Определение № 229 от 07.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1604/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. Г. от [населено място], общ. Л. срещу решение № 424 от 14.04.2020 г. по в. гр. д. № 5412/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Монтански окръжен съд решение № 57 от 31.07.2019 г. по т. д. № 42/2019 г. в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „ЗД Бул Инс“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат й С. С. С., настъпила при пътно-транспортно произшествие от 21.08.2015 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че ищцата не е активно легитимирана по предявения иск, доколкото между нея и брат й, починал при процесното ПТП, не е установено да е създадена особено близка и трайна житейска връзка и че същата не търпи значителни морални болки и страдания от загубата му. Твърди се, че решаващият състав е стигнал до този извод, тъй като не е взел предвид конкретните житейски обстоятелства в случая, а именно – че починалият е отгледан от сестра си, която е с 12 години по-голяма от него; че двамата са поддържали непрекъснати и ежедневни контакти; че ищцата не може и досега да преживее загубата на своя брат. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение, и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 26 от 04.06.2019г. по т. д. № 1505/2016 г. на II т. о., решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на II т. о., решение № 70 от 03.06.2019 г. по т. д. № 755/2018 г. на II т. о. и решение № 310 от 06.02.2019 г. по т. д. № 2429/2017 г. на II т. о. Ответникът по касация – „ЗД Бул Инс“ АД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че смъртта на С. С. С. (брат на ищцата) e настъпила при пътно-транспортно произшествие от 21.08.2015 г., причинено виновно и противоправно от застрахован при ЗК „Бул Инс“ АД водач, като е съобразил в тази връзка влязлата в сила присъда по нохд № 35/2016 г. на Монтански окръжен съд. Решаващият състав не е споделил обаче извода на първата инстанция, че ищцата е активно легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя брат. На база събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите С. Г. и Е. Г. – е приел за установено, че: между ищцата и нейния брат, които имат различни бащи, са били налице близки отношения, характеризиращи се с взаимна обич, взаимна подкрепа, поддържане на системни и чести контакти; ищцата е напуснала дома на майка си, когато нейният брат е бил едва на 6 години, и е създала собствено семейство, но докато той е бил малко дете и са живеели заедно в дома на майка им, ищцата, която е 12 години по-голяма, е полагала ежедневни грижи за него /“почти го е отгледала“/; ищцата е преживяла тежко смъртта на брат си – скърбяла много и продължително време, затворила се в себе си, не искала да говори за него, често ходела на гроба му и направила паметник там. При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че отношенията между ищцата и нейния починал брат са в рамките на обичайните близки отношения, характерни за отношенията между братя и сестри; не се установява по несъмнен начин да е настъпило влошаване на здравето на ищцата в резултат от смъртта на нейния брат или съществени неблагоприятни промени в бита и начина й на живот. Отчел е обстоятелството, че ищцата е живяла с починалия в едно домакинство за кратко време – докато е навършил 6 годишна възраст, а след това е създала свое семейство и е заживяла отделно; не е била икономически или организационно зависима от своя брат; не се установява да е била налице психологическа и емоционална връзка между тях, която е нехарактерно близка за отношенията им на брат и сестра, и по съдържанието си да е съпоставима с отношенията между починалия с най-близките му /съпруг, деца, родители/. С оглед на това, е формирал извод, че отношенията между ищцата и починалия й брат не са имали качеството „изключителност“, което съобразно постановките на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС би обосновало материално-правната й легитимация да претендира от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му. Ето защо, след отмяна на първоинстанционния акт, въззивният съд е отхвърлил претенцията изцяло като неоснователна. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторката въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280 ал. 1 ГПК. Както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, първият от формулираните в изложението въпроси е поставен принципно, теоретично, без да е отнесен към мотивите на обжалвания акт. Въпросът за критериите, въз основа на които може да се счете, че между претендиращия обезщетение и починалото лице е налице трайна и дълбока емоционална връзка, не би могъл да има еднозначен отговор. Както е разяснено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС: Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото; Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания; Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Заложената в цитирания тълкувателен акт идея е доразвита във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика – решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на II т. о., решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II т. о. и решение № 17 от 16.03.2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на II т. о., в които изрично е подчертано, че за да е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка, като са посочени примери за такива обстоятелства (израстването на братята и сестрите сами като деца поради продължително отсъствие, респ. загуба на родителите). Тези разрешения са съобразени изцяло от въззивния съд, поради което не може да се счете, че е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. В действителност, поставеният от касаторката въпрос обективира несъгласието й с извършената от въззивния съд преценка дали установените по делото факти обосновават извод за съществувала между нея и починалия й брат особено близка емоционална връзка, което обаче не покрива изискванията на процесуалния закон за допускане на касационното обжалване. Що се отнася до втория въпрос, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че същият е поставен във връзка с прилагане принципа на справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД, касаещ определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. До определяне размера на обезщетение обаче в случая не се е стигнало поради извода, че ищцата не е доказала активната си материално-правна легитимация. Освен това, въпросът не кореспондира и с мотивите на обжалвания акт, доколкото в него се съдържа твърдението за „доказана особено близка родствена връзка между починал и преживелия го близък родственик“, което е в явно противоречие с приетото от въззивната инстанция. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че касационното не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК