Определение № 50326 от 21.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2717/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Юробанк България“ АД чрез адв. Д. Д. обжалва решение № 10 455 от 06.07.2021 г. по в.гр.д. 5354/18 г., по описа на САС, ГК, 4 състав в частта, с която е потвърдено решение № 3697/06.06.2018 г. по гр.д. 2420/17 г., по описа на СГС, ГО, 17 състав, с което е отхвърлен частично иска му срещу П. Д. Т. за разликата над установените с решението вземания към същото лице, на основание чл. 422 от ГПК за сумата 5 859,12 лв – неплатена главница по договор за кредит № HL 10 376 от 26.05.2006 г., ведно със законна лихва от 05.07.2016 г. до окончателното плащане, сумата от 954,21 лв – възнаградителна лихва, дължима за периода от 06.05.2016 г. до 04.07.2016 г., сумата 34,23 лв – такса управление и сумата 371,20 лв – нотариални такси, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 36918/16 г., по описа на СРС, 126 състав, както и в частта за разноските до напълно предявения размер от 35 126,63 лв., неплатена главница по посочения договор за кредит и възнаградителна лихва от 4 929,86 лв за периода 06.05.2015 г. до 04.07.2016 г., такса в размер на 308,47 лв, за периода от 06.06.2015 г. до 04.07.2016 г., нотариални такси в размер на 371,20 лв, за които сумите е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 36 918/16 г., СРС, 126 състав.

Излага съображения за допуснато съществено процесуално нарушение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. При постановяване на съдебното решение, въззивният съд бил достигнал до извода, че при отправяне на изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на целия остатък от неизпълнените задължения за погасяване на кредита на анюитетни вноски, не било настъпило обективно основание за това към момента на отправяне на изявлението и поради това е приел, че следва да установи вземането на банката към кредитополучателя само до размера на вноските, чийто падеж е настъпил, до приключване на производството пред въззивния съд. Този извод, не бил съобразен с тълкуването относно спорното правоотношение при предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Освен това било необосновано, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Въззивният съд не бил съобразил представените доказателства за отправеното изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуемо, включително и предявяването на иска.

Моли да се отмени решението в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Следва ли съдът да вземе предвид настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, когато предпоставките за настъпване на същата са настъпили в хода на съдебното дирене, като в исковата молба и с оглед изложените в хода на исковия процес твърдения, включително начина, по който претенедираните суми са инидвидуализирани), ищецът изразява недвусмисленото си желание да счита кредита за предсрочно изискуем?

2. Има ли значението на покана за обявяване на задълженията по договор за банков кредит за предсрочно изискуем, съдържащото се в исковата молба изявление на кредитора, че претендираните суми са именно предсрочно изискуеми, като същите не се претендират и не са индивидуализирани, като отделни погасителни вноски, а като глобална сума?

По отношение и на двата посочени правни въпроса е посочено, че е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като същото е мотивирано с произнасяне на въззивния съд в обжалваното решение, в противоречие с практиката на ВКС, изложена в решнеие № 10 от 25.02.2020 г. по т.д. 16/19 г., II ТО на ВКС.

Сочи и основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът П. Д. Т. чрез адв. П. А. оспорва касационната жалба. Счита, че банката не е претендирала настъпване на предсрочна изискуемост на кредита като факт, настъпил в хода на процеса. Не били налице предпоставките за допускане касационно обжалване, тъй като поставените правни въпроси били свързани с правилността на обжалваното съдебно решение.

Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирана да обжалва решението страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да отхвърли в обжалваната част въззивното съдебно решение, съдът е приел, че между страните е налице сключен договор за банков кредит, за извършване ремонт/подобрения на недвижим имот HL 10376/26.05.2006 г., като с него е отпуснат на П. Д. Т., Д. Л. Т. и В. Б. Т. сумата от 41 000 лв, която следвало да се усвои на два транша 24 600 лв и 16 400 лв. Срокът на издължаване бил 300 месеца от датата на откриване на заемната сметка. В чл. 3, ал. 1 от договора било посочено, че не се дължи лихва, 0 % за първата година от срока на договора. В чл. 6, ал. 1 от договора, страните били уговорили условията за погасяване на главницата и лихвите по кредита, като за първата година кредитополучателите дължали внасяне само на главница от 136, 67 лв, а за периода след първата година, до края на срока на договора, дължали анюитетни вноски 305,24 лв. Съгласно чл. 3, ал. 2 за всяка следваща година, след първата кредитополучателите дължали на банката годишна лихва, която се формира от сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,9 %. Посочено било, че към датата на сключване на договора 26.05.2006 г., базовият лихвен процент бил 7 % - чл. 3, ал.2, изр. 2 от договора. Било уговорено, че автоматично става промяната на лихвения процент, след като банката уведоми страната чрез обявяване на видно място в банковите салони. Прието е, че таксата за управление е 0,1 %. За всяка година върху размера на непогасената част от кредита. В договора било уговорено, че съгласно чл. 18, ал.2 от същия, при неиздължаване на 3 последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръщал в предсрочно изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска.

Заявление за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК било отправено от банката на 5.7.2016 г.

Прието е, че правната уредба на така сключения договор за банков кредит е регламентирана в Закона за банките от 1997 г, ЗЗП от 1999 г. и ЗЗППТ от 1999 г., като е приел, че договорът е сключен между банка и потребител. Преценено е, че договорът е провел правно действие. Но клаузата относно изменението на лихвения процент, едностранно от банката, е приета за неравноправна. Подробно е изложил мотиви за „цената“ на банковата услуга (възнаградителна лихва) и нейният начин на уговаряне съгласно изискванията на чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ отм, ясно и разбираемо, като следвало да има обективни критерии за това. Мотивира, че в случая не са налице подробни уговорки относно обективните критерии, при които банката може едностранно да измени лихвения процент. Следвало да се посочат всички разходи по кредита. Така е направен извод, че нормата на чл. 3, ал. 5 от договора следва да се приеме, за нищожна, съответно неприложима.

С помощта на вещо лице, въззивният съд е преценил данните за погасяване на задълженията на кредитополучателя към банката, като е отнесъл сумите, внесени от него към задълженията, основани на действителните уговорки между страните, като е оставил неприложим увеличения лихвен процент и е преценил, че внесените суми погасяват задълженията за заплащане на анюитетни вноски (съобразно първоначално сключения договор, без да приложи разпоредбите от последващите споразумения за изменение на договора) до 06.05.2016 г. Така е прието, че се дължи сумата от 5 859,12 лв, главница за периода от 06.05.2016 г. до 17.05.2021 г. Тази сума била формирана от неплатените вноски за главница с настъпил падеж, установени от ССчЕ в размер на 6 753,91 лв – минус 894,79, лв размер на вноските за главница за периода от 08.05.2015 г. до 08.05.2016 г, посочени приложенията към тази експертиза. Прието е, че след тази дата (06.05.2016 г.) липсва изпълнение на задълженията за връщане на получената на основание договора за кредит сума.

Предвид тези изводи, въззивният съд е направил заключение, че отправеното изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради неплащане на три вноски на 06.5.2016 г, 06.06.2015 и на 06.07.2015 г., с нотариална покана, връчена на длъжника на 07.04.2016 г. и на 20.04.2016 г., не е породило целеното правно действие, тъй като към този момент не са били налице обективните предпоставки за това. Така е направен извод, че не се дължи връщане на сумите по кредита поради липса на предсрочна изискуемост.

Въззивният съд е приел, че не са настъпили последиците на обявяване на предсрочна изискуемост и длъжникът дължи само тези вноски, които са с настъпил падеж, съответно е приел, дължимостта до приключване на устните състезания пред въззивния съд, на 17.05.2021 г. В останалата част е приел, че липсва предсрочна изискуемост и следва да се отхвърли иска.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280 от ГПК, няма данни, от които да се заключи, че е налице вероятност съдебното решение да е нищожно. Не се установяват и предпоставки, съгласно които може да се направи извод, че е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо.

В случая се установи, че ищецът – банка е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение с разпореждане за издаване на изпълнителен лист, на основание чл. 417 от ГПК. Такава заповед е издадена, с което е разпоредено изплащане на задълженията, произтичащи от договор за банков кредит. Предмет на иска са неизпълнените задължения на длъжника към банката, на основание договора за банков кредит. Предмет на иска е съществуването на вземания на банката, така както са индивидуализирани в исковата молба, поради оспорване на вземанията съгласно издадената заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК. В предмета на делото е включен правния въпрос относно изискуемостта на вземането на банката-ищец към длъжника – ответник, както наличието на обективни предпоставки за това, така и обявяването на предсрочна изискуемост на кредита от кредитора на длъжника. Така поставеният правен въпрос 1 е включен в предмета на делото. Отричането на изискуемостта на кредита в неговата цялост, за разлика над падежиралите вноски до приключване на устните състезания пред въззивния съд, по същество представлява разрешаване на поставения първи правен въпрос. Въззивният съд е отрекъл възможността да настъпят обективните предпоставки и обявяване на предсрочна изискуемост в хода на процеса, при предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. Това е обусловило изхода на спора за частично отхвърляне на иска. Предвид изложеното касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Следва да се извърши проверка дали даденото разрешение от въззивния съд съответства на т. 9 от Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. 4/13 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, израз на която са решение № 10 от 25.02.2020 г. по т.д. 16/19 г., ВКС, II ТО, както и решение 60 009 от 02.06.2021 г. по т.д. 2891/19 г., ВКС, II ТО. Поради наличието на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК ще следва да се допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение в обжалваната част.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК, следва касаторът да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 2 % от обжалваемия интерес. В случая, дължимата държавна такса от касатора е 664,86 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България