Определение № 1469 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2132/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], против решение № 372/14.06.2023 г. по в.т.д. № 321/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 6 търговски състав, поправено с решение № 652/29.10.2023 г. по същото дело, с което е потвърдено решение № 720/14.02.2023 г. по гр.д. № 7765/2022 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 6 състав, в обжалваната част за осъждане на ответника “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД да заплати на “СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.137, ал. 2 ЗЕ сумата от 30 749 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на топлопреносно съоръжение - присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция за жилищна сграда, с административен адрес: [населено място], район “Красно село”, [улица], за периода от 01.08.2016 г. до 23.12.2020 г., ведно със законната лихва до окончателното й плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд не е отстранил порочните процесуални действия на първата инстанция, извършила неправилна правна квалификация на предявените искове и разпределила погрешно доказателствената тежест. Акцентира се, че първоинстанционният съд неправилно е приел твърденията на ищеца за доказани, като е постановил решението си в нарушение на материалния закон – чл. 163 ЗУТ, предвиждащ наличието на писмен договор за строително-монтажни работи, с който инвеститорът (ако е такъв ищецът “СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД) възлага изграждането на процесното съоръжение (топлопровод и абонатна станция). Релевира се, че ищцовото дружество не е възлагало и не е заплатило построяването на горепосочения обект. Изразява се несъгласие с приетото от съдилищата, че се касае за иск по чл.137, ал. 2 ЗЕ вр. с чл. 59 ЗЗД, тъй като разпоредбата на Закона за енергетиката представлявала въведено задължение за обезщетение, което по същността си е хипотеза на неоснователно обогатяване. Аргументира се, че предвидената изрична регламентация за обезвреда изключва приложението на специалния иск по чл. 59 ЗЗД (т. 8 от ППВС № 1/28.05.1979 г.). Оспорват се изводите на първата инстанция, приела за неоснователно възражението на касатора ответник, че договорът за прехвърляне на собствеността на процесното съоръжение не е сключен по причина, за която ищецът отговаря, а именно: неокомплектоване на необходимите документи. Изтъква се, че в разглеждания случай не може да има лишаване от ползването на вещта, тъй като тя е “извън гражданския оборот” и е забранена за притежание, а собственикът й няма право да я ползва по силата на законови ограничения - поради липса на лиценз за производство и търговия с топлинна енергия. Навеждат се доводи, че съгласно §4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г.), ако сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по §4, ал. 4, енергийното предприятие в срок от три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението. Обосновава се, че към момента такова искане не е отправено пред ответното дружество касатор, нито е направен необоснован отказ от последното. Сочи се, че макар цитираната материалноправна норма да действа занапред, същата по правило е приложима към заварените при влизането й в сила висящи граждански правоотношения и съществуващи факти. Заявено е искане да бъде отменено изцяло въззивното решение и делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав, като бъдат дадени задължителни указания, свързани с правилното субсумиране на фактите под коректната материалноправна норма.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като са поставени следните въпроси:

“1. Какъв е характерът на иска по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, с който се въвежда задължение за обезщетение за използването на съоръжение със специално приложение – абонатна станция и присъединителен топлопровод? Представлява ли проекция на иска по чл. 59 ЗЗД (т.е. самостоятелен иск ли е) по смисъла на постановките приети в т. 8 и т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 г. или е същински иск по чл. 59 ЗЗД?

2. В случай, че се приеме, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ е иск по чл. 59 ЗЗД, в какво се изразява намаляването на имуществото?

3. Ако искът по чл. 137, ал. 2 е самостоятелен, какъв е фактическият състав, който поражда задължение за топлопреносното предприятие за заплащане на “цена за ползване”, по смисъла на цитираната разпоредба и длъжен ли е съдът, доколкото се касае за двустранно задължение за контрахиране да изследва поведението на лицето, което претендира обезщетение, а не сключения договор?

4. Съдебната инстанция следва ли да съобрази доводите си за установяване на собственост вследствие на постановеното в цитирания чл.163 ЗУТ изискване за наличие на писмена форма на договора, чието спазване е условие за неговата действителност, но и форма за доказване?

5. Следва ли въззивният съд да се съобрази с посочената разпоредба, която гласи, че когато няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок от три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението?”. Сочи се, че този въпрос касае приложението на §4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост, както и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация “СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Предмет на исковото производство е претенция на “СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД за заплащане на сумата от 30 749 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на топлопреносно съоръжение - присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция за жилищна сграда, с административен адрес: [населено място], район “Красно село”, [улица], за процесния период от 01.08.2016 г. до 23.12.2020 г.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, е приел, че същото е валидно и допустимо. Посочил е, че по правило топлопреносното предприятие изгражда присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция и става техен собственик (чл. 137, ал. 1 ЗЕ), като е предвидено изключение, позволяващо на клиентите след съответно съгласуване да поемат изграждането им (чл. 137, ал. 2 ЗЕ), което от своя страна поражда задължението на предприятието за тяхното изкупуване. Съгласно същата разпоредба за времето, докато това бъде осъществено, топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило за своя сметка същите, цена за ползването им, какъвто е разглежданият случай. По този начин се санкционира разместването на имуществени блага, до което се достига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие, е изграден от битов потребител и все още не е преминал в патримониума на предприятието. Решаващият състав е изяснил, че по делото не е спорно, а и се установява от представените и приети като неоспорени писмени доказателства, че ищецът “СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД е изградил със собствени средства и след съгласуване с “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД процесните съоръжения, включващи присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящи се в построената от него сграда на горепосочения адрес в [населено място]. От приетото заключение на СТЕ, което въззивният съд е кредитирал като обективно и професионално изготвено, се установява, че съоръжението е въведено в експлоатация от 01.08.2016 г., от която дата е започнало и реалното му ползване, както и че същото се ползва от ответника през целия процесен период от 01.08.2016 г. до 23.12.2020 г. За неоснователно е прието възражението на жалбоподателя, че ищецът не е легитимиран да претендира обезщетение за ползване, тъй като не бил собственик на процесните съоръжения. Съобразявайки релевантните разпоредби на ЗЕ и Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, апелативният съд е стигнал до заключение, че абонатната станция и присъединителният тръбопровод не попадат в обхвата на режима на етажната собственост. Обяснено е, че обща част е помещението в сградата, в което са разположени съоръженията, които по смисъла на §1, т.1 ЗЕ представляват “абонатна станция”, но не и самото съоръжение - абонатна станция. Няма и данни за тяхното прехвърляне при придобиването на индивидуалните обекти. За безспорно е намерено и че процесните съоръжения се използват от ответника за захранване на битовите абонати в горепосочената сграда с топлинна енергия. Въззивната инстанция е приела, че, след като не е налице договорна обвързаност между страните, отношенията помежду им се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване, разместването на имуществените блага произтича от общ факт - в случая са съизмерими с една и съща величина, представляваща сумата, с която топлопреносното предприятие се е обогатило в резултат на незаплащане на цената за достъп. Не е споделен от решаващия състав и доводът на жалбоподателя, че ищецът с поведението си е станал причина да не бъде сключен окончателен договор по чл. 138, ал. 1 ЗЕ, тъй като не е депозирал необходимите документи за процедурата по изкупуване на съоръженията. От представените по делото писмени доказателства - като напр. разрешение за ползване на ДНСК с № ДК-07-С-02/07.01.2016 г. и решение на УС на “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД по протокол № 11/11.03.2021 г., с което е взето решение за сключването на окончателен договор за придобиване на топлопреносното съоръжение, и от констатацията на съдебно-техническата експертиза, е установено, че изграждането на процесната инсталация е отговаряло на изискванията и проектните книжа. От това е направен извод, че условията за сключване на окончателен договор са били налице и последното зависило от добрата воля и желание на ответника. За неоснователно е намерено и възражението на жалбоподателя за погасяване на вземането на ищеца по давност, тъй като приложим относно обезщетението за неоснователно обогатяване е общият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който към датата на подаване на исковата молба на 23.12.2020 г. не бил изтекъл. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е намерил, че за ищеца е настъпило обедняване за сметка обогатяването на ответника, изразяващо се в незаплащане на обезщетение за ползването на процесните съоръжения, което според неоспореното заключение на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство СТЕ възлиза общо на 30 749 лева за периода 01.08.2016 г. - 23.12.2020 г. Акцентирал е, че сумата е определена съгласно Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения, одобрена от ДКЕВР с Протокол № 24/04.02.2008 г. С оглед на горното е стигнал до извод, че претенцията за процесния период правилно е уважена от първата инстанция.

Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС нищожно е това съдебно решение, което е постановено от незаконен състав на съда, излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма или е неподписано съгласно задължителните изисквания по чл. 235, ал. 4 ГПК и съответно чл. 236, ал. 3 ГПК, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В случая касаторът не излага подобни аргументи касателно постановеното въззивно решение, нито такива са констатирани при служебно извършената от настоящия състав проверка, поради което не се обосновава вероятна нищожност по чл. 280, ал.2, предл. 1 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Доводите за недопустимост са свързани с характера на иска за обезщетение за използването на съоръжение със специално приложение – чл. 137, ал. 2 ЗЕ, който изключва приложението на общия състав по чл. 59 ЗЗД. Такива са релевирани и с поставените от касатора първи, втори и трети въпрос. Недопустим е този съдебен акт, който е постановен при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. На настоящия състав е служебно известна практика на ВКС касателно възникнали правоотношения при ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на трето лице, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по ЗЕ и без наличие на друго основание, в частност чл. 117, ал. 7 ЗЕ. В решение № 6/02.02.2015 г. по т.д. № 184/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 179/18.05.2011 г. по т.д. № 13/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 145/12.11.2020 г. по гр.д. № 256/2020 г. на ВКС, ГК, III г.о., и др., е прието, че в такива хипотези енергийното предприятие следва да заплати обезщетение за ползването на съоръженията на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което обезщетение следва да се определи на база приетата от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. Така формираната практика е приложима към настоящия случай с оглед осъществения пренос от топлопреносното предприятие, регламентиран от същата методика. Следователно в случая не е разгледан непредявен от ищеца иск и не може да се приеме наличие на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Липсва основание и за факултативен достъп до касационен контрол по горепосочените три въпроса, формулирани от страната. Наличието на цитираната по-горе казуална практика на ВКС, която не се обосновава от касатора да се нуждае от осъвременяване, изключва приложението на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касация. Въззивната инстанция не се е отклонила от даденото от касационната инстанция разрешение, като е приела, че предвиденото в чл. 137, ал. 2 ЗЕ задължение за плащане на цена за ползването на съоръженията е проявление на принципа за забрана на неоснователно обогатяване, респ. обезщетение за ползването на чужда вещ без основание. Поради това по поставените три въпроса не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквито са изразеното несъгласие на касатора с мотивите на въззивния съд, твърдени нарушения на материалния и на процесуалния закон, доводите не обосновават наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба, а представляват оплаквания за обикновена неправилност по чл.281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Същите биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Формулировката на четвъртия въпрос предполага извършване на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение, което излиза извън селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. С оглед на това същият е фактологичен и няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Поставеният пети въпрос е свързан с довода на касатора за приложимост на разпоредбата на §4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ към разглеждания спор. По този въпрос липсва изрично произнасяне от апелативния съд, поради което не може да се приеме за обуславящ по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Дори и да са наведени такива доводи във въззивната жалба, от касатора не е зададен конкретен процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по същество, поради което така поставеното запитване не може да се обвърже и с твърдени нарушения по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК. Общото позоваване на противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС не може да замести формулирането на правен въпрос в тази насока. За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че с §4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ се създава задължение за енергийното предприятие при посочените условия да плаща наем на собствениците по ал. 1. Съгласно §4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ (обн. - ДВ, бр. 107/09.12.2003 г.), това са собствениците на енергийни обекти и съоръжения, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизането в сила на този закон са собственост на трети лица. Доколкото съгласно заключението на СТЕ процесното съоръжение е въведено в експлоатация от 01.08.2016 г., то същото не е съществувало към датата на влизане в сила на Закона за енергетиката – 2003 г., поради което в случая горепосочената норма не намира приложение. Следователно съдържанието на въпроса не може да се приеме за релевантно за изхода на спора. Поради горното и по така поставения въпрос не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допуск до касация.

Липсата на обосноваване на общата предпоставка по поставените четвърти и пети въпрос изключва необходимостта от обсъждане на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,