Определение № 3447 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 458/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена Българска Банка“ АД („ОББ“ АД) със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу решение № 736 от 30.11.2023 г. по в. т. д. № 431/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение, постановено в производство по чл.294, ал.1 ГПК, е потвърдено решение № 260024 от 07.01.2021 г. по т. д. № 708/2019 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е признато за установено, че К. Й. Т. не дължи на „ОББ“ АД сумата по изп. д. № 704/2011 г. на ЧСИ Д. Я., образувано въз основа на издаден по ч. гр. д. № 749/2011 г. на Районен съд - Разлог изпълнителен лист, включваща 150 000 лв. - главница по договор за овърдрафт по разплащателна сметка, сключен на 16.05.2008 г. между „Джи фуудс“ ООД (н.) и „ОББ“ АД, 80 391.07 лв. - законна лихва върху главницата за периода от 19.05.2011 г. до 18.04.2019 г., и 6 800 лв. - разноски по гражданското дело, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение след издаване на изпълнителния лист, и са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК на ищцата К. Т.. В жалбата се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално - неправилно, и се прави искане за неговото обезсилване с последващо прекратяване на делото поради недопустимост на разгледания от въззивната инстанция иск или за неговата отмяна и за отхвърляне на иска, с присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че за ищцата не съществува правен интерес от водене на иска, квалифициран от инстанциите по същество с правно основание чл.439 ГПК, предвид прекратяването на изпълнителното дело по искане на банката - кредитор след заличаване на главния длъжник „Джи фуудс“ ЕООД (н.) в резултат на проведено и приключило производство по несъстоятелност. Според касатора, най-късно на 01.10.2019 г., когато е прекратено изпълнителното дело, правният интерес на ищцата от търсената с иска защита е отпаднал и решенията, с които е разгледан недопустимия иск, са процесуално недопустими. Неправилността на решението е аргументирана с оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон като е приел, че погасителната давност е изтекла в хода на процеса, тъй като предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника няма за последица предвиденото в чл.116, б.“в“ ЗЗД и в чл.115, б.“ж“ ЗЗД действие, доколкото ищецът, който оспорва принудително изпълняваните вземания, не може сам да прекъсне погасителната давност, на която се позовава. Касаторът изразява несъгласие с така направения извод и навежда доводи, че при предявен от длъжника срещу кредитора отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането, за събирането на което е образувано изпълнителното производство, който е основан на изтекла погасителна давност, е налице процес относно вземането и след предявяване на иска давността спира да тече на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД; Предвид установения по делото факт, че последното изпълнително действие, годно да прекъсне давността, е извършено на 28.05.2018 г. - около една година преди започване на делото, към датата на предявяване на иска давността не е била изтекла, поради което искът е следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. Като основание за неправилност на решението касаторът релевира и допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила при прилагане на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, а именно - основаване на решението на настъпил в хода на процеса факт (изтичане на срока на погасителната давност), който не е бил наведен от ищцата под формата на изменение на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, които по преценка на касатора имат обуславящо значение за формиране на решаващата правна воля на въззивния съд: „ 1. Спира ли да тече давност относно вземането на основание чл.115, б.“ж“ от ЗЗД при предявен отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК; 2. Какво процесуално действие следва да бъде извършено, за да се вземат предвид от съда фактите, които се отнасят до основанието на иска“. За първия въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ІV г. о. и в определение № 50470/07.09.2023 г. по т. д. № 1092/2022 г. на ІІ т. о., а за втория въпрос - че разрешаването му от въззивния съд е в противоречие с практиката в решение № 26/22.02.2010 г. по т. д. № 1069/2009 г. на ВКС, І т. о., и в решение № 15/01.03.1972 г. по гр. д. № 8/1972 г. на ОСГК на ВС. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответницата по касационната жалба К. Й. Т.. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. С решение № 50041 от 10.05.2023 г., постановено по т. д. № 20/2022 г. на ВКС, І т. о., е отменено решение № 484 от 26.07.2021 г. по т. д. № 483/2021 г. на Апелативен съд - София, с което е обезсилено решение № 260024 от 07.01.2021 г. по т. д. № 708/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено, че К. Й. Т. не дължи на „ОББ“ АД сумата по изп. д. № 704/2011 г. на ЧСИ Д. Я., образувано въз основа на издаден по ч. гр. д. № 749/2011 г. на Районен съд - Разлог изпълнителен лист, включваща 150 000 лв. - главница по договор за овърдрафт по разплащателна сметка, сключен на 16.05.2008 г. между „Джи фуудс“ ООД (н.) и „ОББ“ АД, 80 391.07 лв. - законна лихва върху главницата за периода от 19.05.2011 г. до 18.04.2019 г., и 6 800 лв. - разноски за заповедно производство, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение след издаване на изпълнителния лист, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението е постановено след допуснато касационно обжалване по въпроса „Допустим ли е иск по чл.439 ГПК при влязло в сила в хода на процеса постановление за прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1, т.2 ГПК“. След като е отговорил положително на така поставения въпрос, съставът на ВКС, І т. о., е приел, че предявеният от К. Й. Т. отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК е процесуално допустим и въведеният с него правен спор следва да бъде разгледан по същество, независимо от факта, че производството по образуваното от „ОББ“ АД изпълнително дело за принудително удовлетворяване на вземането, предмет на изпълнителния лист, е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК. За да постанови обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска по чл.439 ГПК по съображения за погасяване по давност на правото на принудително изпълнение на банката - ответник, Апелативен съд - София е съобразил задължителните указания на касационната инстанция във връзка с допустимостта на иска и след преценка на фактите и доказателствата по делото е приел за установено следното: Със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, въз основа на която е издаден изпълнителен лист от 20.05.2011 г. по гр. д. № 749/2011 г. на РС - Разлог, са осъдени К. Й. Т., „Джи фуудс“ ООД и още четири физически лица да заплатят солидарно на „ОББ“ АД сумата 150 000 лв. - частична главница от цялата просрочена главница по договор за овърдрафт по разплащателна сметка от 16.05.2008 г., ведно със законната лихва от депозиране на заявлението - 19.05.2011 г., до изплащане на вземането, сумата 3 000 лв. - дължима държавна такса, и 1 950 лв. - юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство. След подадено възражение по чл.414 ГПК банката - кредитор е предявила срещу К. Й. Т. установителен иск по реда на чл.422 ГПК за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като искът е уважен с влязло в сила на 22.10.2014 г. решение по гр. д. № 3777/2012 г. на Софийски градски съд. Във връзка с изпълнителния лист и по подадена на 29.09.2011 г. молба от „ОББ“ АД е образувано изп. д. № 704/2011 г. на ЧСИ Д. П. - Я.. В молбата е формулирано изрично искане за предприемане на действия на принудително изпълнение по отношение на длъжника К. Т., поради което тя има качеството на длъжник в образуваното от кредитора производство за принудително изпълнение. Според приетото по делото удостоверение, издадено от съдебния изпълнител, общият размер на задълженията по изпълнителното дело към 22.03.2019 г. е 245 116.45 лв., в т. ч. 150 000 лв. - главница, ведно със законни лихви 79 226.07 лв. за периода от 19.05.2011 г. до 22.03.2019 г., 6 800 лв. - разноски за заповедното производство, 906 лв. - разноски по изпълнителното дело, и 8 144.38 лв. - такси по Тарифа към ЗЧСИ. В хода на изпълнителното дело е наложен запор от 19.10.2011 г. върху трудовото възнаграждение на К. Т.. С молби от 25.01.2016 г., 01.02.2016 г. и 25.05.2018 г. взискателят е отправял до съдебния изпълнител искания за извършване на справки относно имуществото на К. Т. и за налагане на запори върху вземанията й към трети лица в случай, че бъдат установени такива. Последното действие на принудително изпълнение, което е поискал взискателят „ОББ“ АД с молба от 25.05.2018 г., е налагане на запор върху вземане на К. Т. по друго изпълнително дело, като запорът е наложен на 28.05.2018 г. Впоследствие взискателят е поискал от съдебния изпълнител да бъде прекратено изпълнителното дело във връзка с влязло в сила на 29.05.2019 г. решение по т. д. № 123/2011 г. на ОС - Благоевград, с което е постановено заличаване на „Джи фуудс“ ООД (солидарен длъжник - кредитополучател) от търговския регистър след проведено производство по несъстоятелност, прекратено с решение от 18.12.2018 г. поради изчерпване на масата на несъстоятелността. Заличаването на „Джи фуудс“ ООД от търговския регистър е извършено на 12.06.2019 г., като не е имало спор, че вземанията на „ОББ“ АД към „Джи Фуудс“ ООД по изпълнителния лист от 20.05.2011 г. са предявени и приети в производството по несъстоятелност. С постановление от 01.10.2019 г. ЧСИ Д. П. - Я. е прекратила изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК. При така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд е направил следните правни изводи по съществото на спора: Предмет на отрицателния установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК е липсата на право на принудително изпълнение за кредитора, въпреки наличието на изпълнителен титул. Прекратяването на изпълнителното дело срещу солидарния длъжник - кредитополучател „Джи фуудс“ ООД е ирелевантно за спора по предявения от ищцата иск, тъй като съгласно чл.5в от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС главният длъжник и поръчителят имат самостоятелно материалноправно положение и погасяването на правото на кредитора да претендира вземането от главния длъжник не води до погасяване на правото да претендира изпълнение от поръчителя, срещу когото се е снабдил с изпълнителен лист. Изпълнителното дело е образувано през 2011 г. - преди приемане на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е обявено за изгубило действие Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС. Предвид разрешението, възприето от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 3/2020 г. по тълк. д. № 3/2020 г. относно момента, от който поражда действие отмяната на посоченото постановление, и последиците от отмяната по отношение на погасителната давност за вземането, предмет на принудително изпълнение, в конкретния случай давността за вземането на „ОББ“ АД към длъжника К. Т. е започнала да тече от 26.06.2015 г., а последното изпълнително действие, годно да прекъсне давността, е извършено на 28.05.2015 г. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115, б.“ж“ ЗЗД действие - ищецът, който оспорва принудително изпълняваните вземания на кредитора, не може сам да прекъсне давността, на която се позовава, в какъвто смисъл е практиката на ВКС. Поради това давността не е прекъсната с подаване на исковата молба за предявяване на иска по чл.439 ГПК, тъй като с този иск не се поставя началото на процес относно вземането, който приключва със съдебно решение, представляващо изпълнително основание. В Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС прекъсването на давността с предявяването на иск и прекъсването на давността с предприемането на действия по принудително изпълнение съгласно чл.116, б.“в“ ЗЗД са уредени по различен начин. В първия случай давност не тече по време на процеса и ако искът бъде отхвърлен, давността не се счита за прекъсната, а ако вземането бъде признато, за него започва да тече нова давност от влизане в сила на крайния акт, признаващ неговото съществуване, тъй като по време на процеса давност не тече. Правилата за спиране и прекъсване на давността в исковия процес са неприложими при прекъсване на давността в изпълнителния процес, в който прекъсването настъпва като последица от предприемането на изпълнителни действия. Последното изпълнително действие по образуваното срещу ищцата К. Т. изпълнително дело е предприето на 28.05.2018 г. и предвиденият в закона петгодишен давностен срок е изтекъл в хода на процеса на 28.05.2023 г. Съгласно чл.235, ал.3 ГПК съдът следва да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. При липса на предприети след 28.05.2018 г. изпълнителни действия, годни да прекъснат давността в изпълнителния процес, съдът следва да приеме, че давността е изтекла към датата на устните състезания във въззивното производство и че за ответника не е налице право на принудително изпълнение. В съответствие с така направените изводи въззивният съд се е произнесъл, че предявеният иск следва да бъде уважен, и е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната част. Въззивното решение е подписано с особено мнение от втория член на съдебния състав, който е изразил несъгласие с преценката на мнозинството от състава за основателност на предявения отрицателен установителен иск - предвид изтеклата в хода на съдебното производство погасителна давност, и е обосновал становище, че искът следва да бъде отхвърлен, тъй като към момента на неговото предявяване твърдяната от ищцата давност не е изтекла. Особеното мнение е аргументирано със съображения, че в случай като разглеждания, в който отрицателният установителен иск на длъжника е основан на изтекла давност, фактическият състав на давността следва да е осъществен преди предявяване на иска, т. е. давностният срок освен да е започнал да тече, следва и да е изтекъл, за да бъде искът уважен. След като систематичното място на иска по чл.439 ГПК е в Глава 39 „Защита срещу изпълнението“, защитата чрез него касае оспорване на вземането, обективирано в издаденото изпълнително основание, и възможността то да бъде предмет на принудително изпълнение, поради което по силата на чл.115, б.“ж“ давност не тече в хода на процеса относно вземането и искът не може да бъде уважен с мотиви за изтекла в хода на процеса давност. В подкрепа на така изразеното становище е посочена практика на ВКС - определение № 50470/07.09.2023 г. по т. д. № 1092/2022 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ВКС, ІV г. о. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. В касационната жалба касаторът - ответник по иска с правно основание чл.439 ГПК, се е позовал на недопустимост на обжалваното въззивно решение. Предвид задължението на касационната инстанция да следи служебно за допустимостта на обжалваното пред нея решение и в стадия за селекция на касационните жалби (т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), съставът на ВКС следва да извърши преценка дали съществува вероятност решението на въззивната инстанция да е недопустимо. Съобразявайки фактите по делото, съдебният състав споделя изводите, залегнали в мотивите към отменителното решение по т. д. № 20/2022 г. на ВКС, І т. о., че при наличие на издаден в полза на касатора изпълнителен титул за вземанията към ищцата последната има правен интерес от защита с иска по чл.439 ГПК, независимо от факта, че образуваното срещу нея изпълнително дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК. Потенциалната възможност ответникът - кредитор да предприеме отново действия на принудително изпълнение въз основа на притежавания изпълнителен титул е достатъчна, за да се признае на ищцата правен интерес от провеждане на иска по чл.439 ГПК, чиято цел е да се отрече със сила на пресъдено нещо правото на ответника на принудително изпълнение, след като се установи изтичане на предвидената в закона погасителна давност. По изложените съображения няма основание да се предполага, че обжалваното въззивно решение, с което е разгледан искът по чл.439 ГПК, е процесуално недопустимо и не следва да се допуска касационно обжалване за проверка на неговата допустимост по реда на чл.290 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано по отношение на въпросите „Спира ли да тече давност относно вземането на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД при предявен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК“ и „Какво процесуално действие следва да бъде извършено, за да се вземат предвид от съда фактите, които се отнасят до основанието на иска“. Първият въпрос отговаря на общото изискване за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК - включен е в предмета на делото и отрицателният му отговор, даден от въззивния съд, е обусловил уважаването на предявения срещу касатора отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК. Независимо от обуславящото значение на въпроса за изхода по делото, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне, тъй като не е доказана специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка - разрешаване на въпроса в противоречие с практиката на ВКС. Позоваването от страна на касатора на определение № 50470/07.09.2023 г. по т. д. № 1092/2022 г. на ВКС, ІІ т. о., е неуместно, тъй като определението е постановено в производство по чл.288 ГПК и според разясненията в Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС не формира практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Изразеното в мотивите към определението виждане, че производството по предявен от длъжника иск с правно основание чл.439 ГПК представлява „процес относно вземането“ и разпоредбата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД намира приложение за него, не съставлява разрешение на правен въпрос, което може да бъде подведено под хипотезиса на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и да обоснове противоречие с практиката на ВКС по смисъла на същата разпоредба. Посоченото в изложението решение № 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ВКС, ІV г. о., е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпроса „за предоставените от закона възможности за защита на длъжника чрез позоваване на погасителна давност срещу заповедта за незабавно изпълнение (по чл.417 ГПК) и изпълнителния лист, с които се е снабдил кредиторът“. В отговор на правния въпрос, предпоставил достъпа до касационно обжалване, съставът на ВКС, ІV г. о., се е произнесъл, че: „Когато кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение, в т. ч. по чл.417 ГПК, длъжникът може да оспори вземането, позовавайки се на погасителна давност, с възражение в срока по чл.414 ГПК, с отговора на исковата молба по чл.422 ГПК - когато подаденото възражение е необосновано, и с отрицателен установителен иск, който може да бъде предявен преди момента, в който длъжникът е узнал за издадената заповед. След влизане в сила на заповедта за изпълнение длъжникът трябва да основе отрицателния си установителен иск на факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене пред последната инстанция, разгледала спора по същество (когато вземането е установено с влязло в сила решение), респ. на факти, които са настъпили след изтичане на срока по чл.414, ал.2 ГПК (когато заповедта е влязла в сила поради неподадено в срок или оттеглено възражение). Съдът по иска по чл.439 ГПК е длъжен да следи за спазване на тези изисквания, а в решението да отчете, че от момента в който заповедта е влязла в сила, започва да тече нова давност, която всякога е пет години (чл.117, ал.2 ЗЗД). Като се позовава на давност, длъжникът не може да постигне отмяна на влязлото в сила решение, с което е установено съществуването на вземането, а заповедта е влязла в сила, и не разполага с отрицателния установителен иск по чл.424 ГПК, тъй като настъпилите до предявяване на иска факти от значение за давността не са нови за длъжника и твърденията за тях не създават основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането по смисъла на чл.424 ГПК, изяснен с т.16 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.“ За да обоснове така възприетите правни разрешения, съставът на ВКС, ІV г. о., не е обсъждал дали при предявен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК давността относно вземането на кредитора спира да тече на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД. След като въпросът не е обсъждан и не е получил принципен отговор, еднозначен за всички случаи на предявен иск по чл.439 ГПК с позоваване на изтекла погасителна давност, произнасянето в обсъжданото решение не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Изводите в казуалната част на решението, до които е достигнал съставът на ВКС, ІV г. о., при разглеждане на касационната жалба по същество, са от значение единствено за изхода по конкретното дело и не могат да служат като аргумент за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият поставен в изложението въпрос е хипотетичен и не удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е зададен във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК и че не е следвало да зачита изтеклия след предявяване на иска по чл.439 ГПК давностен срок, тъй като наведените в исковата молба твърдения, на които е основан искът, са в смисъл, че давността е изтекла преди предявяване на иска и че към датата на предявяване на иска вземането (правото на принудително изпълнение) на ответника е погасено по давност. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не се е произнасял дали и доколко соченият от длъжника период на течение на давността е част от основанието на иска по чл.439 ГПК и не е разсъждавал дали при разрешаване на спора е обвързан от очертания в исковата молба период. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не може да преценява дали прилагането на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК при наличие на твърдения в исковата молба за изтекъл до предявяване на иска давностен срок е законосъобразно, поради което и с оглед мотивите към обжалваното решение касационно обжалване по поставения въпрос не може да се допусне. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на сочената в изложението практика на ВКС, с която е аргументирана специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,