Определение № 50376 от 27.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3095/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Б. Ц., действащ със съгласието на попечителя му А. Н. Ц., чрез адв. Е. Й., срещу определение № 571 от 07.07.2022 г., по гр. д. № 3609/2021 г., по описа на ВКС, четвърто г. о., с което е оставена без разглеждане касационната жалба на Н. Б. Ц., като поставен под ограничено запрещение, със съгласието на попечителя му А. Н. Ц., срещу решение № 260125 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 97/2021 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено решение № 260136/30.10.2020 г. по гр. д. № 458/2019 г. на Районен съд – Кюстендил и са отхвърлени предявените от Николай Б. Ц., със съдействието на попечител, против Ч. Н. И. и М. Г. И., главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот във формата на нотариален акт № 58, т. II, рег. № 2723, д. № 193/2016 г. и евентуалният такъв с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на същия договор и е прекратено производството по гр. дело № 3609/2021 г. на Върховен касационен съд, четвърто г.о. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се съображения, че процесният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД попада в изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и още, че е налице фрапираща разлика в няколко пъти между данъчната оценка и реалната пазарна стойност на имота. Искането е за отмяна на определението и връщане на делото на друг състав на ВКС за продължаване на съдопроизводствените действия по подадената касационна жалба. Ответниците Ч. Н. И. и М. Г. И., чрез общия им пълномощник адв. В. П., вземат становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна. С атакуваното определение съставът на ВКС е приел, че както искът по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, така и искът по чл. 31, ал. 1 ЗЗД имат облигационен характер и попадат в обхвата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Установил е, че тъй като и двата иска имат за предмет договор за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, то цената на всеки от тях се определя съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, във вр. с т. 2 ГПК, а именно въз основа на данъчната оценка на имота. В тази връзка предишният състав е констатирал, че в процесния случай съгласно приложеното в първоинстанционното производство удостоверение на [община], данъчната оценка на имотите е 3884.20 лева, а от събраните по делото доказателства е установено, че към момента на сключването на договора същата е била 4317.20 лева. Позовал се е на нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, според която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела. Приел е също така, че изключението от установената необжалваемост на въззивните решения не намира приложение за искове за нищожност, унищожаемост, разваляне на основанието за придобиване на правото на собственост върху недвижимия имот, макар и те да намират косвено отражение върху правото на собственост. Отбелязал е, че тези искове са облигационни, като не се приравняват на искове за собственост, което изрично е видно от разпоредбите, определящи цената на тези искове. При тези мотиви съставът на ВКС е стигнал до извода, че подадената касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Определението е правилно. Съображенията за това са следните: Чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК предвижда критерий – установен минимален праг на цена на иска от 5000 лева, който изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Разпоредбата е императивна и съгласно нея не подлежат на касационно обжалване решения на въззивния съд по граждански дела, с цена на иска под 5000 лева. С оглед данните по делото в процесния случай цената на всеки от посочените два иска – главен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и евентуален по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, е под този минимален праг, което е обосновало и извода на съда за недопустимост на касационното обжалване. Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за това, че искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД попада в изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като има за предмет отричане на правото на собственост на ответниците върху процесния имот спрямо ищеца. Жалбоподателят неправилно се позовава на изключението по чл. 280, ал. 3, т. ГПК – то касае исковете за собственост и други вещни права и съединените искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая съдът се е произнесъл по иск с цена под 5000 лв. и с правно осн. чл. 26 ал. 1, пр. 3 ЗЗД за главния иск и чл. 31, ал. 1 ЗЗД за евентуалния такъв, които безспорно не са вещни, като същите не са съединени с петиторен иск. Наведените от жалбоподателя доводи досежно значителната разлика между данъчната оценка и реалната пазарна стойност на имота са ирелевантни за настоящото производство. Също така неотносима към процесния случай е и посочената във връзка с горното съдебна практика. Крайният извод за недопустимост на касационната жалба не се променя от обстоятелството, че пазарната стойност на имота е многократно по-висока от данъчната му оценка. Както предишният състав правилно е отбелязал, приложимата разпоредба за определяне цената на всеки от предявените искове в случая е чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. с т. 2 ГПК и меродавна е данъчната, а не пазарната оценка на имота. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, а насрещната страна не е претендирала разноските за настоящата инстанция.