Определение № 3013 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 597/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Н. И. Г., чрез пълномощник адв. Й. Х. от АК - П., срещу въззивно решение № 430/17.10.2024 г. постановено по в.гр.д. № 576/2024 г. на Окръжен съд - Плевен, в частта му с която е потвърдено решение № 440/12.04.2024 г. по гр.д. № 924/2023 г. на Районен съд - Плевен, в частта с която е прието за установено на осн. чл. 415 във вр.с чл. 124 от ГПК, във вр. с вр. чл. 55 ал. 1 пр. трето от ЗЗД във вр. с чл.258 от ЗЗД, че Н. И. Г. дължи на ищеца К. К. В. сумата от 8 475,11 лв. – главница, представляваща дадена от ищеца на ответника сума на отпаднало основание – развален на осн. чл.262 ал.2 от ЗЗД Договор за изработка от 05.08.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението - 11.10.2022 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 3290/17.11.2022 г. по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5310/2022 г. на Районен съд -Плевен. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Може ли да се счита за приета работата след като обекта е завършен в рамките на дадения аванс и изпълнителя го е напуснал тъй като възложителят живее трайно в чужбина и не е оставил адрес за уведомяване?“; 2. „Може ли неизправната страна/възложител/ да прекрати договора за изработка, ако не е заплатил стойността на договорените СМР? При наличие на договор за изработка и договорени цени следва ли съдът да се съобрази с него или да възприеме цените на видовете СМР определени от назначена по делото експертиза?“ и 3. „Необсъждането на всички доказателства и превратното тълкуване на събрани такива по делото, както и отказ да бъдат събрани релевантни за спора, довели до погрешни правни изводи и отхвърляне на въззивната жалба /недопускането на свидетел познат на страните по делото поради липса на документ за самоличност/, представляват ли абсолютно процесуално нарушение ограничаващо правата на страна в процеса при условие, че те са равнопоставени?“. По твърди се, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба К. К. В. не е представил писмен отговор и не е взел становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните не споря, а и от представените писмени доказателства се установява, че по ч.гр.д. № 5310/2022 г. на Районен съд - Плевен, в полза на ищеца К. В. била издадена заповед за изпълнение по на чл. 410 ГПК срещу ответника, с която съдът е разпоредил последният да заплати на В. следните суми: сумата от 21 488,39 лв. - дължимо връщане на авансово заплатени суми по развален Договор за изработка от 05.08.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението 11.10.2022 г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски в размер на 429,77 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 860 лв. Срещу заповедта в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение от длъжника. В изпълнение указанията на съда заявителят, предявил установителния иск за вземането си. Установено е, че страните по делото са сключили договор за изработка от 05.08.2017 г., по който ищецът бил възложител, а ответникът – изпълнител. Безспорно било също и се установявало от приетите писмени доказателства, че в изпълнение на договора ответникът е получил от ищеца авансово сумата 21 488,39 лв. /в т.ч.: 8300 евро и 5255 лв./. Предметът на договора за изработка бил извършване на следните СМР: кота 0 – правене на кухня, баня, подложен бетон, полагане на 10 м. дренаж, почистване на боклук, правене на покрив, изкарване на обекта до боя. Уговорената стойност на възложените работи била 15 000 лв. Уговорена била и допълнителна работа: улуци – 1 350 лв., дренаж – 900 лв., таван – 4 500 лв., изолация – 4 200 лв., сачак – 1 000 лв., мазилка – 1 000 лв. Уточнено е, че тавана е с „двойна скара и USB“. След положените подписи на страните в договора /вкл. в представения от ответника екземпляр/ било дописано, че „до 01.02.2018 г., къщата ще е готова вътрешно с гипсокартон, стълби, ток, водопроводи, да е завършена изцяло вътрешно“. Прието е също, че с покана за доброволно връщане на получени суми, изпратена до ответника на 11.05.2018 г. /и получена от последния на 16.05.2018 г. срещу подпис/, във връзка с Договор за изработка от 05.03.2017г., ищецът е заявил, че счита, че ответника не е изпълнил поетите задължения за извършване на определените СМР, поради което къщата не е годна за обикновеното й предназначение и ползване, като е заявил, че разваля договора и претендира връщане на получените суми в общ размер от 21 488,39 лв. Съдът се е позовал на показанията на св. С. и св. С. - очевидци на процеса по извършване на СМР, като е приел, че същите са непротиворечиви, по отношение на факта, че ищецът не е бил доволен от извършеното в имота до пролетта на 2018 г. и е приел, че с изпратената писмена покана, на 16.05.2018 г. договорът за изработка е бил прекратен на основание чл. 262 ал. 2 от ЗЗД, тъй като станало ясно, че изпълнителят няма да може да изпълни работата по надлежен начин. Не са кредитирани показанията на св. К. А. относно извършените по договора СМР, с мотив, че същият е заинтересован от изхода на делото, тъй като живее в едно домакинство с ответника като заявил, че последният е негов баща. Според показанията на този свидетел договорът бил изпълнен, и страните били в много добри отношения при неговото приключване – обстоятелство, което не се потвърждавало от нито едно друго доказателство по делото. Посочено е, че направеното с въззивната жалба от ответника искане, за допускане до разпит на св. Д. Я. М. е неоснователно. Прието е, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, нито е ограничил страната с отказа да допусне свидетеля и да отложи делото за снабдяването му с лична карта. Преди даване ход на делото се установило, че свидетеля няма лична карта, поради което правилно било прието от съда, че поради неустановена самоличност свидетелят не следва да се допуска до разпит. Посочено е, че във връзка с установяване на извършените от ответника СМР до разваляна на договора, по делото е била назначена съдебно-техническа експертиза, изготвена въз основа на събраните гласни доказателства и съвпадащите твърдения на страните по делото, като вещото лице оценило извършените дейности от ответника преди окончателното довършване на сградата /окончателното довършване било от трети неучастващи по делото лица/, която при огледа му е била заварена вече в завършен вид. Вещото лице отчело следните безспорни между страните извършени по видове СМР: демонтаж гредоред, демонтаж каратаван, очукване на мазилка по стени, демонтаж на тухлена зидария, извозване на строителни отпадъци, направа на пристройка към къща – груб строеж, изграждане на комин с комински тела, направа на кофраж за направа на колони и греда, изливане на стоманобетонови колони и греда, направа на дървен гредоред първи и втори етаж, обшивка с OSB гредоред втори етаж, бетонова настилка баня и стълбище, доставка и монтаж улуци, изкоп около къща към улица за дренаж, полагане на хидроизолация и обратно засипване на изкоп. От заключението се установило, че ответникът – изпълнителя по договора, не е извършил в цялост възложените му СМР. Вещото лице дало заключение за цената на вложените материали и труд, за извършените СМР в имота на обща стойност 13 013,28 лв. /в т.ч.: 6 351,01 лв. за труд и 6 662,27 лв. за материали, по средни цени в строителството към момента на извършване на дейностите, предвид липсата на количествено- стойностни сметки за видовете дейности по договора. Според посоченото от вещото лице, цените са с оглед измереното на място /а не на това което е посочено в договора/, тъй като липсват посочени количества и единични цени за видовете дейности по договора/. С оглед приетото, че договорът е развален преди да бъде изпълнен до край и направения извод за липсата на обратно действие на прекратяването, и безспорно установеното заплащане от ищеца на сумата от 21 488,39 лв., въззивният състав е приел, че претенцията за връщане на дадена сума от ищеца на ответника на отпаднало основание, следва да бъде уважена за разликата между действително изпълнените от ответника СМР на стойност от 13 013,28 лв. /до развалянето на договора/ и дадената авансово сума, т.е. до размера от 8 475,11 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. По първите два въпроса: за да удовлетворяват изискванията за общо основание, поставените въпроси трябва да са правни, а не фактически, и да са изведен от решаващите изводи на въззивният съд, както и да са обусловил изхода на делото /в този смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед така разяснената със задължителна тълкувателна практика дефиниция на общото основание, се налага извода, че поставените въпроси с №№ 1 и 2 /в първата му част/ не са релевантни. Тези въпроси не са разглеждани от въззивния съд. Така поставени въпросите предполагат обсъждане на фактически твърдения и възражения по оспорване на иска, каквито не са били въведени от ответника в рамките на първоинстанционното производство в преклузивните за това срокове. Решаващите мотиви на въззивния съд при съвкупната преценка на конкретните доказателства, събрани в рамките на съдебното производство, и доводи на страните са, че в случая договорът е развален в хипотезата на чл.262 ал.2 от ЗЗД преди да бъде изпълнен до край, тъй като било установено, че изпълнителят нямало да може да изпълни възложената му работа по надлежен начин. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с втория въпрос /във втората му част/ касаещ начина на определяне на цените на извършените СМР. В случая с оглед липсата на посочени в договора между страните единични цени на всички договорени СМР /в договора са посочени общи суми и то само за някои СМР/ и без представени количествено стойностни сметки за видовете строителни дейности, както и с оглед на обстоятелството, че не всички дейности са извършени в пълен обем /съгл. СТЕ и обясненията на вещото лице в о.с.з. пред първата инстанция/, посредством назначена по искане на касатора - ответник /и неоспорена от същия/, съдебно – техническа експертиза е изяснен въпросът, в каква част и на каква стойност е била изпълнената от изпълнителя работа, която е могла да бъде полезна за възложителя, за да се приеме, че му се дължи съответната част от предварително платеното възнаграждение, респ. каква част от същото не му се дължи. Предвид изложеното въззивният състав е възприел именно стойностите посочени от експертизата, за да определи размера на недължимо платеното. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с третия поставен в изложението процесуалноправен въпрос. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о.; решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С оглед мотивите на атакуваното решение, поставеният процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на решаващия съд по чл. 12 ГПК за преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение. Правните изводи на решаващия съд за частична основателност на иска са в резултат на извършена цялостна и конкретна преценка на събрания по спора доказателствен материал. Въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 12 ГПК, нито от правомощията си на съд по съществото на спора, съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Възприетата от въззивния състав фактическа обстановка и изводите по приложението на материалния закон не могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Доводите на касатора в тази насока са относими към поддържаните основания за неправилност, но е недопустимо да се преценяват в производството по чл. 288 ГПК. Преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите от него в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване чл. 281 ГПК, но не могат да бъдат реализирани едновременно и като основание за допускане на касационен контрол чл. 280, ал. 1 ГПК. Не обуславя допускане до касация въпросът и в частта му, свързана с отказа на съда да допусне до разпит свидетел по делото. Въпросът в тази част е фактически, а не правен и е привързан към твърдения на касатора, че свидетелят е „познат на страните“, каквото обстоятелство не е било установено от въззивния съд. Отказ в случая е обоснован с невъзможността да бъде установена самоличността на свидетеля съгл. изискванията на чл. 170 ал.1 ГПК /предвид лиса на представен пред съда документ за самоличност и твърдения, че свидетелят не притежава такъв/. Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, изречение трето ГПК. От прочита на въззивното решение не се установява изводите на съда да са явно необосновани и противоречащи на формалната логика и на установените от доказателствата факти и обстоятелства, нито съдът да е приложил отменен закон или погрешно да е квалифицирал спорното право. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение