Определение № 60719 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1777/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 261679 от 11.03.2021г. по в.гр.дело № 4521/2020г. на СГС, ГО, Втори „Д“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 42156 от 17.02.2020г. по гр. дело № 6921/2016г. на СРС, ГО, 176 състав, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца „ЕТ – Леополд М – Мажд Алгафари“, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, сумата 6 015.50 лв., съставляваща договорено възнаграждение за превод на документи от чужди езици на български език – 311 стр. от френски език, 62 стр. от нидерландски език и 6 стр. от английски език, по ДП №3/2011г. по описа на СО при СГП, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 08.02.2016г. до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 1 831. 50 лв. – лихва за забава върху главницата за периода: 09.02.2013г. – 08.02.2016г.. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закoн и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено и да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. В случай, че обжалваният съдебен акт бъде отменен претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил възраженията му във въззивната жалба, че и в редакцията на НПК, действаща към момента на издаване на процесното постановление за назначаване на преводаческа експертиза от 12.10.2011г. е съществувала фигурата на преводача, както и нормативни изисквания, на които той следва да отговаря, за да извърши превод по досъдебно или съдебно наказателно производство. Счита, че такива са били налични и преди това и те са били идентични на отнасящите се за вещи лица /чл. 148, ал. 1, т. 1 – 3 НПК/. Твърди, че по процесното правоотношение с постановление от 12.10.2011г. следовател Нисторов от следствения отдел на СГП е възложил извършване на комплексен превод на документи по досъдебно производство № 3/2011г. на СО при СГП на „Мадж Алгафари-ЕТ „Леополд М“, като за преводач е назначен ищецът Мадж Алгафари, на когото единствено са разяснени правата и задълженията по чл. 149, чл. 150 и чл. 198 НПК и отговорността по чл. 284, ал. 3 и чл. 291 НПК за невярно заключение. Въпреки това преводът е извършен от трима преводачи или от екип от 6 преводачи, по отношение на които не е установено дали отговарят на нормативните изисквания за вещо лице – преводач, те не са били назначавани по надлежния ред за преводачи по конкретното досъдебно производство и не са им били разяснявани правата и задълженията като преводачи. Ответникът счита, че на лица, които нямат качеството преводачи и на които не е възлагана работа от Прокуратурата на РБ, възнаграждение не се дължи дори преводът да е извършен. Освен това поддържа, че досежно размера на възнаграждението е приложима по аналогия Наредба № 1 от 16.01.2008г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица /отм., бр. 98/11.12.2012г./, където е възприет принцип на заплащане съобразно действително отработените часове и направените разходи, а не както е поискал ищецът – според броя на преведените страници. Счита, че договарянето на друг ред за определяне на възнаграждението на вещото лице – преводач, различен от нормативно определения, е нищожно според чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Всички горепосочени възражения, според касатора, не са обсъдени от въззивния съд в мотивите на обжалвания акт, поради което в обосновка на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, извежда следния процесуалноправен въпрос: Съставлява ли процесуално нарушение необсъждането на всички доводи, очертани във въззивната жалба и на всички събрани по делото доказателства, както и неизлагането на мотиви в тази връзка?. Като допълнително основание по него сочи това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45/06.04.2017г. по гр.д. № 3343/2016г. на Първо г.о., решение № 101/03.06.2015г. по т.д. № 1740/2014г. на Първо т.о., решение №23/07.06.2017г. по гр.д. № 2669/2016г. на Второ г.о. и др.. Жалбоподателят поддържа, че поради това, че въззивният съд е счел, че се касае за класически договор за изработка по см. на чл. 258 и сл. ЗЗД, игнорирайки всички нормативни изисквания за назначаване на вещо лице – преводач в наказателно производство, не е съобразил че при възлагането на превода следователят не е действал като частноправен субект, а е изпълнявал публичноправни функции и поради това не може да „договаря“ условията за извършване на превода. В тази връзка поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следния материалноправен въпрос, който счита, че ще е от значение за развитието на правото, доколкото по него липсва съдебна практика: Допустимо ли е за погасяване на задължения, възникнали от процесуални отношения в досъдебното производство между следовател и преводач да се прилагат норми на частното право?. Ответникът по касационната жалба - „ЕТ – Леопард М – Мажд Алгафари“ подава писмен отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски в касационното производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, постановен по граждански спор, с цена на обуславящия иск над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Въззивният съд е приел по предявения иск за заплащане на възнаграждение за извършен и приет превод на документи по процесното досъдебно производство, че се касае за класически договор за изработка по см. на чл. 258 и сл. ЗЗД, според който изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо според поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение. Посочил е, че в случая на ищеца е било възложено извършването на комплексен превод на документи от френски език, от нидерландски език и от английски език на български език, като се съпостави оригиналният текст на материалите от компетентните власти от Брюксел и се окомплектова в тяхната последователност срещу заплащане на възнаграждение в размер на 6 015.50 лв.. Договорът за изработка е неформален и консенсуален договор поради което липсата на писмен договор между страните не означава, че не е сключен. Счел е, че ответникът чрез представителя си /следователя от СО на СГП, издал постановлението за назначаване на преводаческа експертиза от 12.10.2011г./ е възложил на ищеца извършването на процесния превод, без да е определен срок на изпълнение. Възнаграждението е определено с постановление за определяне на възнаграждение на същия следовател, прието по делото, в размер на 6 015.50 лв., като е одобрено и от началника на сл. отдел към СГП. СГС е приел, че от гласните доказателства по делото се установява, че извършената от ищеца – изпълнител работа е приета без забележки от представителите на възложителя – съответните следователи и прокурори, наблюдаващи конкретното досъдебно производство, при което приложение намира чл. 264, ал. 3 ЗЗД, т.е. съгласно чл. 266, ал. 1 ЗЗД ответникът дължи заплащане на договореното възнаграждение за приетата от него работа. Заключил е, че щом договорената работа е изпълнена и приета от възложителя, ирелевантно в процеса е какви са и изпълнени ли са евентуалните нормативни изисквания, касаещи качеството и квалификацията на изпълнителя. При тези правни съображения е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявените искове са уважени. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Поставените от касатора въпроси не осъществяват релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият процесуалноправен въпрос удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол според т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като има обуславящо значение за крайния изход на делото. Той е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. цитираната от касатора, както и ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др.. Според същата въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивното решение съдържа собствени фактически и правни мотиви, изложени въз основа на всички приети по делото доказателства, и въз основа на всички оплаквания на въззивника във въззивната му жалба за допуснати нарушения на процесуалния закон, следователно е изготвено изцяло в съответствие с безпротиворечивата практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил доводите и възраженията на ответника за недължимост на процесните вземания поради отсъствието на качеството преводач на реалните изпълнители на процесните преводи според действащите или приложимите по аналогия нормативни актове, както и за определянето на възнаграждението за преводачески експертизи в нарушение на същите. Посочил е, че тъй като възложената от орган на ответника работа е приета и изпълнена без забележки, възнаграждение се дължи и то в размера признат от ответника чрез постановлението за определяне на възнаграждение на следователя, водещ разследването по наказателното производство. Изрично е подчертал, че поради установенния горепосочен главен доказателствен факт, възраженията на ответника за евентуално неспазени нормативни изисквания за качеството и квалификацията на изпълнителя и за способа на формиране на възнаграждението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, са неотносими към спора. Същото се отнася и до възражението за възлагане на превода на ищеца в качеството му на едноличен търговец и изпълнението му от други физически лица, щом това изпълнение е прието от ответника без възражения. При договор за изработка, какъвто е слючен между страните, възложителят дължи възнаграждение за приетата работа /чл. 266, ал. 1 ЗЗД/, като възраженията му за неправилно изпълнение следва да бъдат заявени при приемането /264, ал. 2 ЗЗД/. Липсата на възражения при фактическото приемане следва да бъде приравнена на одобрение - признание, че изработеното съответства на договора /чл. 264, ал. 3 ЗЗД/. Дори когато договорът за изработка е сключен с оглед на личността на изпълнителя, а работата е изпълнена от трето лице по заместване, възражението на възложителя следва да бъде заявено при приемането. В този смисъл е решение № 5 от 15.03.2010г. по т. д. № 390/2009г. на ВКС, I т. о.. Ето защо по първия въпрос не е осъществено релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос е поставен от касатора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Дори да може да се приеме, че той е правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, той не удовлетворява изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, наведени като допълнително основание за допускане на касационния контрол. Според т. 4 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да бъде създадена съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Дали при възлагане от орган на съдебната власт на превод на документ от чужд на български език на съдебен експерт, утвърден като такъв по надлежния ред, или на специалист – преводач, непритежаващ това качество, за нуждите на съдебен или досъдебен наказателен процес, са приложими нормите на материалното гражданско право, в частност на ЗЗД, е въпрос, който има ясен и еднозначен отговор, изводим както от действащото право и правната доктрина, така и от съдебната практика. Не съществува законова забрана, вкл. в процесуалните закони, да бъдат прилагани граждански материалноправни норми, вкл. тези на ЗЗД, по отношение на процесуални правоотношения, възникнали в рамките на правораздавателната дейност на органи на съдебната власт, при изпълнение на техните функции за разглеждане, движение и решаване /ръководство и контрол/ на дела. При незаконосъобразно развитие на такива процесуални правоотношения, какавито са правоотношенията между съдия, дознател, следовател, прокурор и лице със специални знания, на което е възложена експертиза за нуждите на воденото производство, при които е постигнато като резултат накърняване на субективно гражданско материално право, каквото е правото на възнаграждение за възложена, изпълнена и приета работа, с оглед защитата на последното, приложение винаги следва да намери гражданският материален закон, ако той единствен е в състояние да възстанови нарушението и да удовлетвори накърненото притезание. Съществуването на процесуалното правоотношение не е пречка за това. Именно поради наличието на страна по него с властнически правомощия, в случаите на неправомерното им упражняване, насрещната страна не може да бъде лишена от алтернативния граждански способ на защита, съдържащ се в ЗЗД. При този изход на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 600 лв.. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,