Определение № 1793 от 27.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2041/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по повод на касационна жалба от „БГ ТОП МЮЗИК“ЕООД против решение № 469/10.07.2023 г. по в.т.д. № 29/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1157/21.10.2022 г. по т.д. № 1468/2021 г. на СГС в частта, с която е прогласена нищожността на основание чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД на договор, сключен на 08.02.2019 г. между „Булсатком“ЕАД, чийто правоприемник е „Булсатком“ЕООД, и „БГ Топ Мюзик“ЕООД за взаимно свързване на електронни съобщителни мрежи за предоставяне на услуги на „Булсатком“ ЕАД в мрежата на ответника „БГ Топ Мюзик“ЕООД поради невъзможен предмет и с което „БГ Топ Мюзик“ЕООД е осъдено да заплати на „Булсатком“ ЕООД на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сума в размер на 123 835,92 лв., заплатена в периода от 26.07.2019 г. до 09.12.2020 г. от „Булсатком“ЕООД на „БГ Топ Мюзик“ЕООД без основание, която подлежи на връщане, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 22.07.2021 г. до окончателното й изплащане, както и сума в размер на 1 155,21 лв. на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на задължението за връщане на платена без правно основание сума в размер на 86 640,92 лв., начислено за периода от 05.06.2021 г. до 22.07.2021 г. и са присъдени в полза на „Булсатком“ ЕООД разноски в размер на 5 340,86 лв. В касационната жалба се поддържа становище, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Булсатком“ ЕООД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че във въззивната жалба са направени оплаквания срещу изводите на СГС за наличието на предпоставките за уважаване на предявения иск по чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, тъй като процесният договор не съставлявал такъв за взаимно свързване на електронни съобщителни мрежи и не бил нищожен поради невъзможен предмет, в частност че неподаването на уведомление по чл.66 ЗЕС до КРС няма за последица недействителност на процесната сделка. При разглеждането им САС е посочил, че отношенията, свързани с осъществяване на електронни съобщения са уредени в ЗЕС и Наредба № 1 от 19.12.2008год. за реда и осъществяване на достъп и / или взаимно свързване, като в § 1, т.4, т.4 от ДР на ЗЕС /в редакцията му към датата на подписване на процесния договор/ се съдържа легално определение на понятието „ взаимно свързване“, съгласно което „ взаимно свързване“ е специфична форма на достъп, която се прилага между операторите на обществени мрежи чрез физическото и логическото свързване на обществени електронни съобщителни мрежи, използвани от едно или от различни предприятия, за да се даде възможност на ползвателите на едно предприятие да разменят съобщения с ползватели на същото или друго предприятие или да получат достъп до услуги, предоставяни от друго предприятие, когато такива услуги се предоставят от участващите страни или от други страни, които имат достъп до мрежата. Счел е, че според чл. 18 от цитираната Наредба достъпът и/или взаимното свързване между мрежите на предприятията се осъществява въз основа на писмен договор. Съгласно чл.19 от Наредбата договорите по чл.18 следва да уреждат техническите, финансовите и други относими условия, необходими за реализацията на достъп и/или взаимно свързване и трябва да съдържат най-малко изброените в чл.19, ал.2 условия. Въззивният съд е съпоставил горните нормативно установени характеристики на специфичния договор за взаимно свързване на електронни съобщителни мрежи с конкретното съдържание на волеизявленията на страните по сключения на 08.02.2019год. между „Бустаком“ЕАД и „БГ Топ Мюзик“ЕООД договор, поради което е заключил, че последният представлява договор за взаимно свързване по смисъла на чл. 18 от Наредба № 1 /19.12.2008год. По конкретно е посочил, че в чл.1 от процесния договор страните са постигнали договореност въз основа на свързването на своите мрежи, „Булсатком“ ЕАД да използва мрежата на „БГ Топ Мюзик“ЕООД за предоставяне на услуги на крайните потребители, които услуги са посочени в Приложение № 1 към договора- чл.1, ал.2. В чл.3, ал.1 от договора е било обективирано съгласие на страните взаимното свързване между мрежите да се осъществява чрез оптична/логическа свързаност, а в чл.1, ал.2 - разноските за изграждането и поддръжката на свързаността по ал.1 да се поемат от „Булсатком“ ЕАД. В приложение № 1 към договора е бил посочен списък на услугите, попадащи в обхвата на договора, а именно: предоставяне на цифрова телевизия, фиксирана телефония и достъп до интернет на клиенти на „Булсатком“ЕАД в конкретно посочени лица чрез мрежата на „БГ Топ Мюзик“ЕООД. Така постигнатите договорености, разглеждани в съвкупност и взаимовръзка са обусловили извода на съда, че волята на страните по договора е била насочена към извършване на взаимно свързване на мрежите на двете дружества /чрез оптична/логическа свързаност/, което технически и фактически да осигури възможност на „Булсатком“ ЕАД, чрез мрежата на „БГ Топ Мюзик“ЕООД да предоставя на своите клиенти посочените в цитираното приложение услуги и оттук - че предмет на процесния договор е именно извършване на взаимно свързване на електронните съобщителни мрежи на двете дружества. САС е счел, че в случая е налице фактическа невъзможност на предмета на подписания между страните договор, произтичаща от неговата специфика. Съобразно легалното определение за „Електронни съобщителни мрежи“, дадено в параграф 1, т.15 от ДР на ЗЕС и предвидената в ЗЕС процедура за предоставяне на право за осъществяване на обществени електронни съобщения, е формирал извод, че договореното свързване предпоставя наличност на две електронни съобщителни мрежи - една на „Булсатком“ ЕАД и втора на „БГ Топ Мюзик“ ЕООД, за да бъде осъществено взаимното им свързване. Констатирал е липсата на притежавана от „БТ Топ Мюзик“ ЕООД електронна съобщителна мрежа, която да бъде свързана с електронната съобщителна мрежа на „Булсатком“ЕАД към момента на сключване на процесния договор. В тази връзка е отбелязал, че касаторът в първоинстанционното производство не е подал писмен отговор и не е оспорил твърдението на ищеца в исковата молба, че към датата на сключване на процесния договор не е притежавал електронна съобщителна мрежа за предоставяне на фиксирани и /или мобилни гласови услуги. Посочил е, че твърдения за притежание на такава мрежа липсват и в депозираната въззивна жалба. Липсата на уведомление до КРС, което според съда е нормативното изискване по чл.66 ЗЕС и предпоставка за предоставяне на правата по чл.74, ал.1 ЗЕС, също е счетено като аргумент в подкрепа на твърденията на ищеца. САС е намерил, че в ЗЕС е предвидена административна отговорност за предприятие, което предоставя електронни съобщителни мрежи и /или услуги, без да е подал уведомление по чл.66 ЗЕС до Комисията за регулиране на съобщенията- чл.324, ал.5 от ЗЕС и имуществена санкция /административно наказание/ за неспазване на установения ред за предоставяне на правата по чл. 74, ал.1 ЗЕС, но е счел, че същите нямат отношение към гражданскоправните отношения между страните по спора, породени от сключване на процесния договор и/ или към неговата действителност. За неоснователно е било преценено възражението на „БГ Топ Мюзик“ЕООД, че за ищеца липса на основание, при нарушение на закона при сключване на процесния договор, да иска прогласяване на нищожността му, тъй като същият разполагал с възможността да търси отговорност за вреди от ответника и евентуално да иска развалянето /прекратяването/ на договора. Посочил е, че ищецът не би могъл да защити правата си чрез предявяване на иск по чл.87 ЗЗД, тъй като разваляне на договор може да има само по отношение на действителна облигационна връзка, каквато в случая не е била налице. Нищожният договор поради невъзможен предмет страда от най-тежкия порок, не поражда правни последици и не може да бъде саниран, поради което извършеното по него плащане не може да го превърне във валидно сключен. Изпълнението по такъв договор не е изключена от закона възможност, поради което е налице и изрично предвидена нормативна уредба, уреждаща имуществените последици от недействителността на сделките – чл.55-59 ЗЗД. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на ССЕ, САС е установил, че размерът на извършената от „Булсатком“ЕАД престация по нищожната сделка е 123 835,92 лв., която сума се явява осъществена от него без основание и същата подлежи на връщане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът да приеме, че договор, чието съдържание не съответства на нормативно установеното в императивната разпоредба на чл.19, ал.2 от Наредба №1 от 19.12.2008 г. на КРС, съставлява договор за взаимно свързване по смисъла на чл.18 от същата наредба, респективно, че попада в приложното поле на чл. 164 ЗЕС и на уведомителния режим по чл.66 ЗЕС ?; 2/ А/ Какви са правните последици от липсата на подадено уведомление за извършване на определена специфична търговска дейност, предвидено в специалния материален закон по отношение на договор, чрез който тази дейност се извършва и по-конкретно - дали липсата на такова уведомление води до нищожност на този договор, поради невъзможен предмет или само препятства пораждането на правните последици на сложния фактически състав и липсващият елемент на уведомлението може да бъде добавен впоследствие, при което договорът да породи правните си последици?; Б/ Когато извършването на дадена търговска дейност е поставена от закона под уведомителен режим и не може да бъде извършвана преди подаване на съответно уведомление, то какви са правните последици от липсващото уведомление по отношение на действителността на договора, попадащ в обхвата на този законов режим - а)договорът нищожен ли е поради невъзможен предмет или б) е нищожен поради противоречие със закона, или в), е валиден и действителен, но правните му последици ще се породят при подаване на уведомление то?; В/ Липсата на подадено уведомление по чл.66 от ЗЕС, което препятства пораждането на правните последици от сключването на договор за предоставяне на електронни съобщителни мрежи и/или услуги, по смисъла на чл. 74, ал.1 от ЗЕС, води ли до нищожност на този договор поради невъзможен предмет, или липсващият елемент на уведомлението може да бъде добавен впоследствие, при което договорът да породи правните си последици ?; 3/ А/ Ако нищожността на договор, уреден в материален закон не е предвидена като правна последица при нарушаване на установените в него специални изисквания за сключването му, а като такава е предвидена само административна санкция за страната-нарушител, то допустимо ли е съдът да приеме, че сключеният в нарушение на тези специални изисквания- договор, е нищожен поради невъзможен предмет?; Б/Административно-наказателни или гражданскоправни са предвидените в Закона за електронните съобщения последици при сключването на договор за взаимно свързване на електронни съобщителни мрежи, в нарушение чл.66 от същия закон?; 4/Ако ответникът не е подал писмен отговор на исковата молба и не е оспорил изрично в процеса наведеното в нея твърдение, че не е притежавал правото, което е предоставил с договор на ищеца, към момента на сключването му, следва ли от това извод, че ответникът действително не е притежавал предоставеното право, поради което сключеният от него договор е с фактически невъзможен предмет, или ищецът носи тежестта да докаже опорочаващият сделката факт, твърдян от него ?; 5/При преценката си за вида на процесния договор, длъжен ли е съдът да съобрази нормативно установеното минимално необходимо съдържание за този вид договори и длъжен ли е да субсумира неговото фактическо съдържание под приложимата, императивно установена, материална норма, или е допустимо да формира извода си за вида му, изхождайки от обективираните в него съвпадащи волеизявления на страните?; 6/ А/ Когато в договора страните са дали свое определение за дадено понятие, което се отличава от законовото, длъжен ли е съдът при преценката си на обективираната в договора действителна воля на страните, да съобрази същото? Б/ Когато за целите на договора, страните са дали своя дефиниция на понятието „взаимно свързване", предвиждащо, че то трябва да е осъществено по начин, позволяващ потребителите, ползващи електронната съобщителна мрежа на едната страна да имат възможност за достъп до потребителите, ползващи мрежата на другата страна и обратно, но от предмета на който не се установява наличието на такава реципрочна възможност, допустимо ли е съдът да приеме, че волята на страните е насочена към извършване на взаимно свързване на мрежите им, изхождайки от легалната дефиниция за „взаимно свързване“, дадена в §1, т.4 от ДР на ЗЕС?; 7/ А/Когато поради съвпадение с фактическите констатации и правните изводи на първостепенния съд, въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционното решение, на основание чл. 272 ГПК, следва ли да даде свой отговор на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи?; Б/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като формира свои правни изводи по тях и по приложимите за конкретния спор правни норми, и изведе свои фактически констатации по всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право?; 8/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи в решението си – ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви, отразяващи решаващата му дейност, като втора по ред инстанция по съществото на спора? Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос №1, като поддържа, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По останалите въпроси твърди, че е налице противоречие със задължителната практика на ВКС и практиката, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решения, както следва: в ТР № 3/2014г. на ОСГК на ВКС - по втората група въпроси; в Решение № 60113/ 19.07.2021 г. по т. д. № 1215/2019 г. на ВКС, II Т.О; Решение № 173/18.07.2019 г. по гр.д. № 2906/ 2018 г. на ВКС, IV Г.О.; Решение № 98/ 27.04.2017 г. по гр.д. № 60379/2016 г. на ВКС, IV Г.О.; Решение № 93/06.04.2012 г. по гр.д. №1548/2010 г. на ВКС, IV Г.О. и др. - по третата група въпроси; в ТР № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС – по четвърти въпрос; в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в Решение № 90/15.09.2020 г. по гр. д. № 3937/2019 г. на ВКС, IV г.о и др. – по пети въпрос; в Решение № 33/ 27.02.2019 г. по гр. д. № 1722/2018 г. на ВКС, I г.о., Решение № 149/30.11.2017 г. по т. д. № 268/2017 г. на ВКС, I т.о., Решение № 96/22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на ВКС, IV г.о. и др.– по шестата група въпроси и в Решение № 60224/04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60093/ 07.01.2022 г. по гр. д. № 3491/2020 г. на ВКС, I г.о., Решение № 143/29.03.2021 г. по гр.д.№ 3662/2019 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 67/16.06.2020 г. по т. д. № 882/2019 г. на ВКС, I т.о. и множество други – по седми и осми въпрос. Настоящият състав на ВКС намира следното: Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Първият правен въпрос не съответства на произнасянето на САС, поради което и не отговаря на изискването към общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че сключеният между страните договор не съответства по съдържание на нормативно предвидено в приложимата към спора наредба. Това е твърдение на касатора, което не може да бъде проверено във фазата по чл.288 ГПК, тъй като предполага изясняване съдържанието на клаузите на процесния договор и съпоставка с характеристиките на специфичния договор за взаимно свързване на електронни съобщителни мрежи по съответната Наредба № 1 от 19.12.2008год. за реда и осъществяване на достъп и / или взаимно свързване и дефинициите по ЗЕС. Групата въпроси под № 2 касае липсата на уведомление по чл.66 ЗЕС и правните последици, които касаторът счита, че САС е свързал с нея – нищожност на договора за взаимно свързване. Така формулирани въпросите от посочената група не отговарят на произнасянето на САС. Изводът му за нищожност на договора е обусловен от констатацията за фактическа липса на притежавана от касатора електронна съобщителна мрежа, като в процеса не е било поддържано от „БГ Топ Мюзик“ЕООД оспорване на този факт предвид неподаване на писмен отговор на исковата молба и неформулиране на такова оплакване във въззивната жалба. Като индиция за установената фактическа липса на съответната мрежа въззивната инстанция е съобразила нормативната регламентация – необходимост от уведомление по чл.66 ЗЕС със съответното съдържание по чл.75, ал.2 ЗЕС и липсата на подадено такова от касатора, за което са били събрани доказателства от ищеца – извадка от публичен регистър и разпечатка от съществуващи електронни съобщителни мрежи. Следователно решаващият извод е бил направен въз основа на събраните доказателства предвид разпределената доказателствена тежест и процесуалното поведение на страните в тази насока. Включените в третата група въпроси са зададени в контекста на поддържаните от касатора доводи, че след като нарушението на изискването по чл.66 ЗЕС – подаване на уведомление, не е скрепено от специалния закон с изрична правна последица – нищожност на сключения договор за взаимно свързване, а само с административна санкция, той не се явява нищожен. Тези доводи не съответстват напълно на произнасянето на САС. Преди всичко спецификата на казуса е в предявеното от ищеца основание за нищожност – поради фактически невъзможен предмет, а не поради правно невъзможен предмет или поради противоречие със закона. Както е посочено и в ТР №3/2014 г. на ОСГК на ВКС и в цитираните от касатора Решение № 60113/ 19.07.2021 г. по т. д. № 1215/2019 г. на ВКС, II т.о; Решение № 173/18.07.2019 г. по гр.д. № 2906/ 2018 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 98/ 27.04.2017 г. по гр.д. № 60379/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 93/06.04.2012 г. по гр.д. №1548/2010 г. на ВКС, IV г.о. фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. САС е анализирал съобразно § 1, т.4, т.4 и т.15 от ДР на ЗЕС /в редакцията им към датата на подписване на процесния договор/ легалните определения на понятията „взаимно свързване“ и „електронни съобщителни мрежи“ и е направил извод, че предмет на процесния договор е предоставяне на специфична форма на достъп, която се прилага между операторите на обществени мрежи чрез физическото и логическото свързване на обществени електронни съобщителни мрежи, като съоръжения със съответни технически специфики. В тази връзка е акцентирал върху необходимостта и двете страни по договора да разполагат с електронна съобщителна мрежа и съответно е констатирал липсата на притежавана от „БТ Топ Мюзик“ ЕООД електронна съобщителна мрежа, която да бъде свързана с електронната съобщителна мрежа на „Булсатком“ЕАД. Следователно произнесъл се е по въпроса налице ли е бил фактически съществуващ в реалната действителност предмет, като само с оглед проведеното доказване е коментирал факта на подадено или не уведомление по чл.66 ЗЕС от касатора. Ето защо предвидените в ЗЕС административноправни последици от неподаването на уведомление се явяват ирелевантни към настоящия казус. Във връзка с горните въпроси е и въпрос № 4. Както вече бе посочено според въззивния съд е налице хипотеза на фактически невъзможен предмет, а не на правна невъзможност. С оглед на така очертания спор САС не е променил направеното от първоинстанционнои съд разпределение на доказателствената тежест с доклада, с който на ищеца е било възложено да установи релевантния факт. Като предвид конкретно събраните по делото доказателства е заключил, че се доказва, че липсва изградена или използвана от касатора електронна съобщителна мрежа като съвкупност от технически съоръжения и елементи според легалната дефиниция на §1, т.15 от ДР на ЗЕС. Поради което не е налице произнасяне в противоречие с ТР № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС и на ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на пети въпрос не е изпълнено соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според цитираната в изложението съдебна практика на ВКС разпоредбата на чл. 5 ГПК задължава съдът да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви-според общия им разум. Наред с това разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК задължава съдът да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Посоченото означава, че съдът е задължен да подведе установените по делото обстоятелства под приложимата за тях норма от закона и да приложи произтичащите от нея последици. Това изисква от него да даде правна квалификация на предявения пред него иск. Страните в производството обаче не са задължени да дават правна квалификация на исканията си. Ищецът е задължен да посочи обстоятелствата, на които се основава искът, а ответникът тези, на които основава възраженията си. Тези обстоятелства са всички факти, в това число и преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендирани права и възражения. Дадената от САС правна квалификация на процесния договор е в резултат на анализ на правата и задълженията предвидени за страните по него и съпоставянето им с конкретни норми от Наредба № 1 и ЗЕС, касащи съдържанието на договора за взаимно свързване, като изрично е съобразил изискването в чл.19, ал.2 от Наредбата за минимално необходимо му съдържание, което не изключва възможността за допълнителни уговорки. Констатираното от съда съответствие не може да бъде проверявано /с оглед групата въпроси по № 6/ във фазата по чл.288 ГПК, тъй като оплакванията в касационната жалба и изложението в тази връка следва да се квалифицират като наведени касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, което изключва характеристиката на въпроса като правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Седми и осми въпрос в своята съвкупност поставят проблема за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства, като мотивира решението си. В цитираната от касатора трайна и непротиворечива практика на ВКС се застъпва категорично становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с тази практика. Не е налице твърдяното от касатора препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. САС е направил самостоятелно обсъждане на доводите по исковата молба, въззивната жалба и на събраните доказателства, приложимото право, като е формирал фактически и правни изводи. Пред първата инстанция ответникът не е участвал, не е подал писмен отговор, не е изразил становище писмено или в съдебно заседание, а във въззивната жалба е направил оплаквания: за неправилно дадена от СГС правна квалификация на сключения договор; за несъобразяване, че с договора не се преследва забранена от закона цел /ирелевантен за соченото от ищеца основание за нищожност – липса на предмет, довод/; че липсата на подадено уведомление по чл.66 ЗЕС не води до нищожност на договора, а само до административноправни последици; за регулярно плащане за период от 16 месеца от страна на ищеца на възнаграждение по договора и непредприемане на действия по развалянето му. По всички тези оплаквания САС е развил съображения и ги е приел за неоснователни, като изрично е акцентирал, че по значимия за делото въпрос – налице ли е реално изградена електронна съобщителна мрежа, която да се ползва от касатора и с която да се свърже мрежата на ищеца, първият не навежда доводи и доказателства. Поради което така поставени правните въпроси не изпълняват изискванията на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС. Мотивиран от горното, съставът на ВКС, Първо търговско отделение