искането, направено с жалбата или в хода на производството пред инстанцията?“ Поставени са и въпроси, по отношение на които се поддържа предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, цитирани буквално, както следва: „2.1. Длъжна ли е въззивна инстанция да осъществи проверка за редовността на исковата молба от въззивна инстанция в частта за разноските и представлява ли пречка за развитие на процеса липсата на внесен в срок депозит за особен представител пред първа инстанция определен окончателно с решението.“ „2.2. Липсва ли правно основание на акта на въззивна инстанция по ч.в.гр.д.№ 1409/2019 г. на В. с който искането адресирано до въззивният съд от особеният представител за реализиране на личното му право за определяне на възнаграждение по настоящото производство е препратен до първоинстанционният съд.“ „2.3. Липсата на определяне на размера на възнаграждението за особен представител представлява ли подпомагане на ищеца за сметка на адвоката назначен за особен представител.“ „2.4. Липсата на определяне на срок за внасяне на депозит за възнаграждение на особен представител представлява ли оказване на безплатна правна помощ и в коя от хипотезите на чл. 38 от ЗА“ „2.5. Липсата на определено от въззивната инстанция възнаграждение за особеният представител представлява ли нарушение на закона представляващо неспазване на чл. 47, ал. 6 от ГПК за определянето на възнаграждение което може да бъде и под минималния размер за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него“ Касационното обжалване не може да бъде допуснато. С изключение на въпросите под №№ 1.2. и 2.2., нито едно от останалите питания няма обуславящо значение за формираната правораздавателна воля, обективирана с Определение № 3262 от 12.11.2019 г. по в.ч.гр.д.№ 2013/2019 г. по описа на ОС – Варна. Тези въпроси нямат отношение към допустимостта на искането, квалифицирано от съдилищата като такова по чл. 250 ГПК досежно допълнително решение № 1046 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 7525/2011 г. по описа на РС – Варна, 41-ви състав, поради което въззивният съд не се е произнасял и не е бил длъжен да се произнесе по въпросите под №№ 1.1, 1.3, 2.1, 2.3, 2.4 и 2.5. Ето защо ВКС приема, че те не обективират общо основание за допускане на касационното обжалване, отговарящо на изискванията, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което е безпредметно по отношение на тях да се обсъжда дали са налице допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Въпросите под №№ 1.2 и 2.2 имат отношение към произнасянето на въззивния съд, доколкото проверката за законосъобразността на първоинстанционното определение включва и преценка за наличието на валидно сезиране и компетентност на първоинстанционния съд да разреши съответния процесуалноправен спор. В този смисъл те представляват общи основания за допускане на обжалването. По отношение на въпрос № 1.2 отсъства допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да обоснове наличието на последния, страната - касатор се позовава на акт, постановен по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Този вид определения, макар и постановени от ВКС, не съставляват нито „задължителна практика“, нито „практика на ВКС“ по смисъла на т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което (дори да е налице противоречие между такъв акт и произнасяне на въззивен съд) от него не може да се направи положителен извод за доказано основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно от това, Определение № 530 от 03.07.2014 г. по ч.гр.д.№: 3596/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. не съдържа разрешение по правен проблем, аналогичен на поставения с въпрос № 1.2, поради което е неотносимо. По отношение на въпрос № 2.2 не е обосновано наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в смисъла на разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Изследвайки предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК, за чието наличие ВКС следи и служебно, настоящият състав намира, че атакуваното определение несъмнено е валидно и процесуално допустимо. По отношение на него не е налице и третата предпоставка по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото отсъстват нарушение на императивна правна норма и на основни съдопроизводствени правила, както и явна необоснованост. Изводът относно наличието на валидно сезиране и компетентност за първоинстанционния съд да се произнесе по искането, заявено с молба с вх.№ 2606 от 03.09.2019 г. и уточнено с молба с вх.№ 28756 от 01.10.2019 г., се явява обоснован с оглед изричното и недвусмислено изявление на адвокат Т., че се търси допълване на допълнително решение № 1046 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 7525/2011 г. по описа на РС – Варна, 41-ви състав. Същото е направено в отговор на надлежно и конкретно дадени от състава на ОС – Варна по в.ч.гр.д.№ 1409/2019 г. указания и доколкото изхожда от лице с юридическа правоспособност не дава повод за съмнение относно действителния му смисъл. Изводът, че се касае за искане по чл. 250 ГПК относно допълнителното решение на РС – Варна, е съответен на обективираното с молбата с вх.№ 28756 от 01.10.2019 г. уточнение, с произтичащите от това последици – изпращане на молбата за разглеждане от компетентния да се произнесе по нея съд и преценка за срочността й с оглед данните за датата на връчването на решение № 1046. С оглед изхода от настоящото произнасяне, жалбоподателят няма право на разноски, а на ответника по касация Х. Л. Г. следва да се присъдят разноските за защита пред ВКС – сумата 380 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 12). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение