Определение № 2107 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3741/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 710 от 26.05.2023 г. по в. гр. д. № 713/2023 г. на Пловдивски окръжен съд е потвърдено решение № 260506 от 28.11.2022 г. по гр. д. № 12167/2020 г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Х. О. К. срещу С. М. С. и И. И. С. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от недвижим имот – апартамент с идентификатор № ... с административен адрес [населено място], [улица], ет. 5, ап. 13, с площ от 71.15 кв.м., ведно с 4.370% идеални части от общите части на сградата, и за осъждане на ответниците да предадат на ищцата владението върху 1/2 идеална част от гореописания недвижим имот, както и е отменен по реда на чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт за собственост № 127/14.06.2011 г., т. 40, дело 6561/2011 г. по описа на Служба по вписванията [населено място].

Въззивният съд е приел, че искът на Х. О. К. по чл.108 ЗС се основава на следните твърдения: че тя е собственик на Ѕ ид. част от процесния апартамент на основание закупено през 1996 г. и реализирано право на строеж и давностно владение; че по желание на бившия съпруг на ищцата, починал през 2004 г., в процесното жилище били настанени Я. Г. и И. Х. – родители на ответницата И. И. С., които имали намерение да го изплатят; въпреки незаплащане на част от цената в размер на 6500 щ. д., Х. и Г. останали в жилището да изживеят старините си със съгласие на ищцата и децата й; че родителите на ответницата починали съответно през 2017 г. и 2020 г., след което ищцата нямала достъп до жилището.

Прието е, че ответницата се позовава на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.01.2001 г., сключен между продавачите Х. Паунова (след развода – К.) и В. Д. П. и купувача - баща й И. Г. Х., за сумата от 13 200 щатски долара, от които 6 500 щатски долара купувачът е внесъл при подписване на договора, а остатъкът от 6 700 щатски долара ще се изплащат от 02.04.2001 г. по 400 щатски долара месечно. Според чл.5 от предварителния договор владението се предава след подписване на договора. Представени са и три разписки за предадени от И. Х. на В. П. суми.

За да отхвърли предявения иск за собственост съдът е приел за основателно въведеното от ответниците възражение, че имотът е придобит по давност, като фактическата власт е установена от сключването на предварителния договор. За установяване на това обстоятелство са разпитани четирима свидетели, които установяват, че след сключването на предварителния договор Я. Г. и И. Х. са заживели в процесния апартамент и това продължило до тяхната смърт, а след това там живеят дъщеря им и нейният съпруг. Свидетелите П. и М. споменават за уговорка между продавачите по предварителния договор, а после само от страна на Х. К., според която Г. и Х. могат да останат да живеят в апартамента докато са живи със съгласието на продавачите, съответно продавачката. Прието е, че това обстоятелство не установява, че Г. и Х. са държали апартамента за Паунови, съответно за К.. Предварителният договор от 29.01.2001 г., с който се предава владението върху жилището, е писмено начало, от който момент започва да тече придобивна давност. Чрез текста на чл.5 на договора е манифестирано намерението на купувача да свои имота, което е сведено до знанието на продавачите, които са подписали същия договор. Отделно от това те са получили и част от продажната цена, а и впоследствие са продължили да приемат периодичните вноски, които представляват остатък от тази цена. Обстоятелството дали е платена цялата цена и дали тя е получена от ищцата или съпруга й, когато са били във влошени отношения преди развода им, не променя намерението на купувача да държи имота за себе си, а може да обоснове облигационни претенции. Доколкото от сключването на предварителния договор до смъртта на И. Х., съответно Я. Г., не са изтекли десет години, то установеното от тях владение като част от тяхното имущество е наследено от наследника И. С.. Намерението да своят имота е потвърдено и чрез поведението на С. С., който според показанията на свидетеля П. е отказал да даде ключ за жилището на ищцата, като е допълнил, че ще събере 6 000 долара.

Прието е, че за безспорно противопоставяне на своенето на имота от ответниците може да се приеме изпратената нотариална покана от Х. К., Д. и Н. Паунови, но тя е представена на нотариуса на 19.10.2011 г., а владението е получено на 29.01.2001 г., което е след изтичане на предвидения в нормата на чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок. Констативният нотариален акт, с който ищцата К. е призната за собственик на 1/2 идеална част от процесния имот, също е съставен след изтичане на посочения период.

Прието е, че доколкото позоваването не е елемент фактическия състав на придобивната давност по чл.79 ЗС, както е посочено в т. 2 от ТР № 4/17.12.12 г. по тълк. д. № 4/12 г. на ОСГК на ВКС, то придобивното основание, осъществено от наследодателите на ответницата И. С. и присъединено от нея, е довело до възникване в патримониума на последната на правото на собственост върху спорния имот.

Прието е, че ищцата не се легитимира като собственик на процесния имот и затова предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Неоснователността на иска прави безпредметно обсъждането на претенциите на ответниците за заплащане на подобренията в имота и правото на задържане до заплащането им.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Х. К..

В изложение към жалбата са формулирани следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да допълни в доклада си по делото пропуските в разпределението на доказателствената тежест, доколкото е инстанция по същество, да предостави възможност на страната да ангажира нови доказателствени средства с оглед това разпределение;

2. Във всички случаи ли с наличието на подписан предварителен договор относно един имот следва да се приеме, че е поставено начало на упражняване на фактическа власт върху този имот с оглед позоваване на последиците на придобивна давност и наложително ли е тълкуване на съдържанието му, доколкото се оспорва наличието на субективно отношение на владелеца;

3. Когато съпругът-купувач по предварителен договор е поставил началото на владение върху имота, то същото отнася ли се до съпругата, която не е страна в това правоотношение;

4. Длъжен ли е въззивният съд при изразена позиция за оборване на презумпцията на чл. 69 от ЗС да подложи на самостоятелен анализ всички ангажирани от ищеца доказателствени средства, съпоставяйки ги с логическите признаци на владението, установени в съдебната практика и теория;

5. Необходима ли е активност в поведението на държателя на имота след сключване на предварителен договор спрямо продавачите, за да се счита, че е придобил имота с изтичане на 10 годишна давност.

Жалбоподателката счита, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – първи въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, втори въпрос – в противоречие с решение № 55 от 01.06.1962 г. на ОСГК на ВС, решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 2978/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 364 от 30.04.2010 г. по гр. д. № 689/2009 г. на ВКС, ІV г.о., трети въпрос – в противоречие с решение № 60266 от 17.03.2022 г. по гр. д. № 4059/2020 г. на ВКС, ІV г.о., четвърти въпрос – в противоречие с решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ВКС, І г.о., решение № 276 от 20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на ВКС, І г.о., пети въпрос – в противоречие с решение № 67 от 10.09.2021 г. по гр. д. № 2280/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 106 от 28.12.2015г. по гр. д. № 2687/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 60126 от 21.01.2022 г. по гр. д. № 4044/2020 г. на ВКС, І г.о., решение № 41 от 15.06.2022 г. по гр.д.№ 2728/2021 г. на ВКС, І г.о.

Ответниците в производството И. И. С. и С. М. С. са изразили становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 от изложението не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въпросът за правомощията на въззивния съд в случаите, когато извършеният от първата инстанция доклад е непълен, неточен или изобщо не е извършен такъв, е разрешен в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С тълкувателното решение е прието, че докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Ако във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая подадената въззивна жалба не съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по чл.146 ГПК и по-конкретно – че не й е била указана тежестта да докаже оспорването си на факта на осъществявано владение на купувача по предварителния договор и на съпругата му.

Затова въззивният съд не е имал основание да предприема действията, описани в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съответно неговото решение не противоречи на това тълкувателно решение на ВКС.

Въпрос № 2 от изложението не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е зачел писмения договор от 29.01.2001 г. като основание за упражняване на давностно владение от страна на праводателите на ответницата, като е съобразил клаузата за предаване на владението от продавача на купувача и установеното от показанията на разпитаните по делото свидетели упражняване на фактическа власт върху имота въз основа на договора. Този извод на въззивния съд не противоречи на посочената от жалбоподателката практика на ВКС. Изцяло неотносимо към спора по настоящото дело е решение № 55 от 01.06.1962 г. на ОСГК на ВС, което разглежда възможността да се предяви иск по чл.19, ал.3 ЗЗД и по отношение на предварителен договор, с който се прехвърлят наследствени права. От текста на това решение не следва извод, какъвто жалбоподателката прави, че предварителният договор не във всички случаи е основание за установяване на владение върху имота от страна на купувача. Такъв извод не следва и от другите две решения - решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 2978/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 364 от 30.04.2010 г. по гр. д. № 689/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Напротив, както е прието в първото решение, когато владението върху недвижим имот се упражнява от купувач по сключен със собственика предварителен договор за продажба, извършването на плащане на цената само по себе си не съставлява действие, което да изключи намерението за своене по отношение на съответния недвижим имот. Във второто решение е прието, че и предварителните договори подлежат на тълкуване. От текста на чл.5 на процесния предварителен договор, с който е предвидено предаване на владението на имота след подписването на договора, тълкуван във връзка с факта на установената въз основа на този договор фактическа власт следва извод, че тази фактическа власт представлява владение, а не държане, т.е. че не е налице някакво отклонение от типичния случай, при който с предварителните договори за прехвърляне на право на собственост се предава на купувача и владението на имота.

Изводът на въззивния съд за осъществявано давностно владение от праводателите на ответницата въз основа на предварителния договор съответства на практиката на ВКС. Така в решение № 40 от 4.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3171/2016 г., II г. о., е прието, че „когато фактическата власт върху съсобствена част от имот е предадена на основание предварителен договор за продажба, то тя изначало има характер на владение - упражняващият фактическа власт държи имота за себе си, тъй като има увереността, че ще придобие собствеността. Поради това за придобиване на имота по давност не е необходимо да се доказва т. нар. преобръщане на държането във владение, нито демонстриране на намерението за своене. Такова би било нужно, ако се твърди завладяване и придобиване по давност на части на съсобственици, с които не е сключен предварителен договор“. Същото е прието в решение № 60077 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3677/2020 г., I г. о. Приема се също, че владението като фактическо отношение е част от наследството и по силата на общото правоприемство преминава към наследниците на владелеца; че ако едно лице е владяло имота и е починало преди да се позове на придобивна давност, това право се наследява и на изтеклата давност могат да се позоват и наследниците му, ако те са продължили владението; че когато владението е получено по силата на предварителен договор, сключен със собственика на имота, то следва да се счита, съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че приобретателят упражнява фактическата власт върху целия имот единствено за себе си - решение № 11 от 29.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3942/2015 г., I г. о. Въззивното решение изцяло съответства на тази практика на ВКС.

Въпрос № 3 от изложението не е от значение за изхода на делото, поради което по същия не може да се допусне касационно обжалване. Праводателят на ответницата И. Х., който е купувач по предварителния договор, е установил владение върху процесния имот, но нито той, нито съпругата му са се позовали на придобивна давност. Позовала се е наследницата на И. Х. – ответницата И. С., като е присъединила владението на своя праводател и това е достатъчно, за да настъпи ефектът на придобивната давност след изтичането на срока по чл.79, ал.1 ЗС, дори ако не се зачете владението на съпругата на купувача Я. Г., която не е страна по предварителния договор.

Независимо от това следва да се посочи, че владението, установено от единия съпруг, води до придобиване по давност на имота и от двамата съпрузи. Това следва от характера на съпружеската имуществена общност. Такова разрешение е дадено в т.2 на ППВС № 8/1980 г., макар и в една по-различна хипотеза от настоящата – когато владението на единия от съпрузите е установено преди брака, но изтича по време на брака. Същият принцип следва да се приложи и по отношение на владение, установено от съпруга, който е купувач по предварителен договор, но владее заедно с другия съпруг. Неотносимо към спора по настоящото дело е посоченото от жалбоподателката решение № 60266 от 17.03.2022 г. по гр. д. № 4059/2020 г. на ВКС, ІV г.о. То разглежда облигационната страна на предварителния договор и дава отрицателен отговор на въпроса става ли страна по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, собственост на търговското дружество-продавач, неговият управител, когато купувач е съпругата му. Това решение не може да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по настоящото дело не се поставя въпрос дали съпругът на страна по предварителен договор също става страна по него.

Въпрос № 4 жалбоподателката свързва с тезата си, че намерението за своене на процесния имот от родителите на ответницата било оборено посредством събраните по делото доказателства, че те не са заплатили пълната продажна цена на имота и са останали да живеят в него като държатели поради несключването на окончателен договор, който да ги направи собственици. Тази теза не съответства на закона и на посочената по-горе практика на ВКС, според която фактическата власт върху един имот, основана на предварителен договор за придобиване на собствеността, представлява владение, а не държане и че може да доведе до придобиване на собствеността по давност. Неплащането на цената по предварителния договор не е сред обстоятелствата, които трансформират владението в държане. По дефиниция държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя – чл.68, ал.2 ЗС. Да се държи една вещ за другиго означава тя да е била получена от владелеца на някакво договорно основание със собственика, като например договор за наем – в този смисъл решение № 86 от 16.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 855/2008 г., II г. о. Съвсем различна обаче е ситуацията при установена фактическа власт въз основа на предварителен договор за прехвърляне на собственост върху вещта. В този случай, както бе посочено по-горе, фактическата власт на купувача има характеристиките на владение, а не на държане. Плащането или неплащането на цената по този договор не внася промяна в характеристиката на установената фактическа власт, тъй като това касае само облигационните отношения между страните, но не и придобивната давност. Аргумент за определяне на фактическата власт на купувача по предварителния договор като държане не може да се изведе от практиката на ВКС, посочена от жалбоподателката - решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 478/2020 г. на ВКС, І г.о. и решение № 276 от 20.11.2014 г. по гр.д.№ 3036/2014 г. на ВКС, І г.о., тъй като те не са постановени в хипотеза на фактическа власт, установена с предварителен договор.

Липсва противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпрос № 5. Този въпрос съдържа в себе си неправилната теза, че купувачът по предварителен договор е държател на закупения имот и за да преобърне държането във владение следва да прояви активност спрямо продавача. Тази теза не съответства на посочената по-горе практика на ВКС. Изцяло неотносима към спора по настоящото дело е посочената от жалбоподателката практика на ВКС, тъй като в нея се разглеждат други хипотези, различни от процесната, при която придобивната давност започва да тече след предаване на владението по предварителен договор за прехвърляне на собствеността върху имота. Така в решение № 67 от 10.09.2021 г. по гр. д. № 2280/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., се дава отговор на въпроса налице ли е владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в случаите, когато фактическата власт върху недвижим имот е установена на основание частен писмен договор, след сключването на който е извършено одържавяване – за времето, считано от реституирането на имота насетне. Решение № 106 от 28.12.2015г. по гр. д. № 2687/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. се занимава с въпроса за качеството на подобрителя на чужд имот- публична общинска собственост - недобросъвестен владелец или държател и за приложимостта на чл. 74 във вр. с чл. 72 ЗС по отношение на такъв подобрител, реализирал фактическата власт на имота на нищожно правно основание. Решение № 60126 от 21.01.2022 г. по гр. д. № 4044/2020 г. на ВКС, І г.о., се занимава с фактическата власт на наследник, останал в имота на наследодателите след тяхната смърт и за необходимостта да преобърне във владение държането на идеалните части на останалите наследници. Със същите въпроси за отношения между съсобственици се занимава и решение № 41 от 15.06.2022 г. по гр.д.№ 2728/2021 г. на ВКС, І г.о.

В хипотеза като настоящата, при която фактическата власт изначално е установена като владение, не е необходимо владелецът – купувач по предварителен договор, да доказва отблъскване на владението на собственика-продавач.

При този изход на делото на ответниците И. И. С. и С. М. С. следва да бъдат присъдени разноските за касационното производство – 1000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.07.2023 г.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,