Определение № 1510 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1649/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „ММ-93“ ЕООД, [населено място] против решение №265/04.07.2023г., постановено по в.т.д. №95/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение №260236/15.12.2022г., постановено по т.д. №172/2021г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, е осъден касаторът да плати на Д. А. Т. от [населено място] сумата 35 908.29 лева- обезщетение за причинените му вреди, изразяващи се в разходите, необходими за поправка на неточно в качествено отношение изпълнение на възложеното по договор за изработка от 20.07.2020г., ведно със законната лихва от 12.03.2021г. до окончателното й заплащане, както и съответна част от разноските по делото. Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на закона и необосновано. Излага доводи, че изводът на въззивния съд за доказано неточно в качествено отношение изпълнение на СМР е направен без задълбочено обсъждане на доказателствата и въз основа на предположения, от които е изтъкана и самата СТЕ. Оспорва като необосновани констатациите за установени по категоричен начин дефекти и недостатъци на извършената работа, като поддържа, че не е доказано отлепване на плочки, нито по надлежен ред- в негово присъствие като изпълнител и при приемане на работата, са направени констатации за дефекти и възражения за недостатъци от възложителя по чл.264, ал.2 ЗЗД. Моли да бъде отменено решението и да бъде отхвърлен изцяло предявения иск. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Държейки сметка за местоизпълнението при договор за строително-монтажни работи, къде следва да се извърши приемането на видовете работи, съответно установят твърдени от възложителя недостатъци и необходимо ли е за съответните опити и проби присъствие на представител на изпълнителя?- с твърдение за противоречие с решение №202 от 27.02.2015г. по т.д. №4123/2013г. на ВКС; 2/ Длъжен ли е въззивният съд в решението да вземе становище по основаните възражения на въззиваемата страна изтъкнати в отговора на въззивната жалба? - в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК; 3/ В случай когато по договор за изработка се твърди лошо изпълнение, може ли със степени на вероятност и предположения относно причината за твърдяната вреда да се установява причинната връзка, ангажираща отговорност на изпълнителя?- с твърдение за противоречие с решение №14 от 01.02.2022г. по гр.д. №2048/2021г., ВКС, IV г.о.; 4/ Налице ли е пряка причинна връзка по смисъла на чл.82 ЗЗД при установяване на вреди от неточно изпълнение, когато предмет на изпълнението са СМР, състоящи се в полагане на теракотни и фаянсови плочки, при които издаваният след това в следствие на удари върху тях звуков ефект поражда съмнение за бъдещото им отлепване?- с твърдение за противоречие с решение №296 от 05.11.2013г. по гр.д. №48/2013г. на ВКС; 5/ Кога една работа следва да бъде определена като неточно извършена в качествено изражение, след като няма разписан норматив /отговор на въпрос 1 от СТЕ/, който предписва как следва да бъде тя изпълнена, без отклонение в качествено отношение? Може ли субективното отношение на поръчалия изпълнение на дадена работа да бъде критерий за некачествено изпълнение или следва да се държи сметка за общоприети признаци и критерии за пригодност на изпълненото?- с твърдение за противоречие с цитираното по-горе решение №202 от 27.02.2015г., както и решение №306 от 14.10.2015г. по гр.д. №60/2015г., ВКС, IV г.о.; 6/ Необходимо ли е по свой почин и инициатива въззивният съд да назначи техническа експертиза за проверка на извършените СМР, включително и чрез допускане на частично разрушаване на изпълнените СМР с цел установяване на евентуални недостатъци, ако данните изнесени от първоначалната експертиза не са категорични?- с твърдение за противоречие с решение №346 от 19.02.2018г. по гр.д. №619/2017г. на ВКС, IV г.о. и решение №91 от 27.08.2015г. по гр.д. №321/2015г. на ВКС, II г.о.; 7/ Освобождаването на възложителя по договор за изработка от доказателствена тежест относно твърдяно некачествено изпълнение не поставя ли другата страна, която трябва да докаже точно изпълнение в определени случаи в невъзможност да осъществи докрай доказване на своите твърдения, ако за проверка на изработеното е необходимо дори да бъде нарушена неговата цялост?- с твърдение за противоречие с решение №60114 от 28.10.2021г. по т.д. №1751/2020г. на ВКС, II т.о.; решение №190 от 07.02.2018г. по гр.д. №180/2017г., ВКС, IV г.о.; решение №154 от 30.09.2013г. по т.д. №1263/2011г. на ВКС. Касаторът поддържа и доводи за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение. Ответникът Д. А. Т. оспорва касационната жалба, като излага доводи за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационното обжалване. Счита, че обжалваното решение е правилно- законосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.265, ал., пр.2 ЗЗД и да осъди ответното дружество да плати на ищеца сумата 35 908.29 лева- обезщетение за причинените му вреди, изразяващи се в разходите необходими за поправка на неточно в качествено отношение изпълнение на възложеното по договор за изработка от 20.07.2020г., въззивният съд, на първо място, стига до извод, че възложеното от ищеца е изпълнено и не е негодно за използване по неговото обичайно или договорно предназначение, т.е. не е налице пълно неизпълнение на договора за СМР, а на второ място, приема за доказано, че изпълненото страда от недостатъци, т.е. е неточно в качествено отношение, за което изпълнителят носи отговорност. Решаващият съдебен състав приема за установено, че по силата на договор от 20.07.2020г. ответникът по възлагане от ищеца се е задължил да извърши СМР в описания имот- поправка на ВиК и поставяне на плочки по стени и под в три бани и предверие; полагане на гранитогрес в коридор, гардеробно, перално, всекидневна – кухня, като изрично е договорено, че материалите ще бъдат осигурени от изпълнителя с изключение на фаянса и гранитогреса, които ще бъдат доставени от възложителя. Начинът на плащане е регламентиран в раздел II, чл.3, като е безспорно, че ищецът е заплатил авансово 6 767 лева на 20.07.2020г., като изпълнителят се е задължил да завърши възложеното в срок до 15.09.2020г. Въззивният съд намира, че спорът между страните е съсредоточен върху въпроса за изпълнението на възложената работа- дали са изпълнени възложените СМР и дали престираното е точно в качественото отношение. След анализ на заключението на СТЕ и свидетелските показания, съдът приема, че в процесния имот плочките са изпълнени на място, липсват неравности по повърхностите на настилката и са изпълнени наклоните към подовите сифони, но са установени дефекти: на места във всички помещения има пукнатини по дължина на изпълнената фугировка; на места има малки участъци липсваща фугировка; в участъка на контакт с дървената подова настилка тип паркет част от плочките са наранени и във всички помещения по стените и по пода има плочки, които при удар с пръст, дървен или метален прът, издават звук на „кухо“, което е признак за наличие на кухини и на недостатъчно добро залепване на плочката. Апелативният състав кредитира заключението, съгласно което недостатъците могат да се дължат на няколко причини- неспазване на технологията на полагане на плочи с голяма размер, при които е необходимо да се използват лепила и фугиращи смеси с повишена остатъчна еластичност, евентуално неправилно полагане на лепилото – само върху основата, а не и върху гърба на плочката; неспазване на изискването приготвената по рецепта лепилна смес да се нанесе върху основата и върху гърба на плочката; неспазване на изискването за полагане на лепилото – при температура от +5 до +35 С или неспазване на изискванията за правилно хомогенно приготвяне на разтвора. Съдът възприема заключението на вещото лице, като приема, че въпреки трудността да се даде категоричен отговор дали изработеното може да се използва с оглед неговото обикновено предназначение, то появилите се дефекти следва да бъдат отстранени, тъй като при последваща пълна експлоатация същите биха се увеличили и задълбочили. Приема варианта на експертизата, съгласно който е възможно да се запазят около 35 % от плочките при демонтажа, в който случай стойността на ремонта е 35 980.29 лева. Кредитира свидетелските показания и приема за установено, че на процесния обект е имало проблеми със залепването на плочките, част от които са паднали, като на гърба им не е имало следи от лепило; че работникът, поставящ плочките е уведомил представителя на ответното дружество за проблеми с лепилото, но последният е отказал то да бъде сменено; че при почукване върху плочките кънтели на кухо. Въззивният съд стига до извод, че възложената работа е изпълнена, като възражението на ищеца за пълно неизпълнение, тъй като изработеното е негодно да се използва по неговото обичайно или договорно предназначение, е неоснователно. Излага аргументи, че процесните обекти се ползват от възложителя съобразно тяхното предназначение, а фактът, че две от трите бани не се ползват не се дължи на негодност за експлоатация, доколкото състоянието им е идентично с това на ползваната баня, а е резултат на субективно решение на ищеца. С оглед изложеното намира за неоснователен искът за обезщетение за пълно неизпълнение на договора. При този извод за неоснователност на предявения главен иск, въззивният съд разглежда евентуално предявения иск с правно основание чл.265, ал.1, пр. второ ЗЗД за заплащане на обезщетение за недостатъци на СМР в размер на разходите, необходими за поправка на изпълненото. Приема с оглед заключението на СТЕ и част от свидетелските показания, които кредитира като непосредствени и дадени от лица, незаинтересовани от изхода на спора, че най-вероятна причина за появилите се дефекти е изборът на неподходящо лепило, за което ответникът е бил уведомен чрез техническия ръководител на обекта. Счита, че съгласно уговореното в Раздел ІІІ, чл. 3 от договора и чл.261, ал.2 ЗЗД изпълнителят е длъжен да осигури материал, който да е подходящ и адекватен на възложеното за изпълнение, което задължение не е изпълнено. Излага аргументи, че дори да не се приеме за установено, че причина за недостатъците е неподходящото лепило, всяка една от останалите причини, посочени от вещото лице като възможни причини за появилите се недостатъци- неспазване на изискванията за полагане на лепилото и лепилната смес, включително несъобразяване на температурата, при която може да се полага, са дейности по изпълнението, за които отговорност носи ответникът в качеството му на изпълнител. С оглед изложеното, решаващият съдебен състав намира, че е налице некачествено изпълнение, за което отговорността е на изпълнителя, поради което и претенцията на ищеца по чл. 265, ал.1, пр.второ ЗЗД за обезщетение за вредите от неточното изпълнение, равняващо се на разходите, необходими за поправката му, е основателна за сумата 35 908.29 лева- стойност на ремонта при запазване след демонтажа на 35% от плочките. Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Поставеният от касатора втори въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да обсъди направените от страните доводи, не обосновава допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата, включително свидетелските показания и заключението на съдебно-техническата експертиза, като е посочил кои факти счита за установени и кои не. Независимо от лаконичните мотиви и липсата на конкретен извод относно възражението на ответника, поддържано и в отговора на въззивната жалба, че ищецът е отказал да подпише акт обр.19 и да представи в писмена форма своите констатации и възражения, решаващият съдебен състав е обсъдил свидетелските показания и е приел за доказано отправянето на искане от лицето, натоварено с дейността по лепене на плочките до техническия ръководител на обекта за смяна на лепилото поради констатирани проблеми в процеса на работа, както и уведомяването на ответника- изпълнител по договора за проявилите се недостатъци на изработеното- за падането на залепени плочки, за обстоятелството, че на гърба на отлепените плочки няма следи от лепило, а при почукване голяма част от залепените кънтят на кухо и като цяло, че възложителят е проверявал работата по лепене на плочки и е изразявал недоволство и е отправял възражения относно качеството на изпълнените СМР, които не са били взети предвид от изпълнителя. Предвид тези факти, включително знанието на изпълнителя за недостатъците на изработеното, съдът е стигнал до извод, че не е налице твърдяното от ищеца пълно неизпълнение на договора, но за него е възникнало правото да претендира обезщетение за недостатъци на изпълнените СМР на основание чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД. От друга страна, видно от отговора на исковата молба, ответникът свързва подписването на акт обр.19 и с давностните срокове за искове по чл.265 ЗЗД, и със сроковете за гаранционната му отговорност по отношение на процесните СМР, но предявеният от ищеца иск не се основава на гаранционна отговорност на строителя, нито от страна на ответника е направено възражение за давност. Първият формулиран в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК въпрос е поставен отново с оглед защитната теза на ответника, че ищецът не е подписал изготвения от изпълнителя акт обр.19 и не е приел работата, респективно не е направил възраженията си за недостатъци по договорения ред. Касаторът не обосновава допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивното решение не е в противоречие с цитираното решение №202 от 27.02.2015г. по т.д. №4123/2013. на ВКС, ІІ т.о., като не може да бъде споделено виждането на касатора, че това решение дава основание да се счита, че „формалното приемане на работата с предвидения в договора за СМР акт обр.19 е предпоставка за упражняване на правата на ищеца за вреди, а самото приемане с оглед спецификата на строителния процес следва да се извърши на мястото, в което са извършени съответните СМР“. Съставът на ВКС приема, че съгласно чл.264, ал.1 ЗЗД поръчващият има задължение за приеме работата, но само ако изпълнителят е извършил работата съобразно поръчката и същата е без недостатъци. Ако поръчващият не прегледа работата, или не направи всички възражения, или откаже да приеме изпълнената съобразно договора работа, работата се счита приета. Поръчващият има право да откаже да приеме работата, ако тя не отговаря на поръчката. В случая самият ищец в исковата молба е заявил, че поради съществени недостатъци, които квалифицира като пълно неизпълнение, не е приел работата, респективно е отказал да подпише получения на 04.12.2020г. протокол обр.19, а ответникът с отговора на исковата молба признава, че е получил писмо от ищеца от 06.01.2021г., с което е направено възражение за неизпълнение на договора поради негодност на изпълненото за използване по обикновеното му предназначение. Със същото писмо ищецът е поканил ответника на среща на 14.01.2021г. за уточняване на причините за лошото изпълнение и начина за поправяне на работата. Въззивният съд е приел за установено, че още в процеса на изпълнение на СМР са възникнали проблеми при лепенето на плочките, за които изпълнителят е уведомен; че ищецът е проверявал изпълнението почти ежедневно и е изразявал своето недоволство от качеството на работата, т.е. счел е, че ответникът е бил уведомен за възраженията на ищеца за недостатъци на изпълнените СМР в частта на възложеното лепене на плочки. Следващите три въпроса, поставени от касатора /трети, четвърти и пети/ не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като третият и четвъртият не са съобразени с решаващите изводи на въззивния съд, а четвъртият е формулиран по начин, изискващ преценка на фактите и обстоятелствата по делото, респективно произнасяне по оплакванията за необоснованост на изводите на въззивния съд. Решаващият съдебен състав не е възприел субективното отношение на възложителя към изпълнението и неговото качество, а е обсъдил доказателствата и е приел, че в процесния имот плочките са изпълнени на място, но са установени дефекти: на места във всички помещения има пукнатини по дължина на изпълнената фугировка; на места има малки участъци липсваща фугировка; в участъка на контакт с дървената подова настилка тип паркет част от плочките са наранени и във всички помещения по стените и по пода има плочки, които при удар с пръст, дървен или метален прът, издават звук на „кухо“, което е признак за наличие на кухини и на недостатъчно добро залепване на плочката. За да приеме, че претенцията на ищеца по чл. 265, ал.1, пр.второ ЗЗД е основателна, тъй като е налице некачествено изпълнение, за което отговорността е на изпълнителя, въззивният съд след анализ на доказателствата, вкл. заключението на СТЕ и свидетелските показания, е стигнал до извод, че най-вероятна причина за появилите се дефекти е изборът на неподходящо лепило от изпълнителя, за което той е бил уведомен чрез техническия ръководител на обекта. Съдът е отчел, че вещото лице дава заключение за причините за вредите със степен на вероятност, но е изложил аргументи, че всяка една от останалите причини, посочени от вещото лице като възможни причини за появилите се недостатъци- неспазване на изискванията за полагане на лепилото и лепилната смес, включително несъобразяване на температурата, при която може да се полага, са дейности по изпълнението, за които отговорност носи ответникът в качеството му на изпълнител. В този смисъл по делото не е нужно да се установява конкретната причина за установените недостатъци на изработеното, доколкото всяка от възможните причини е свързана с дейности, за които носи отговорност изпълнителя. С оглед гореизложеното, настоящия съдебен състав намира, че и останалите два въпроса /шести и седми/ не са решаващи за изхода на спора, респективно не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът не е възразил срещу доклада по делото, включително разпределената с него тежест на доказване на релевантните факти, нито с отговора на въззивната жалба е навел възражение за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. В същото време въззивният съд не е формирал своите изводи за частична основателност на иска, приемайки за недоказани факти, вменени в тежест на доказване на ответника, а е приел за доказани твърденията на ищеца в исковата молба. Вярно е, че вещото лице по съдебно-техническата експертиза е заявило, че само разкриването на залепените плочки и лабораторни изследвания на различните използвани материали могат да дадат точен отговор за причините за некачественото залепване, доказателство за което са кухините между плочките и основата, но доколкото въззивният съд е приел, че всички възможни причини представляват действия, за които носи отговорност изпълнителят, въпросът за служебното задължение на съда да назначи експертиза за изясняване на спора от фактическа страна, не е обуславящ изхода на спора. Изложените от касатора доводи относно неправилно разпределение на доказателствената тежест, безкритично кредитиране на експертно заключение и неубедителни мотиви на решаващия съдебен състав представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати от съда нарушения на процесуалния закон и необоснованост на решаващите му изводи- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в настоящия етап на касационното производство. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол. Ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за направени разноски, поради което такива не следва да бъдат присъждани. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд