Определение № 545 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 888/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. К. П., чрез адв. Ц.В. - САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2917 от 31.12.2019 г., по гр.д. № 3646/2019 г., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 02.04.2019 г., по гр.д.№ 10 979/2017 г. е отхвърлен предявения срещу ЗАД “ Булстрад Виена иншурънс Груп“ пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 50 000 лв. до 75 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на настоящия касатор – б.ж. на [населено място] П. П., настъпила в резултат на пътно - транспортно произшествие от 05.03.2017 г. в к.к. „Слънчев бряг“ и е потвърдено решението на първостепенния съд в останалата му отхвърлителна част до пълния размер на исковата сума от 150 000 лева. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд, че сумата от общо 100 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент за възмездяване неимуществените вреди на ищцата, причинени й от смъртта на нейния 43 годишен син – б.ж. на [населено място] П. П.. Счита, че при определяне общия базисен размер на дължимото обезщетение за обезвреда неимуществените вреди на ищцата решаващият състав на Софийски апелативен съд е допуснал нарушение на принципа на справедливост, като е взел предвид и обсъдил само част от критериите, относими към приложението на чл.52 ЗЗД,давайки неаргументиран приоритет единствено на пространствения критерий - различните населени места, в които са живели майка и син, приживе на последния, без да е извърши преценка за значението на всички относими за определяне на размера на дължимото обезщетение, критерии, разяснени в задължителната съдебна практика и без да изясни съдържанието на бланкетно употребения израз „обичайно страдание за подобна ситуация“. С касационната жалба е изразено и несъгласие с обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивната инстанция, че вредоносният резултат е съпричинен от наследодателя на ищцата в съотношение 50%, поради което касаторът счита за незаконосъобразно приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД. Поддържа се, че доколкото св. К. е съпруга на водача на увреждащия л.а., управлявал същия при висока концентрация на алкохол в кръвта и загинал при процесното пътно-транспортно произшествие, тя е заинтересована от изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид този факт при преценка на показанията й за знанието на наследодателя на ищцата за употребения алкохол от виновния водач на увреждащото моторно-превозно средство към момента на качването му в същото, като пътник и да приложи процесуалното правило на чл.172, изр. посл. ГПК. В изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материално право, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, а именно: “ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетяване за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя?“ и начина на определяне % на съпричиняване на вредата в хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е цитираната задължителна съдебна практика само по отношение на първия от поставените въпроси - ППВС № 4/ 23.12.1968 г. При условията на алтернативност е налице и позоваване на „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение, като самостоятелно основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Съображенията са, че видимо необоснованото занижаване на базисния размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди на родител в хипотезата на настъпила от деликт смърт на дете фактически възпрепятства адекватното прилагане на принципа на справедливост, установен в чл.52 ЗЗД. Ответната по касационната жалба страна е подала насрещна касационна жалба. Счита обжалваното въззивно решение, в частта, с която е уважен предявения от настоящия касатор, като ищец, пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ за сумата 50 000 лв., за неправилно. Позовавайки се на събраните по делото доказателства, вкл.констативния протокол за настъпилото пътно- транспортно произшествие, съставен от органите на МВР, насрещният касатор оспорва механизма на същото. Поддържа, че доколкото и двата мъжки трупа, открити на местопроизшествието са били извън процесния л.а., не е проведено разпознаването им към този момент, то неустановена, по категоричен начин, е личността на лицето, управлявало увреждащото моторно превозно средство, като водач – възражение своевременно въведено и поддържано в хода на процеса, но останало без отговор в мотивите на въззивното съдебно решение –обстоятелство, обуславящо по силата на чл.477, ал.3 КЗ, както отсъствие на основание за ангажиране пряката отговорност на дружеството застраховател, така и липса на надлежна активна материалноправна легитимация за ищцата. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК насрещният касатор обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК и на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, които последни по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1 .“ Следва ли въззивният съд при заявено във въззивната жалба възражение за процесуално нарушение, от което може да се направи извод,че делото е останало неизяснено от фактическа страна да прояви процесуална активност за служебно ангажиране на доказателства, вкл.чрез ангажиране на експертно заключение, което да изясни?“; 2.“ Допустимо ли е съдът да мотивира служебно ангажирането на експертно заключение при неяснота или непълнота на експертните изводи, водещи до изясняване на спора от фактическа страна?“ Като израз на твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е цитирана казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК и обективирана в решение № 91 от 27.08.2015 г., по гр.д.№ 321 / 2015 г. на І г.о. по първия от поставените въпроси и решения: № 95 от 16.06.2016 г., по гр.д.№ 5592/2015 г. на І г.о. и № 197 от 19.10.2017 г., по гр.д.№ 60238/2016 г. на ІV –то г.о. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба на ищцата, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. Процесуално допустима е и насрещната касационна жалба на ответното застрахователно дружество – подадена е в преклузивния срок за отговор на касационната жалба, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалваното решение Софийски апелативен съд е споделил изцяло извода на първостепенния съд, че в хода на процеса са доказани елементите от фактическия състав на чл.432, ал.1 КЗ, обуславящи ангажиране пряката отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на водача на л.а. „Опел Астра“ с ДК [рег.номер на МПС] – Г. С. К., виновен за настъпилото на 05.03.2017 г. около 04.15 ч. в к.к. “Слънчев бряг“ пътно-транспортно произшествие, при което е загинал пътуващия, като пътник в колата, 44 -годишен син на ищцата. При обосноваване наличието на противоправното поведение на водача на увреждащото моторно –превозно средство въззивният съд е съобразил безспорно установения в хода на процеса факт, вкл. с оглед данните от изслушаните съдебно –медицинска и авто-техническа експертизи, че е управлявал същото в състояние на силно алкохолно опиянение (2.32% алкохол в кръвта) и със скорост около 104 -105 км/ч. при разрешена за съответния пътен участък такава от 30 км.ч. За установена в хода на делото е приета и причинно- следствената връзка между действията на водача по управление на л.а, който след преминаване през изкуствени неравности на платното с неразрешена скорост, е загубил контрол върху моторното-превозно средство и е навлязъл е в лентата за насрещно движение, а след удар в бордюра и в дърво се е преобърнал по таван, изкъртвайки електрически стълб и още дървета в затревения остров, предизвиквайки по този начин процесния пътен инцидент, при който е загинал пътуващият с него К.П.. Позовавайки се на заключенията на изслушаните съдебно медицинска и авто- техническа експертизи съответно относно механизма на настъпилото пътно- транспортно произшествие, повредите на автомобила и конкретните травматични увреждания на всеки един от загиналите мъже въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението на ответника, че е останало недоказано в процеса кой от тях е бил водач на увреждащия л.а. към релевантния за спора момент. Изрично в тази вр. въззивната инстанция допълнително е посочила, че документите от досъдебното производство, според които водач на моторното превозно средство към релевантния за спора момент е бил б.ж. на [населено място] К., а К. П., до момента на смъртта си, като пътник в същото е пътувал на предната дясна седалка, нямат доказателствена стойност за гражданския съд. Направила е и констатацията, че от протокола за оглед на местопроизшествието, в който се съдържат данни за местоположението на двамата загинали мъже, но извън лекия автомобил и без разпознаване на трупа находящ се до предната дясна врата на автомобила, също не следва, че водач на увреждащото моторното превозно средство е било лицето, твърдяно в исковата молба, на което доказателство се е позовавала ищцата. С оглед споделения извод за наличие на предпоставките на закона за ангажирания пряката отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на водача на увреждащия автомобил - делинквента Г.К., въззивната инстанция, посочвайки възрастта на ищцата и на нейния загинал син, отделните домакинства на всеки един от тях в различни населени места, на отстояние 60 км. едно от друго, отделянето на К. П. и заживяването му самостоятелно в [населено място] още в тинейджърска възраст, липсата на ежедневни контакти помежду им и не особено интензивната емоционална връзка между тях, е определила размера на обезщетението за неимуществени вреди в общ размер на 100 000 лв. Счела е, че до този размер същото е справедлив паричен еквивалент по см. на чл.52 ЗЗД на понесените от ищцата болки и страдания, поради което е намалила определеното от първостепенния съд обезщетение от 150 000. На основание чл.51, ал.2 ЗЗД е редуцирала същото до размера на 50 000 лв., като е преценила за основателно своевременно въведеното от ответника защитно възражение за съпричиняване на вредата. Становището, че пострадалият с поведението си е допринесъл за вредата решаващият състав на Софийски апелативен съд е аргументирал с категоричните доказателства по делото, че пътувалият в увреждащия л.а. б.ж. на [населено място] П. П. съзнателно е приел да се качи при водач употребил значително количество алкохол, като е знаел добре този факт, поради продължителното им съвместно празнуване рождения ден на тяхна близка до момента на предприетото пътуване. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание на настоящия съдебен състав да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ищеца е основателно и следва да бъде уважено. Възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение по отношение на значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател налага извършването на проверка за неговото съответствието със задължителната съдебна практика –т.11 на ППВС № 4/68 г. По отношение на втория формулиран от касатора Г. К. П., чрез адв. Ц.В. – САК, материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е неосъществена допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация. Освен, че същата е останала неаргументирана в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, то според задължителната съдебна практика - т.7 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ОСГТК на ВКС, когато увреденото лице съзнателно и при свободно формиран избор поеме риск да пътува в моторно превозно средство, управлявано от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, е налице особен случай на съпричиняване на вредата по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД. Прието е, че в сочената хипотеза макар и пострадалият да не допринася за настъпване на самото пътно-транспортно произшествие, като правно значим факт, обуславящ приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, с това си рисково поведение допринася за собственото си увреждане, като поетият и реализираният риск трябва да са идентитчни. Следователно решаващият състав на Софийски апелативен съд не се е отклонил от тази задължителна практика на ВКС като е приел, че загиналият К. П. П. е спомогнал за собственото си увреждане, качвайки се доброволно и съзнателно в л .а., с който процесният пътен инцидент е реализиран, след като същата вечер - на 04.03. срещу 05.03.2017 г. е консумирал заедно и продължително с виновния за пътното произшествие водач на същия - Г. К. значително количество алкохол, празнувайки рождения ден на сестрата на св. К. - преживяла съпруга на последния и дъщеря на жената с която П. фактически е живял. Що се касае до правилността на преценката на събраните в тази насока доказателства- преки и косвени и за приетия въз основа на тях % на съпричиняване на вредата, то като въпрос, относим към касационните основния по чл.281,т.3 ГПК, различни от предпоставките за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК, той не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК изключва приложението на самостоятелното селективно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, обосновано с неправилното приложение на чл.52 ЗЗД. С оглед решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт неоснователно се явява и искането за допускане на касационно обжалване по насрещната касационна жалба. Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, с който се аргументира достъпа да касационно обжалване трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. В случая освен, че въпросите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към насрещната касационна жалба, са некоректни, доколкото въобще не съответстват на данните по делото, те са и изцяло относими към процесуалната законосъобразност на обжалваното въззивно решение, която касаторът- застраховател оспорва, поради което не удовлетворяват общия селективен критерии по чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни критерии за селекция. Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на цитираната законова разпоредба – самостоятелно основание за достъп до касация, е необходимо обжалваният съдебен акт на въззивния съд да страда от такъв тежък порок, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция, без необходимост от извършване на присъщия и същински касационен контрол. Затова според формираната съдебна практика по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК такъв порок би бил налице, само когато въззивният съд е приложил отменен закон, приложил е закона в неговия противоположен смисъл, нарушил е основни съдопроизводствени правила и принципи, на които се основава създадения в страната правов порядък и/или е формирал изводите си в явно и грубо несъответствие с правилата на формалната логика, каквито пороци в случая нито се твърдят, нито доказват. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, с каквито оплаквания касаторът мотивира искането си за приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд, но едва след допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. С разпореждане на Софийски градски съд от 19.10.2017 г. касаторът Г. К. П. е освободена от внасяне на държавна такса, на основание чл.83, ал.2 ГПК, поради което не следва да и бъдат давани указания за внасянето на такава. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС